Доходност над 5%: Федералният резерв загуби контрол над 10-годишните книжа

По публикации на Дейвид Стокман. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Лихвеният праг, който взриви фискалната илюзия

Преминаването на 5-процентовата граница при доходността на 10-годишните американски държавни облигации (US Treasuries) не е просто пазарно колебание. Това е индикатор за структурно разтърсване във фискалната машина на Вашингтон. Пазарите започнаха да изискват по-висока премия за риск спрямо книжа, които дълги десетилетия се смятаха за най-сигурния актив в света.

Истинският проблем тук не е в тактическото поведение на инвеститорите, а в натрупания с десетилетия дефицит, който превръща обслужването на американския дълг в най-бързо растящото разходно перо на федералния бюджет.

Според оценки на независими финансови аналитици, когато цената на заемния капитал за правителството надхвърли критичните нива, базовите математически модели на бюджета престават да функционират. Това е точката, в която всяко ново издаване на дълг отива предимно за изплащане на лихвите по стария.

Двупартийната консолидация около дефицита

Административното преразпределение на ресурси във Вашингтон отдавна е загубило връзка с реалните икономически показатели. Традиционното политическо разделение – Демократите като привърженици на „голямото правителство“ и Републиканците като защитници на свободния пазар – се оказа чисто декларативно.

От времето на „Новия курс“ на Франклин Рузвелт и програмата „Великото общество“ на Линдън Джонсън, Демократическата партия откровено застъпва тезата за разширяване на федералните правомощия и преразпределение на националния доход. Тази линия е ясна и предвидима.

Разрушаването на баланса обаче дойде от противоположния лагер. Твърденията на Републиканската партия, че представлява бариера срещу държавното разхищение, не издържат спрямо сухите статистически данни.

Числата показват липсата на реална разлика. Разликата от едва 0.3 процентни пункта (30 базисни пункта) между двете партии през последните 45 години потвърждава, че институционалният натиск за харчене е напълно двупартиен.