Зарежда се...

Две мъртви звезди и едно червено джудже в орбита която астрофизиката не може да обясни

Две мъртви звезди и едно червено джудже в орбита която астрофизиката не може да обясни

Две мъртви звезди и едно червено джудже в орбита която астрофизиката не може да обясни

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

В астрономията най-интересните пробиви рядко идват от скъпи, предварително планирани мисии за лов на екзотика. Обикновено те се раждат като досадна грешка в данните, когато някой инструмент откаже да покаже очакваното. Точно това се случва на върха на заспалия вулкан Мауна Кеа в Хавай, където международен екип, координиран от Университета в Монреал, използва високотехнологичния инфрачервен спектрометър SPIRou, монтиран на телескопа Канада-Франция-Хавай. Първоначалната задача на наблюдателите е съвсем прозаична и добре финансирана: да пресяват светлината на близки червени джуджета, търсейки онези микроскопични гравитационни поклащания, които издават присъствието на каменисти планети. При нормални обстоятелства една планета дърпа своята звезда със скорост от едва няколко метра в секунда. В този конкретен сектор от небето обаче приборите отчитат отклонение от близо шестнадесет километра в секунда. Това не е шепотът на далечен свят, а гравитационен удар с чук, надхвърлящ хиляда пъти очаквания планетарен сигнал.

Първоначалната реакция на всеки опитен наблюдател при подобни данни е здравословен скептицизъм и проверка на хардуера, калибрацията и атмосферните смущения. Когато обаче данните се натрупват в продължение на няколко години и грешката в апаратурата е изключена, се налага да се търси невидим, но изключително масивен обект. Според публикуваните в списание „Астрономия и астрофизика“ резултати, този невидим компаньон притежава маса, надхвърляща половината от масата на нашето Слънце, но същевременно не излъчва почти никаква видима светлина. В зоопарка на мъртвите космически обекти подобен профил пасва само на три заподозрени: бяло джудже, неутронна звезда или черна дупка от звезден тип. За да разсеят тази интелектуална мъгла, учените насочват към същата точка осемметровия телескоп Gemini North, разполагащ с адаптивна оптика за изображения с изключително висока резолюция. Снимките слагат край на спекулациите за черни дупки и потвърждават, че става дума за бяло джудже — свръхплътното, изстиващо ядро на звезда, която отдавна е изразходвала ядреното си гориво.

Ситуацията става още по-заплетена, когато този нов обект се свърже с вече известната в научните каталози среда около червеното джудже. Астрономите отдавна знаят, че в същия район, но на значително по-голяма дистанция, обикаля още едно бяло джудже. Така на разстояние от едва 28 светлинни години — което в мащабите на нашата галактика се равнява на съседния двор — се оказва сгушена йерархична тройна система. Вътрешната двойка се състои от живото червено джудже и новооткрития звезден труп, които се въртят едно около друго в стегната, бърза орбита, докато второто, по-старо бяло джудже описва широка дъга около тях. В радиус от сто светлинни години около Слънцето няма регистрирана нито една друга подобна конфигурация. Системата получава името Велопоаи по предложение на хавайската образователна и културна програма A Hua He Inoa, като терминът съчетава думите за наследствена черта и орбита. Зад поетичното название обаче се крие сериозен удар върху самочувствието на теоретичната астрофизика.

Проблемът с оцеляването в огнения ад

Когато изследователите успяват да измерят масата на вътрешното бяло джудже с изключителна прецизност, чиято допустима грешка пада под един процент, възниква сериозно противоречие с установените модели за звездна еволюция. За да остави след себе си подобен плътен остатък, прародителят на това бяло джудже е трябвало да бъде звезда, приблизително с четиридесет процента по-масивна от Слънцето. Според законите на ядрената физика, когато такава звезда изчерпи водорода в ядрото си, тя не умира тихо. Тя навлиза в фазата на червен гигант, при която външните й газови обвивки се раздуват стотици пъти, поглъщайки всичко по пътя си, точно както нашето Слънце един ден ще изпепели Меркурий, Венера и вероятно Земята. Проблемът в системата Велопоаи е чисто геометричен и физически: червеното джудже се намира толкова близо до бялото джудже, че по време на разширяването на гиганта то е трябвало да се окаже директно вътре в неговата нажежена атмосфера.

При такъв сценарий на така наречената обща обвивка триенето в гъстия звезден газ действа като мощна спирачка. То отнема орбиталната енергия на по-малката звезда и я принуждава да се срине по спирала към центъра, което неизбежно завършва с пълно сливане или с взривно изхвърляне на обвивката и оставяне на двете ядра в крайно нестабилна, хаотична конфигурация. В случая на Велопоаи обаче нищо подобно не се е случило. Червеното джудже е преминало през този звезден месомелач невредимо и днес обикаля около останките на своя бивш мъчител по изненадващо гладка и стабилна орбита. Как точно се е измъкнало от гравитационния и термичния капан, остава въпрос, на който съществуващите компютърни симулации не могат да дадат убедителен отговор, без да се нагласят ръчно началните параметри.

Тази находка на практика отваря нова глава в дискусиите за това колко непълни са нашите архиви за близкия космос, подобно на ситуациите, в които астрономите откриват напълно неочаквани аномалии в движенията на обекти в периферията на Слънчевата система. Години наред се смяташе, че слънчевото обкръжение в рамките на тридесет светлинни години е картографирано до последния камък. Оказва се, че дори под носа ни се крият цели звездни системи с драматична история, които остават невидими за стандартните оптични обзори просто защото белите джуджета са твърде бледи, а червените джуджета заслепяват сензорите с инфрачервеното си сияние.

Източник: pogled.info

Последвайте нашият Telegram канал! Натиснете тук


Коментари

коментари

Post Comment

You May Have Missed

www.faktibg.com