Джефри Сакс: Украйна плаща с бъдещето си за геополитическата игра на Запада

Джефри
Сакс принадлежи към онази част от
американския интелектуален и политически
елит, която познава непосредствено
процесите, довели до формирането на
международния ред след разпадането на
Съветския съюз. Неговото участие в
икономическите преобразувания на
постсоциалистическите държави, контактите
му с политическите ръководства на Русия
и Украйна и продължителната му работа
по проблемите на международното развитие
му дават възможност да разглежда сегашния
конфликт не само през събитията от
последните години, но и през стратегическите
решения, вземани в продължение на повече
от три десетилетия. Тази биографична
особеност има значение за разбирането
на неговите позиции. Сакс не е външен
наблюдател, който реконструира миналото
единствено по дипломатически документи.
Той е участвал в част от процесите, които
днес подлага на критична оценка, макар
че личното участие само по себе си не
прави всяка негова историческа
интерпретация безспорна.

В
разговора с проф. Глен Дизен американският
икономист започва с отговор на обвиненията,
че неговите призиви за мир представляват
защита на Владимир Путин и отрицание
на украинските национални интереси.
Поводът е собствената му публикация
„Аз съм защитник на Украйна“, написана
като реакция срещу подобни обвинения.
Сакс припомня, че още през първите години
на украинската независимост е оказвал
безвъзмездна експертна помощ на страната
и е бил съветник на президента Леонид
Кучма. Той отхвърля внушението, че човек,
който настоява за прекратяване на
войната, непременно трябва да бъде
смятан за противник на Украйна. „Аз съм
за Украйна. Аз съм за мира“, заявява
професорът, като свързва двете позиции
в едно политическо разбиране за
отговорността към украинското общество.

Зад
този отговор стои противоречие, което
придобива все по-голямо значение с
продължаването на войната. Националният
интерес на една държава включва защитата
на нейната територия, суверенитет и
политическа независимост, но също така
съхраняването на населението,
икономическите възможности и условията
за бъдещо обществено развитие. Военната
съпротива може да бъде необходима за
защитата на държавността, но
продължителността и цената ѝ неизбежно
поставят въпроса за съотношението между
преследваните политически цели и
ресурсите, които обществото е принудено
да жертва. Сакс вижда опасността в
постепенното подчиняване на украинските
интереси на една по-широка геополитическа
стратегия, при която резултатите от
войната се оценяват не толкова според
състоянието на Украйна, колкото според
последствията за международните позиции
на Русия.

Украйна
като пешка върху голямата геополитическа
шахматна дъска

Според
неговата интерпретация тази стратегия
има своите корени в американското
геополитическо мислене от края на
Студената война. Сакс отделя специално
внимание на Збигнев Бжежински, един от
влиятелните представители на американската
стратегическа школа, който разглежда
Евразия като основното пространство
на глобалното съперничество. В книгата
си „Голямата шахматна дъска“ Бжежински
определя Украйна като държава с ключово
значение за геополитическото положение
на Русия. Известната му постановка, че
Русия без Украйна престава да бъде
евразийска империя, отразява разбирането,
че контролът върху политическата
ориентация на Киев влияе върху
възможностите на Москва да възстанови
влиянието си в постсъветското пространство.
За Бжежински независимостта на Украйна
е важен елемент от новото евразийско
равновесие, а нейното трайно включване
в западната система би ограничило
перспективите за възраждане на руската
имперска мощ.

Сакс
разглежда тази концепция през последствията
от практическото ѝ приложение. В неговата
оценка американската политика постепенно
превръща Украйна в инструмент за
стратегически натиск върху Русия, като
интересите на украинското население
се оказват второстепенни спрямо
глобалните цели на Вашингтон. Той
използва образа на шахматната пешка,
за да опише държава, чието географско
положение придобива огромна стойност
за външни сили, докато собственото ѝ
общество не разполага с достатъчна
възможност да определя условията на
голямото геополитическо противопоставяне.
В тази интерпретация украинският въпрос
не възниква през 2022 г., нито през 2014 г.
Той е заложен в начина, по който Съединените
щати започват да организират международната
система след изчезването на съветския
противовес.

Разпадането
на двуполюсния свят създаде исторически
необичайна ситуация. Съединените щати
останаха единствената държава, която
съчетаваше глобално военно присъствие,
технологическо превъзходство, доминиращо
финансово положение и политическо
влияние върху основните международни
институции. Американските управляващи
среди възприеха това съотношение на
силите като възможност за изграждане
на международен ред, в който Вашингтон
ще запази определящата роля при решаването
на въпросите на войната и мира.
Разширяването на НАТО се превърна в
един от основните инструменти на тази
политика, макар че за държавите от
Централна и Източна Европа присъединяването
към Алианса имаше и самостоятелна
мотивация, свързана с историческите им
страхове от руско влияние и желанието
за гаранции срещу бъдеща военна заплаха.

Противоречието
между тези две измерения на разширяването
остана неразрешено. Държавите, които
се присъединяваха към НАТО, разглеждаха
членството си като упражняване на
суверенно право и като защита на
националната сигурност. Москва възприемаше
приближаването на военната инфраструктура
на Алианса към руските граници като
промяна в стратегическото равновесие,
която засяга непосредствено нейните
интереси. Западните правителства
настояваха, че разширяването няма
агресивни цели, докато руското ръководство
постепенно започна да разглежда този
процес като част от политика за дългосрочно
ограничаване на руската мощ. Отсъствието
на общоприета система за сигурност
превърна тези различни възприятия в
източник на нарастващо недоверие, което
дипломатическите механизми не успяха
да преодолеят.

Тридесет
години стратегически решения, които
подготвиха украинската катастрофа

В
интервюто Сакс определя срещата на
върха на НАТО в Букурещ през 2008 г. като
особено важен момент. Тогава Алиансът
заявява, че Украйна и Грузия ще станат
негови членове, без да определя конкретен
срок и без да им предоставя непосредствен
механизъм за присъединяване. Според
американския професор решението отразява
дългогодишната стратегическа линия на
Вашингтон, която се развива независимо
от руските възражения и от съществуващите
тогава противоречия в украинското
общество относно членството в НАТО.
Сакс подчертава, че през значителна
част от периода преди 2014 г. идеята за
присъединяване към Алианса не се е
ползвала с подкрепата на мнозинството
украински граждани. Обществените нагласи
впоследствие се променят съществено,
особено след руското нахлуване през
2022 г., но това не отменя значението на
предходните решения за формирането на
стратегическата среда.

Руското
ръководство многократно е заявявало,
че разглежда перспективата за украинско
членство в НАТО като недопустима промяна
в европейското военно равновесие.
Западните правителства отхвърляха
възможността Москва да получи право на
вето върху външнополитическия избор
на съседните държави. Между тези две
позиции постепенно се формира противоречие,
което засяга едновременно принципа на
държавния суверенитет и необходимостта
от взаимно приемливи условия за сигурност.
Международното право признава суверенитета
и териториалната цялост на държавите,
а европейските политически документи
съдържат и принципа, че сигурността не
трябва да се укрепва за сметка на
сигурността на останалите. Практическото
съчетаване на тези положения се оказа
един от най-трудните проблеми на
европейската дипломация.

Сакс
оспорва представянето на руската инвазия
от февруари 2022 г. като събитие, което
няма съществена историческа предистория.
Той отделя внимание на думата
„непредизвикана“, превърнала се в
устойчиво определение в западния
политически и медиен език. Според него
употребата ѝ е придобила функцията да
ограничава обсъждането на предходните
събития — разширяването на НАТО, кризата
от 2014 г., въоръжения конфликт в Донбас,
Минските споразумения и неуспешните
преговори за нови гаранции за сигурност.
Професорът не отрича факта, че Русия
започва пълномащабната военна инвазия
през февруари 2022 г., но настоява, че
историческите причини за конфликта
трябва да бъдат разглеждани в тяхната
продължителност и взаимна обусловеност.

Разграничението
между обяснение и оправдание има
съществено значение за подобен анализ.
Решението на руското ръководство да
използва военна сила представлява
конкретно политическо действие, за
което то носи отговорност. Историческото
изследване на предпоставките за това
решение не означава автоматично
признаване на неговата правомерност.
Международните отношения не могат да
бъдат разбрани единствено чрез
юридическата оценка на последното
действие в продължителна поредица от
конфликти, дипломатически решения и
промени във военното равновесие. От
друга страна, съществуването на предходни
противоречия не прави военната инвазия
неизбежна и не освобождава участниците
от отговорността за избраните средства.

Да
защитаваш Украйна, докато тя губи
населението и бъдещето си

Украинската
криза от 2014 г. има особено място в
аргументацията на Сакс. Той определя
смяната на властта в Киев като преврат
и я свързва с американската политика
за преориентиране на Украйна към
западните институции. Тази интерпретация
остава предмет на сериозни исторически
и политически спорове. Събитията на
Майдана включват масови обществени
протести, насилие, разпадане на
политическото управление и последваща
промяна на властта, а ролята на външните
държави се оценява различно от участниците
и изследователите. За Сакс определящо
значение има последвалото разрушаване
на политическото равновесие между
различните части на украинското общество
и постепенното превръщане на вътрешния
конфликт в международно военно
противопоставяне.

Минските
споразумения заемат централно място в
неговото разбиране за пропуснатите
дипломатически възможности. Те
представляваха опит за прекратяване
на бойните действия в Донбас и за
политическо уреждане на конфликта чрез
договорености относно сигурността,
местното управление и отношенията между
Киев и засегнатите територии. Изпълнението
им беше блокирано от взаимно недоверие,
противоречиви тълкувания и липса на
съгласие относно последователността
на политическите и военните мерки. Сакс
разглежда този неуспех като част от
по-широкото нежелание на западните
правителства да търсят компромис, който
да отчита руските интереси в областта
на сигурността. Неговата оценка поставя
въпроса дали политическото уреждане
на конфликта е било достатъчно
последователно преследвана цел или
постепенно е отстъпило пред стратегията
за укрепване на украинските военни
позиции.

Войната
промени не само международното положение
на Украйна, но и основните условия за
съществуването на украинското общество.
Продължителните бойни действия,
разрушаването на инфраструктурата,
миграцията на милиони граждани, загубите
сред военнослужещите и цивилното
население, ограниченията върху
икономическата дейност и нарастващата
зависимост от външно финансиране
създадоха проблеми, чиито последствия
ще се проявяват десетилетия. Дори при
прекратяване на военните действия
възстановяването на човешкия капитал,
производствените мощности и нормалния
обществен живот ще изисква огромни
ресурси. В тази перспектива въпросът
за бъдещето на Украйна не може да бъде
ограничен до военния контрол върху
определени територии.

Сакс
е особено категоричен в оценката си за
начина, по който западните правителства
определят съдържанието на подкрепата
за Украйна. Според него понятието е
придобило почти монополно политическо
значение: да подкрепяш Украйна означава
да подкрепяш продължаването на военните
действия до постигане на заявените
цели, докато призивите за преговори се
представят като отстъпление пред Русия.
Той вижда в подобна постановка опасност
за самото украинско общество, защото
политическите решения се оценяват през
тяхната съвместимост със западната
стратегия, а не непременно през
дългосрочните последствия за населението
на страната.

Военната
устойчивост на една държава и устойчивостта
на нейното общество не са тъждествени
понятия. Значителната външна помощ може
да поддържа способността за водене на
бойни действия, докато демографските,
икономическите и социалните ресурси
постепенно се изчерпват. Продължителността
на войната се превръща в самостоятелен
стратегически фактор. Всяка следваща
година променя съотношението между
възможните политически резултати и
цената, която обществото трябва да плати
за тяхното постигане. Тази зависимост
е особено сложна, когато една държава
води война с противник, който разполага
с по-голяма територия, население и
собствена ресурсна база, а нейната
военна устойчивост зависи в значителна
степен от решенията на външни партньори.

В
оценката на Сакс европейските ръководства
постепенно са възприели разбирането,
че войната в Украйна трябва да продължи,
защото евентуален руски успех би създал
опасност за останалите европейски
държави. Той оспорва тази логика и смята,
че тя превръща Украйна в пространство,
върху което се прехвърля рискът от
по-широка конфронтация с Русия.
Европейските правителства, които
защитават продължаването на военната
подкрепа, изхождат от различна оценка:
според тях способността на Украйна да
се противопоставя на руската армия има
пряко значение за възпирането на бъдещи
военни действия срещу други държави.
Различието между тези позиции засяга
не само отношението към украинската
война, но и представите за характера на
руската външна политика и за средствата,
чрез които Европа може да гарантира
своята сигурност.

Продължаването
на конфликта поражда и въпроса за
реалистичността на политическите цели.
Възстановяването на международно
признатите украински граници е позиция,
основана върху принципа на териториалната
цялост. Постигането ѝ чрез военни
средства обаче зависи от конкретното
съотношение на силите, наличните ресурси
и готовността на участниците да поемат
допълнителни рискове. Сакс настоява,
че политическите ръководства трябва
да разграничават желаното състояние
от практически достижимите резултати.
Според него западните декларации за
подкрепа на Украйна не дават достатъчно
ясен отговор на въпроса при какви условия
войната може да приключи и каква система
за сигурност трябва да възникне след
нейното прекратяване.

Европа
плаща цената на войната, но Вашингтон
определя правилата

Неговата
критика е насочена и към състоянието
на европейската дипломация. Сакс смята,
че европейските правителства са се
ограничили до повтаряне на политически
формули за продължителна подкрепа, без
да предложат достатъчно конкретна и
публично обсъждана конструкция за мир.
Той поставя под съмнение способността
на европейските институции да действат
като самостоятелен стратегически
субект, когато основните дипломатически
инициативи се развиват около отношенията
между Вашингтон и Москва. За американския
професор отсъствието на Европа от
центъра на преговорния процес е особено
противоречиво, защото европейският
континент понася непосредствените
последствия от войната и ще трябва да
живее с бъдещото политическо уреждане.

Историческите
предпоставки за тази зависимост са
свързани с развитието на трансатлантическата
система след Втората световна война.
НАТО постепенно се превърна в основната
структура за колективна отбрана на
западноевропейските държави, а след
края на Студената война разшири своя
географски и политически обхват.
Американското военно присъствие,
ядрените гаранции, разузнавателните
възможности и стратегическата
инфраструктура продължават да имат
определящо значение за функционирането
на Алианса. Европейският съюз разви
огромен икономически потенциал и сложна
система от общи институции, но не създаде
съпоставима самостоятелна военно-политическа
структура, способна да замени американското
участие в европейската отбрана.

Тази
зависимост придоби ново съдържание
след началото на украинската война.
Европейските държави увеличиха военните
си разходи, предоставиха значителна
финансова и военна помощ на Киев и
предприеха мащабно преструктуриране
на икономическите и енергийните си
отношения с Русия. Същевременно техните
възможности да влияят върху основните
дипломатически решения останаха
ограничени от различията между
националните интереси, институционалните
особености на Европейския съюз и
зависимостта от американската
стратегическа политика. Възникна
положение, при което Европа участва
непосредствено в икономическите и
политическите последствия от конфликта,
но не разполага с достатъчно самостоятелни
механизми за определяне на условията
за неговото прекратяване.

Сакс
използва образа на шахматната пешка и
по отношение на Европа. В неговата
интерпретация европейските държави
постепенно са приели положение, при
което собствените им стратегически
интереси се подчиняват на американската
политика. Тази оценка е категорична и
не отчита в еднаква степен самостоятелните
мотиви на отделните европейски
правителства, но насочва вниманието
към реален институционален проблем.
Европейският съюз е икономическа и
политическа общност, в която държавите
членки запазват значителни правомощия
в областта на отбраната и външната
политика. Изграждането на единна
стратегическа позиция изисква съгласуване
между държави с различно географско
положение, исторически отношения с
Русия, отбранителни възможности и
обществени нагласи.

За
Полша и балтийските държави руската
военна мощ представлява непосредствен
проблем на националната сигурност. За
други европейски общества особено
значение имат икономическите последствия
от конфронтацията, опасността от пряк
сблъсък между Русия и НАТО и необходимостта
от възстановяване на дипломатическите
отношения. Тези различия не могат да
бъдат премахнати чрез общи политически
декларации. Те изискват създаване на
стратегическа концепция, която
едновременно да гарантира сигурността
на държавите, чувстващи се застрашени
от Русия, и да предотвратява постепенното
превръщане на континента в пространство
на постоянна военна конфронтация.

Мирът
според Сакс: неутрална Украйна и
сигурност, която не се гради срещу Русия

В
центъра на предложението на Сакс стои
принципът за неделимата сигурност. Той
припомня, че този принцип принадлежи
на европейската дипломатическа традиция
и е залегнал в документите на процеса
от Хелзинки и на Организацията за
сигурност и сътрудничество в Европа.
Според него устойчивата сигурност не
може да бъде изградена чрез предоставяне
на стратегическо преимущество на една
група държави за сметка на друга. Тя
предполага взаимно признаване на
легитимните интереси, договорени
ограничения и механизми за предотвратяване
на военни конфликти. Сакс разглежда
отказа от подобен подход като една от
основните причини за разрушаването на
европейското политическо равновесие
след Студената война.

Принципът
за неделимата сигурност има сложна
правна и политическа история. Европейските
документи признават както правото на
държавите да избират своите договорености
за сигурност, така и задължението да не
укрепват собствената си безопасност
за сметка на останалите. Практическото
съчетаване на тези положения изисква
политически компромиси, които не могат
да бъдат заменени с едностранно тълкуване.
Русия настоява, че разширяването на
НАТО нарушава основата на взаимната
сигурност, докато държавите от Алианса
подчертават правото на всяка суверенна
държава да определя своите съюзи.
Дългосрочното уреждане на украинския
конфликт ще трябва да намери политическа
форма, в която тези противоречащи си
позиции да бъдат съвместени чрез
конкретни и проверими договорености.

Сакс
предлага отказ от по-нататъшно разширяване
на НАТО към Украйна и Грузия, оформен
чрез юридически обвързващи гаранции.
Той свързва тази идея с дипломатическите
разговори от 1990 г. относно германското
обединение и с уверенията, дадени на
съветското ръководство за бъдещото
военно положение в Европа. Обхватът и
правната сила на тези уверения продължават
да бъдат предмет на исторически спорове,
но професорът ги разглежда като важна
част от политическите основания, върху
които е било постигнато съгласие за
края на следвоенното разделение на
континента. В неговата концепция
възстановяването на доверието изисква
ясно определени ангажименти, които да
премахнат перспективата Украйна да
бъде включена във военна структура,
възприемана от Москва като непосредствена
заплаха.

Неутралният
статут на Украйна е следващият основен
елемент от предложението. Сакс посочва
историческия опит на Австрия, Финландия
и Швеция като доказателство, че държави
могат да съхраняват своята независимост
и сигурност извън НАТО. Тези примери
имат различни особености, а Финландия
и Швеция впоследствие промениха своето
положение и се присъединиха към Алианса.
Същността на неговата аргументация е
свързана с възможността за съществуване
на независима украинска държава, която
не участва във военнополитическата
конфронтация между Русия и Запада.
Подобен статут би изисквал гаранции,
приемливи за украинското общество и
достатъчно надеждни, за да предотвратят
ново използване на сила срещу страната.

Историческият
опит показва, че неутралитетът не
представлява автоматична гаранция
срещу външна агресия. Неговата устойчивост
зависи от международната среда,
отбранителните способности на съответната
държава и готовността на останалите
участници да спазват поетите задължения.
Украинският неутралитет би могъл да
придобие практическо значение единствено
като част от по-широко споразумение,
включващо ограничения върху военната
инфраструктура, механизми за наблюдение
и конкретни гаранции срещу възобновяване
на бойните действия. В противен случай
той би останал политическа декларация,
неспособна да преодолее взаимното
недоверие, натрупано през годините на
войната.

Сакс
допуска възможността Украйна да стане
член на
Европейския съюз при съгласие между
украинската страна и европейските
институции, без това членство да се
използва като средство за военно
интегриране в НАТО. В неговата концепция
икономическата и политическата интеграция
на Украйна в Европа може да бъде отделена
от въпроса за принадлежността ѝ към
западния военен съюз. Подобно разграничение
би позволило на украинската държава да
участва в европейското икономическо
пространство и да развива институционалните
си отношения с Европейския съюз, без да
бъде включвана в непосредственото
военно противопоставяне с Русия.
Практическото реализиране на тази идея
би изисквало съгласуване със съществуващите
европейски договори и с развитието на
общата политика за сигурност и отбрана.

Най-трудната
част от предложението на Сакс засяга
териториалния въпрос. Професорът
признава, че в обозримото бъдеще Русия
и Украйна едва ли ще постигнат съгласие
относно юридически призната граница.
Москва предявява претенции към Крим и
към четири украински области, докато
Киев отхвърля тези претенции и настоява
за възстановяване на международно
признатата си териториална цялост. Сакс
предлага да бъде установена фактическа
линия за прекратяване на бойните
действия, без това непременно да означава
юридическо признаване на териториалните
претенции на която и да е от страните.
Според него подобна конструкция може
да позволи спиране на войната, докато
окончателното политическо уреждане
остава предмет на последващи преговори.

Разграничението
между фактически контрол и юридически
суверенитет е познато в международната
практика. То позволява временно
прекратяване на въоръженото
противопоставяне, когато страните не
са готови да постигнат окончателно
споразумение за спорните територии.
Сакс настоява, че подобна линия трябва
да бъде съпроводена със задължение
териториалните промени да не се налагат
чрез нови военни действия, а да се търсят
единствено чрез договорени политически
механизми. Устойчивостта на тази
конструкция би зависела от конкретните
гаранции, международното наблюдение и
способността на страните да изпълняват
поетите ангажименти. Съществува и риск
временното уреждане да се превърне в
продължителен замразен конфликт, ако
не бъде съпроводено с реален дипломатически
процес.

Сакс
разглежда предложението си като
практически подход към прекратяването
на войната, а не като окончателно
разрешаване на всички исторически,
национални и териториални противоречия.
Той включва в бъдещото уреждане и
въпросите за езиковите права, защитата
на населението, отношенията между
етническите общности и спазването на
европейските стандарти за човешки
права. Тези проблеми имат съществено
значение за вътрешната устойчивост на
Украйна и за възможността отношенията
ѝ с Русия постепенно да бъдат нормализирани.
Войната е задълбочила обществените
разделения и е променила националните
идентичности и политическите нагласи,
поради което всяко бъдещо споразумение
ще трябва да отчита не само междудържавните
отношения, но и последствията за хората,
които живеят в засегнатите територии.

Пропуснатият
мир в Истанбул и политическата цена на
изгубеното време

В
разговора с Глен Дизен американският
професор се връща към преговорите в
Истанбул през пролетта на 2022 г. Според
него тогава е съществувала реална
възможност за споразумение, което в
основните си положения не се е различавало
съществено от предложения от него модел.
Сакс твърди, че американската и британската
позиция са допринесли за провала на
този дипломатически процес, като се
позовава на свои разговори с посредници
и на изявления на бившия израелски
премиер Нафтали Бенет. Причините за
прекратяването на преговорите продължават
да бъдат предмет на спорове. Известните
проекти на договорености, разногласията
относно гаранциите за сигурност,
събитията на бойното поле и политическите
решения на участниците показват, че
процесът е бил значително по-сложен от
едностранното прекратяване на практически
готов мирен договор.

Оценката
на Сакс за Истанбул има значение и за
по-общия проблем на дипломатическите
възможности. Войната постепенно променя
условията, при които страните са готови
да преговарят. Военните загуби,
разрушенията, обществените настроения
и политическите ангажименти създават
нови ограничения пред възможните
компромиси. Решения, които в определен
момент изглеждат приемливи, впоследствие
могат да се окажат политически невъзможни.
Продължителният конфликт създава и
собствени институционални зависимости,
свързани с военната икономика,
мобилизацията, външното финансиране и
промените в политическото управление.
Възстановяването на преговорния процес
изисква не просто връщане към предходни
предложения, а отчитане на новото
съотношение на силите и на натрупаните
последствия.

Особено
остра е критиката на Сакс към състоянието
на западната публична среда. Той разказва
за опитите си да публикува в „Ню Йорк
Таймс“ авторска статия, посветена на
историческите предпоставки за войната.
Според неговите думи редакцията
първоначално отказва, впоследствие
приема да разгледа текста, но непосредствено
преди планираната публикация съобщава,
че материалът няма да бъде отпечатан.
Професорът определя този случай като
пример за ограничаване на допустимия
дебат по въпросите на външната политика.
Разказът му представлява лично
свидетелство и сам по себе си не позволява
да бъдат установени всички мотиви за
редакционното решение, но поставя
принципния въпрос за възможността
алтернативни аргументи да достигат до
обществото в условията на продължителен
международен конфликт.

Политическият
език по време на война неизбежно придобива
мобилизираща функция. Правителствата
се стремят да поддържат обществената
подкрепа за своите решения, а медиите
работят в среда на силно противопоставяне,
информационни операции и ограничен
достъп до независима проверка на част
от сведенията. При подобни условия
съществува опасност политическите
оценки постепенно да придобият статут
на безспорни истини, а несъгласието с
тях да бъде възприемано като подкрепа
за противника. Сакс настоява, че критиката
към западната стратегия не означава
автоматично оправдаване на руските
действия. Това разграничение има значение
за качеството на публичния дебат, защото
решенията за война, мир, военни разходи
и международни ангажименти засягат
непосредствено интересите на милиони
граждани.

Демократичният
контрол върху външната политика
предполага възможност за обсъждане на
различни стратегически решения.
Подкрепата за Украйна може да бъде
обоснована с необходимостта от защита
на нейния суверенитет и от предотвратяване
на бъдеща агресия. Призивите за преговори
могат да бъдат обосновани с необходимостта
от прекратяване на човешките загуби и
ограничаване на риска от по-широка
война. Между тези позиции съществуват
реални противоречия, но тяхното обсъждане
не трябва да бъде заменяно с предварително
морално квалифициране на участниците.
Сакс вижда в подобна подмяна една от
причините за отслабването на рационалния
политически дебат на Запад.

В
интервюто той критикува и начина, по
който американската администрация води
дипломатическите контакти. Сакс изразява
недоволство от липсата на достатъчно
ясни публични предложения, които могат
да бъдат обсъждани, оценявани и променяни.
Според него разговорите между ограничен
кръг представители на Вашингтон, Москва
и Киев не са заместител на последователна
политическа концепция за прекратяване
на войната. Дипломацията неизбежно
включва поверителни контакти, особено
когато се обсъждат чувствителни въпроси
на сигурността. Продължителното отсъствие
на ясно формулирани цели обаче затруднява
обществената оценка на преговорния
процес и увеличава зависимостта от
решенията на отделни политически
ръководители.

Рискът
от ядрена ескалация присъства постоянно
в аргументацията на Сакс. Конфликтът в
Украйна се развива в непосредствена
близост до държави, които разполагат с
ядрени оръжия, и включва непряко военно
противопоставяне между Русия и страните
от НАТО. Разрушаването на редица механизми
за контрол върху въоръженията, развитието
на високоточните оръжия и увеличаването
на военната активност създават
допълнителни рискове от погрешна
преценка. Дори когато участниците не
желаят пряк сблъсък, продължителната
конфронтация увеличава възможността
отделен инцидент или неправилно
разтълкувано действие да предизвика
непредвидима последователност от
решения. Възстановяването на механизмите
за стратегическа комуникация е част от
по-широкия проблем за бъдещата европейска
сигурност.

Кой
ще решава бъдещето на Европа — европейците
или големите сили?

Сакс
разглежда сегашната война като проявление
на по-дълбока криза в международния
ред, установен след края на Студената
война. Американската стратегия за
съхраняване на глобалното превъзходство
постепенно се сблъсква с възстановяването
на руската военна мощ и с нарастването
на китайското икономическо и технологическо
влияние. Международната система вече
не функционира при същото съотношение
на силите, което определяше политиката
през 90-те години. За Вашингтон отношенията
с Русия са част от по-широката стратегическа
картина, в която Китай заема все
по-значително място. За европейските
държави отношенията с Москва имат
непосредствено географско, икономическо
и военно измерение. Тези различия
създават предпоставки за разминаване
между американските глобални приоритети
и европейските регионални интереси.

Бъдещето
на европейската сигурност ще зависи от
способността на държавите на континента
да намерят политическа форма за
съществуване в условията на продължително
стратегическо съперничество.
Възстановяването на отношенията с Русия
не може да бъде механично връщане към
положението отпреди войната. Разрушеното
доверие, променените военни доктрини,
увеличените отбранителни разходи и
новите обществени нагласи ще влияят
върху политическите решения дълго след
прекратяването на бойните действия.
Същевременно географската близост и
взаимната уязвимост правят невъзможно
трайното изключване на Русия от въпросите
на европейската сигурност. Дори при
продължително политическо противопоставяне
ще бъдат необходими договорености за
военното присъствие, контрола върху
въоръженията, предотвратяването на
инциденти и ограничаването на риска от
пряк сблъсък.

Предложението
на Сакс представлява опит да бъде
възстановена политическата логика на
договарянето в ситуация, в която военните
решения постепенно са придобили
преобладаващо значение. То не премахва
противоречията между Русия и Украйна,
нито дава окончателен отговор на
въпросите за териториите, суверенитета
и международните гаранции. Неговата
конструкция предполага, че прекратяването
на бойните действия може да предшества
окончателното уреждане на всички спорове
и че дългосрочната сигурност изисква
взаимно приемливи ограничения. Подобен
подход ще срещне сериозни политически
препятствия, защото участниците имат
различни представи за справедливия мир
и за условията, при които могат да се
чувстват защитени.

За
Украйна бъдещото уреждане ще има
значение, което надхвърля непосредствените
резултати на бойното поле. Страната ще
трябва да възстановява икономиката си,
да преодолява демографските последствия
от войната, да осигурява условия за
завръщане на част от напусналите я
граждани и да изгражда политически
институции, способни да функционират
в новата международна среда. За Русия
резултатите от конфликта ще влияят
върху отношенията ѝ със Запада, върху
военното ѝ планиране и върху мястото ѝ
в променящата се международна система.
За европейските държави бъдещият мир
ще постави въпроса дали могат да изградят
самостоятелна стратегическа политика,
която съчетава защитата на собствената
им сигурност с възстановяването на
механизмите за дипломатическо
сътрудничество.

Интервюто
на Джефри Сакс пред Глен Дизен очертава
последователна критика на западната
политика към Украйна и Русия. Неговата
аргументация започва от американските
геополитически концепции след Студената
война, преминава през разширяването на
НАТО и неуспешните дипломатически опити
за уреждане на украинския конфликт и
завършва с конкретно предложение за
мир. Част от историческите му оценки
остават спорни, но поставените от него
въпроси за съотношението между военните
цели и обществените загуби, за европейската
стратегическа зависимост и за
необходимостта от обща система за
сигурност не могат да бъдат отстранени
чрез политически декларации.

Европейският
континент навлиза в период, през който
решенията за войната и мира ще определят
не само отношенията между Русия и
Украйна, но и характера на самата
европейска интеграция. Продължителната
конфронтация променя икономическите
приоритети, обществените отношения и
представите за национална сигурност.
Възстановяването на дипломатическите
механизми ще изисква политическа воля,
конкретни договорености и готовност
за поемане на взаимни задължения.
Украинското общество ще трябва да живее
с последствията от тези решения, а
европейските държави ще трябва да
изграждат бъдещата си сигурност в
условията на ново съотношение между
военната мощ, икономическите възможности
и политическите интереси на големите
държави.