Генералът, който можеше да стане президент на Русия, но загина в Сибир

На 28 април 2002 г. Русия губи един от най-необикновените си генерали. Александър Лебед е на 52 години, губернатор на огромния Красноярски край и човек, който само няколко години по-рано изглежда напълно способен да се изкачи до самия връх на властта. Той е воювал в Афганистан, намесил се е в драматичните събития около опита за преврат срещу Михаил Горбачов, командвал е руската 14-а армия в Приднестровието и е помогнал за прекратяването на първата чеченска война. През 1996 г. получава почти 15% от гласовете на президентските избори и се превръща в човек, от чиято подкрепа зависи преизбирането на Борис Елцин. После е издигнат до една от най-влиятелните длъжности в Кремъл, скаран е с обкръжението на президента и отстранен. А краят му идва в катастрофа с вертолет при обстоятелства, които предизвикват много въпроси, но не дават основание смъртта му да бъде обявявана за политическо убийство.

Александър Иванович Лебед е роден на 20 април 1950 г. в Новочеркаск, Ростовска област, в обикновено работническо семейство. Детството му няма нищо общо с живота на привилегированите съветски военни. Баща му е дърводелец, а семейството живее скромно. Според биографичните сведения бащата е изпратен в наказателен лагер за пет години заради закъснения за работа — сурова съдба, която показва колко безпощадна може да бъде съветската система дори към обикновения работник. Момчето израства в среда, в която дисциплината, физическата издръжливост и непримиримостта не са красиви думи, а начин да се справяш с живота.

Като младеж Лебед мечтае да стане летец, но не успява да постъпи в авиационно училище заради медицинските изисквания. Работи в завод за постоянни магнити, където се запознава с Инна Чиркова, бъдещата му съпруга. Тя е учителка по образование, но също работи в завода. Двамата сключват брак през 1971 г. и създават семейство, в което се раждат трите им деца. За разлика от много публични фигури, Лебед не превръща домашния си живот в постоянна част от медийния спектакъл. Съпругата му остава до голяма степен извън светлината на прожекторите, а след смъртта му семейството води още по-затворен живот. В достъпните надеждни биографични сведения няма достатъчно потвърдени данни за сензационни любовни истории, които да оправдаят приписването на подобни скандали на генерала.

Пътят към армията не е бърз и лесен. Лебед постъпва във Висшето въздушнодесантно командно училище в Рязан през 1969 г. и завършва през 1973 г. Служи във въздушнодесантните войски, а по-късно завършва с отличие Военната академия „М. В. Фрунзе“. Той се изгражда като офицер в система, която цени безусловното изпълнение на заповедите, но постепенно си създава репутация на човек, който трудно се подчинява, когато смята, че началниците му грешат. Това качество по-късно ще му донесе и популярност, и сериозни неприятности.

Една от особеностите на външността му е сплесканият нос, който допринася за суровия му вид. Той не е просто подарък от природата. Според разкази от живота му, включително спомените, публикувани след смъртта му, носът е резултат от младежки бой. Така се оформя образът на човек, който не прилича на кабинетен генерал: едър, с тежък глас, грубоват маниер и готовност да говори направо, понякога до степен да обижда събеседниците си. Лебед сам признава, че има избухлив характер. Именно тази комбинация от военна осанка, откровеност и агресивна реторика ще се превърне в част от политическата му марка.

През 1981–1982 г. Лебед командва батальон в Афганистан. Това е война, която оставя тежък отпечатък върху съветските военнослужещи и върху обществото, което дълго време получава оскъдна информация за реалната цена на конфликта. За Лебед службата там е важен етап от кариерата му. Той се утвърждава като офицер с боен опит и по-късно командва различни въздушнодесантни подразделения. Войната му дава авторитет сред част от военните, но същевременно го убеждава, че политическите ръководители често изпращат армията да решава проблеми, които самите те не са успели да овладеят.

Истинският му исторически момент идва през август 1991 г. Тогава група съветски хардлайнери се опитват да свалят Михаил Горбачов и да спрат разпадането на стария режим. Борис Елцин, президентът на Руската съветска федеративна социалистическа република, се превръща в основен противник на превратаджиите. Лебед и неговите десантчици са изпратени в Москва в обстановката на политически хаос. Вместо да се превърне в инструмент за разгром на съпротивата срещу преврата, той застава на страната на Елцин и участва в защитата на руското парламентарно здание — Белия дом. По-късно сам разказва за объркването на онези дни, когато ситуацията се променя непрекъснато и дори командването невинаги знае точно къде се намират всички подразделения. От този момент Лебед вече не е само военен командир. Той е човек, който е показал, че може да взема самостоятелни решения в критична политическа ситуация.

През 1992 г. кариерата му го отвежда в Приднестровието, където между молдовските власти и сепаратистките сили се води въоръжен конфликт. В региона е разположена руската 14-а армия, наследник на съветско военно формирование с огромни складове и въоръжение. През юни Лебед пристига в района под името „полковник Гусев“, първоначално като инспектор, а скоро след това поема командването на армията. Маскировката и внезапната поява са като сцена от шпионски роман, но зад тях стои реален проблем: руските военни са въвлечени в конфликт, в който Москва официално се опитва да запази дистанция, а на терен оръжията и действията на армията имат решаващо значение.

Лебед обявява, че ще запази неутралитет, но неговата представа за неутралитет не означава пасивност. Той обвинява молдовските власти в насилие срещу приднестровското население и предупреждава, че армията ще се намеси, ако прецени, че това е необходимо. Под негово командване части на 14-а армия използват тежко въоръжение срещу молдовските сили. Военният натиск допринася за прекратяването на бойните действия и за споразумението от юли 1992 г., но ролята на Русия и на самия Лебед остава спорна. В Приднестровието го почитат като човек, помогнал да се спре войната; в Молдова действията му се разглеждат като намеса на руската армия на страната на сепаратистите. И двете оценки са част от наследството му и не могат да бъдат сведени до проста история за безпристрастен миротворец.

Командването на 14-а армия го сблъсква и с друг проблем — огромните количества оръжие, които се намират в региона, и опитите част от него да попадне на черния пазар. В публикации от онова време се описват случаи на незаконна търговия и усилия на Лебед да връща откраднатото въоръжение в армейските складове. Тези обстоятелства му помагат да изгради репутация на генерал, който не се страхува да влиза в конфликт с влиятелни хора. Но отношенията му с военното ръководство в Москва се влошават. Лебед критикува министъра на отбраната Павел Грачов, а разногласията между двамата се превръщат в открит сблъсък. През 1995 г. Лебед е освободен от армията и преминава към политиката.

През декември същата година е избран за депутат в Държавната дума. Лебед обаче не изглежда като типичен партиен политик. Той говори за корупцията, за слабостта на държавата и за необходимостта от твърда власт. Няма излъсканите маниери на московския елит, не се опитва да звучи като професионален икономист и не крие презрението си към политическите интриги. Парадоксът е, че самият той бързо се превръща в участник в подобни интриги. През 1996 г. се кандидатира за президент на Русия и изненадва наблюдателите, като получава 14,7% от гласовете на първия тур. Завършва трети след Борис Елцин и комунистическия кандидат Генадий Зюганов, но резултатът му го превръща в човек, който може да наклони везните на втория тур.

Това е моментът, в който генералът влиза в голямата игра на Кремъл. Елцин е изправен пред тежка битка за преизбиране, а комунистите се надяват да се върнат на власт. Лебед подкрепя действащия президент преди втория тур. В замяна е назначен за секретар на Съвета за сигурност на Русия и помощник на президента по националната сигурност. Така човекът, който само преди месеци е бил отстранен от армията, получава достъп до самия център на държавната власт. Решението му е едновременно прагматично и спорно: привържениците му го виждат като възможност да влияе върху управлението, а критиците — като политическа сделка, помогнала на Елцин да остане на власт. Във всеки случай подкрепата му се оказва важна за победата на президента.

Но Лебед не се оказва удобен съюзник. Той влиза в конфликт с представители на президентското обкръжение, критикува корупцията и настоява за прекратяване на войната в Чечения. През август 1996 г. води преговори с чеченските сепаратисти, които завършват с Хасавюртските споразумения. Те слагат край на активните бойни действия и предвиждат отлагане на окончателното решение за статута на Чечения. За едни това е необходимият край на война, която струва скъпо на Русия и отнема много човешки животи; за други споразуменията са отстъпление, което оставя нерешен основния политически конфликт. Лебед защитава постигнатото като начин да се спре кръвопролитието. Той обаче си създава мощни противници във военното и политическото ръководство. През октомври 1996 г. Елцин го освобождава от поста му.

След отстраняването си Лебед не изчезва от политиката. През 1998 г. печели изборите за губернатор на Красноярския край — огромна сибирска територия с важни промишлени предприятия и значителни природни ресурси. За мнозина победата му изглежда като нов трамплин към президентския пост. Той вече е доказал, че може да привлече милиони гласоподаватели, а образът му на независим генерал, който не се страхува от Кремъл, продължава да му носи популярност. Но управлението на регион с тежки икономически проблеми изисква не само военна решителност и силни публични изяви. Националната му популярност постепенно отслабва, а надеждите, че ще се превърне в наследник на Елцин, не се сбъдват. На президентските избори през 2000 г. Лебед не участва.

Именно в този период се вижда противоречието между публичния му образ и реалната политика. Лебед е известен с борбата си срещу корупцията и с нападките срещу управляващите, но самият той е част от сложната система на постсъветската власт, в която военни, регионални ръководители и влиятелни икономически групи се борят за влияние. През 1999 г. той публично изказва и подозрения, че руските власти може да са замесени във взривовете на жилищни сгради, които предхождат началото на втората чеченска война. Това е сериозно обвинение, а не установен факт; важното е, че подобни изказвания показват колко дълбоко е недоверието му към властовите кръгове.

На 28 април 2002 г. Лебед пътува с вертолет Ми-8 към район в Саянските планини, където трябва да присъства на откриването на нова ски писта. Машината се разбива в лошо време, след като се удря в електропровод. Губернаторът е тежко ранен и откаран в болница в Абакан, но лекарите не успяват да го спасят. Загиват и други хора от делегацията, сред които заместник-губернаторът Надежда Колба. Новината предизвиква шок: Лебед е само на 52 години и все още заема важен пост, а за мнозина остава политик с неизползван потенциал.

Скоро след катастрофата започват въпросите за причините. Разследването се съсредоточава върху полета при опасни метеорологични условия и върху решението на екипажа да продължи въпреки риска. През май 2002 г. вестник „Комерсант“ съобщава, че разшифрованите записи от бордовите самописци показват, че пилотите са знаели за тежките условия и за наличието на електропровод в района. Според публикацията те са се страхували да откажат полета заради възможните последици за кариерата си. Тези данни насочват към човешки грешки и организационни пропуски. Те обаче не доказват, че вертолетът е бил саботиран или че Лебед е убит по политически причини.

Смъртта му прекъсва кариерата на човек, който е успял да премине от армейските казарми до най-високите етажи на руската политика, без никога напълно да се впише в тях. За едни Александър Лебед е суров военен, помогнал да се спрат войни и отказал да бъде послушна фигура в Кремъл. За други е националистически политик, чиято твърда реторика и действия в Приднестровието остават предмет на критика. Вероятно и двете страни са част от истината за него. Той не е безупречен герой, нито просто поредният властолюбив генерал. Лебед е продукт на разпада на СССР — време, когато армейската сила, общественото недоволство, корупцията и личните амбиции се преплитат в борба за бъдещето на една огромна държава.

Може би най-голямата ирония в съдбата му е, че човекът, който някога се оказва решаващ за преизбирането на Борис Елцин, не успява да се превърне в негов наследник. Той оцелява в Афганистан, преминава през преврат, войни и безпощадни политически битки, но загива при полет, който е трябвало да бъде обикновено служебно пътуване. Историята не дава сигурен отговор какво би станало, ако Лебед беше живял по-дълго. Остава обаче фактът, че в средата на 90-те години той е сред малкото руски политици, които могат да променят посоката на събитията — и че внезапната му смърт затваря една от най-необикновените биографии на постсъветската епоха.