Голямата тайна, която всъщност не е тайна: защо Борисов никога няма да предаде ПП-ДБ
Политическото време в България притежава своеобразна цикличност, в която крещящите телевизионни дуели и непримиримите декларации от трибуната на Народното събрание обикновено служат за закрита на истинските, далеч по-прагматични договорености. В навечерието на президентските избори през есента на 2026 година общественото внимание отново е приковано към видимата повърхност на сблъсъците, където лидерите се замерят с обвинения, а електоратите са държани в постоянна мобилизационна напрегнатост.
Оформя се обаче едно все по-ясно усещане за дежавю, особено когато се анализират ходовете на ГЕРБ и лично на Бойко Борисов спрямо ПП-ДБ. В публичното пространство упорито битува тезата, че Борисов „никога няма да предаде ПП-ДБ“ — формула, която звучи силно, но е прекалено категорична и лесно уязвима за критика, тъй като в политиката вечна вярност няма. Реалността е много по-интригуваща и прагматична: Борисов няма интерес да унищожи своите уж най-яростни опонент-партньори, докато те са му много по-полезни като буфер, легитимен проевропейски съюзник и партньор за тежки управленски конфигурации, отколкото като политически трупове.
Този модел не се ражда днес и не е плод на конспирация, а е изграждан стъпка по стъпка в продължение на години на фона на свободния информационен канал, който нееднократно е проследявал парадоксалната симбиоза между уж непримиримите политически лагери.
За да се разбере този устойчив модел, е нужно да се върнем назад във времето, далеч отвъд непосредствената предизборна кампания. Първият сериозен стратегически фундамент, който очерта невидимите граници на българския политически дуенде, се появи още през есента на 2022 година. Тогава, на трети ноември, Народното събрание трябваше да вземе кардинално решение за предоставянето на военна и техническа помощ на Украйна. На фона на ожесточената предизборна реторика и разделението в обществото, ГЕРБ-СДС, ПП и ДБ застанаха рамо до рамо, осигурявайки категорично мнозинство заедно с ДПС, докато БСП и „Възраждане“ останаха от другата страна на барикадата. Още тогава свободният информационен канал отбеляза този ключов разрез на българския парламент, който доказа нещо съществено: по темите за евроатлантическата ориентация, геополитическия избор и външната политика между ГЕРБ и ПП-ДБ съществува дълбоко, негласно съвпадение на интереси. Те могат да се състезават за едни и същи градски, либерални и проевропейски гласове, но фундаменталните им ориентири рядко се разминават в критичния момент.
Истинският прелом в отношенията им обаче настъпи през лятото на 2023 година, след поредните извънредни избори, спечелени от ГЕРБ-СДС. Вместо да реализира мандата си и да състави кабинет от позицията на първа политическа сила, Борисов направи ход, който разби клишето за безапелационната политическа война. На шести юни 2023 година правителството на Николай Денков стана реалност благодарение на мандата на ПП-ДБ и решаващата подкрепа на депутатите от ГЕРБ-СДС. Цялата парламентарна група на Борисов, с изключение на единични гласове, подкрепи кабинета, осигурявайки му 132 гласа. Това не беше просто тактическо гласуване за закон или решение, а предоставяне на изпълнителната власт в ръцете на политически субект, който само седмици по-рано категорично отричаше възможността за каквато и да било коалиция с ГЕРБ. Впоследствие този модел прерасна в прочутата „сглобка“ и дори в проект за дългосрочно споразумение през март 2024 година, предвиждащо последователни ротации и съвместно управление за остатъка от парламентарния мандат.
Успоредно с това вървеше и най-мащабният съвместен проект на българския преход — промените в Конституцията, внесени през лятото на 2023 година с подписа на лидерите на ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС. Този факт остава най-убедителното доказателство за прагматичния характер на българската политика, отразен в детайли от свободния информационен канал: когато на масата стоят фундаментални институционални промени и разпределение на властови лостове, партийните вражди от екрана отстъпват пред нуждата от трайно конституционно мнозинство. Когато разглеждаме този модел, не бива да се подминава и друг изключително важен прецедент, който хвърля пряка сянка върху настоящите президентски избори — местният вот в София през есента на 2023 година. Тогава кандидатът на ГЕРБ Антон Хекимян отпадна още на първи тур, а на балотажа се изправиха Васил Терзиев от ПП-ДБ и „Спаси София“ срещу Ваня Григорова. В този момент пред Бойко Борисов се откри избор с огромно политическо значение. Той не остави избирателите си в пълна изолация и не подкрепи левия кандидат, а официално призова симпатизантите на ГЕРБ да гласуват за Васил Терзиев, мотивирайки се с евроатлантическия път и стабилността. Терзиев спечели с изключително тясна преднина от едва около 4800 гласа — разлика, която показа колко решаваща може да бъде позицията на ГЕРБ в критичен за опонент-партньорите им момент.
Днес, в края на лятото и началото на есента на 2026 година, докато страната се тресе в предизборна треска около насрочения за 25 октомври вота за нов държавен глава, този исторически опит придобива ново, изключително акфтуално измерение. Официалното влизане на Андрей Гюров и Георги Кандев в президентската надпревара с подкрепата на ПП и ДБ изправи ГЕРБ пред сериозна вътрешна дилема. Към началото на септември партията на Борисов все още няма обявен кандидат, а вътрешните спорове за това дали изобщо трябва да се поема рискът от собствена фигура трескаво кънтят в партийните среди. Политическите анализатори отдавна предупреждават за капана на евентуалното неучастие, което автоматично би отворило широко вратата на Андрей Гюров към балотажа. В този контекст поведението на Борисов изглежда напълно съобразено с дългосрочния му интерес. Ако ГЕРБ издигне твърде слаб кандидат или изобщо се въздържи от самостоятелна силна фигура, това ще улесни пътя на кандидата, подкрепен от ПП-ДБ, към решаващия втори тур срещу досегашния вицепрезидент Илияна Йотова. За Борисов подобен сценарий далеч не е катастрофален; напротив, той се вписва перфектно в логиката, че съществуването на ПП-ДБ като силен, но контролируем политически субект е крайно необходимо за баланса на силите в държавата. ГЕРБ не може просто да погълне целия либерален и градски електорат, а унищожаването на опонентите би оставило Борисов изолиран в рискови коалиционни комбинации срещу радикални и популистки формации. Затова най-добрата помощ, която Борисов може да окаже на ПП-ДБ в тази ситуация, може да се окаже не официалната прегръдка, която би отблъснала част от техните собствени избиратели, а стратегическото отсъствие на непреодолима конкуренция на първия тур и евентуалното пренасочване на енергията на балотажа. Всичко това показва, че зад дебелите стени на политическите централи и шума пред камерите продължава да функционира добре смазан механизъм на взаимна политическа необходимост, чиито следващи измерения свободният информационен канал ще продължи да разобличава и анализира безкомпромисно с наближаването на изборния ден.
Post Comment