26 октомври 1884 г. – В КОПРИВЩИЦА Е РОДЕН АНТОН ИВАНОВ, политически деец на Българската комунистическа партия. Участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война.На 23 юли 1942 г. е осъден от военнополеви съд на смърт в процеса срещу Централната военна комисия. Същия ден е разстрелян заедно с Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов, Никола Вапцаров.
Партизански отряд в Родопите носи неговото име„Антон Иванов“.

От бедняшкото детство до първите революционни кръжоци

Антон Иванов е роден на 26 октомври (8 ноември нов стил) 1884 г. в Копривщица, в многолюдно полупролетарско семейство. Детството му минава сред тежък труд – пасе стада, бере гюл за чорбаджии, а през зимата учи и завършва прогимназия. Социалистическите идеи влизат в дома му още около 1896–1897 г.

На 17 години заминава за София, където работи като слуга и мияч в гостилници. По-късно постъпва в Морското огнярско училище, където строгият режим го тласка към първите му стъпки в социалистическите среди – през 1902 г. се включва в кръжока „Искра“.

Издигане в партията и синдикалното движение

През 1904 г. става член на Варненската партийна организация, а през 1907 г. се установява в София. Работи като шлосер, монтьор и тухлар, често уволнен заради революционната си дейност. През 1910 г. вече е в местния партиен комитет.

Между 1918 и 1923 г. е секретар на Софийската градска и окръжна организация на БКП и ръководи мащабна дейност срещу социалната бедност, монархията и настъпващия фашизъм. Междувременно е окръжен съветник и народен представител (1919–1923), секретар и председател на Съюза на металоработниците, редактор на в. „Металоработник“. През 1922 г. става член на Централния комитет.

Деветоюнският преврат и емиграцията в СССР

След преврата на 9 юни 1923 г. Иванов активно участва в подготовката на въоръженото въстание като член на революционния комитет за Софийска област. След провала и ареста му през септември, той издържа тежки изтезания в затвора.

През 1925 г. емигрира първо в Югославия, после в Съветския съюз. Там става член на изпълнителното бюро на Профинтерна, работи в Комунистическия интернационал и участва в организирането на международните бригади в помощ на Испанската република – „Георги Димитров“, „Джузепе Гарибалди“, „Ярослав Домбровски“.

Завръщане у дома и разстрелът

През 1940 г., пред лицето на приближаващия хитлеристки натиск, Иванов се връща нелегално в България и е включен в Политбюро на ЦК на БКП. През пролетта на 1942 г. полицията разбива централното ръководство на партията. След издевателства и мъчения, през юли 1942 г. Антон Иванов е разстрелян заедно с Никола Вапцаров, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Попов и Георги Минчев.

В предсмъртното си писмо той заявява, че умира „спокоен, с чувство на удовлетворение за изпълнен дълг и дълбока вяра в тържеството на делото“.

Как го запомниха съратниците му

Сп. „Комунистически интернационал“ го нарича човек с „светъл ум, обширна ерудиция, пламенен трибун и талантлив организатор – кристално честен и обаятелен“.

Съветският журналист и дипломат Семьон Максимович Мирний си спомня за него като за човек с дълбока вътрешна скромност, за когото принципите стоят над личния интерес, а паметта за съратниците – над всичко.

Антон Иванов остава в историята като символ на идеализма, саможертвата и устойчивостта на революционната кауза. Той е от онези личности, за които, по думите на старшина от Червената армия, „има такива хора – които не могат да бъдат забравени“.