Изпратиха го в лагер заради вицовете му. Там намери смъртта си.

На 26 септември 1961 г. в лагера край Ловеч умира Александър Николов – Сашо Сладура, един от най-талантливите български цигулари, джазови музиканти и най-известни разказвачи на политически вицове. Той е само на 45 години според част от биографичните сведения, а според други – на 44. Само дни по-рано е отведен от сцената на ресторант „България“ и изпратен в трудовия лагер с административна заповед, без съд и присъда. Там престоява броени дни, преди да бъде убит след жестоки побои. По-късно официалната документация ще даде съвсем друга версия за смъртта му.

Сашо Сладура е човек, който трудно може да бъде побран само в едно определение. Той е виртуозен цигулар, певец, джазмен, бохем, художник-портретист, поет, страстен турист и неуморен разказвач на вицове. Но преди всичко е човек със свободен дух, който не успява да се приспособи към свят, в който думите могат да бъдат престъпление.

Александър Георгиев Николов е роден в Плевен. Баща му Георги Николов е инженер, получил образованието си в Прага, а след завръщането си в България се занимава с парковото строителство. Семейството по-късно се установява в Пловдив, където бащата става директор на Симеоновата градина. Майката е чехкиня и именно тя насърчава сина си да се посвети на музиката. Още на четири години Сашо започва да учи цигулка и тя остава неговата най-голяма любов до последния му ден.

В Пловдив той постъпва във френския колеж „Свети Августин“, където се среща с други бъдещи музиканти. Един от най-близките му приятели Димитър Ганев по-късно си спомня, че Сашо бил буквално обсебен от цигулката. В колежа свири във духовия оркестър, участва в камерни състави и постепенно се превръща във виртуоз. Особено впечатляващи са изпълненията му на капричиите и концертите на Паганини.

След това заминава за Прага, където усъвършенства музикалното си образование. Когато се връща в България, вече е изграден професионален цигулар. За известно време работи с Царския симфоничен оркестър, след като самият професор Саша Попов го чува да свири и го кани в състава. Но строгата дисциплина не е за Сашо. Той предпочита свободата на салонните оркестри, джаза, тангото, френските шансони и веселата музика.

Свири с оркестрите на Асен Овчаров, Димитър Ганев и Емил Георгиев, а публиката го обиква не само заради музикалния му талант. Сашо пее френски шансони, свири танга и класически произведения на Дебюси, Сарасате, Шопен, Моцарт и Бетовен. Сред близките му приятели са известни за времето си музиканти като Александър Христосков, Морис Аладжем, Бенцион Елиезер, Петър Петров – Пешо Смъртта, Ники Ников, Жоро Марков, Борис Хаджитанев – Македонеца, Недко Трошанов, Дарчо Сакеларов и много други.

С Леа Иванова също го свързва близко приятелство. Двамата са сред популярните лица на софийската музикална сцена, а по време на едно пътуване с кораб по Дунав превръщат цялото пътуване в своеобразно представление от песни, танци и политически вицове. Никой от тях тогава не знае колко висока цена ще трябва да плати за това, че се осмелява да се смее на властта.

След 9 септември 1944 г. за хора като Сашо започват тежки години. Новата власт гледа с подозрение на западната музика, джаза и всичко, което не се вписва в идеологическите представи на режима. През 1948 г. джазът е заклеймен като „вражеско“ влияние, редица музиканти са преследвани, а някои попадат в лагери и затвори.

Сашо обаче не се отказва. Нещо повече – започва още по-открито да осмива управляващите. Политическият виц се превръща в неговата форма на съпротива. Той може да разсмее цяла маса с една реплика, но може и да постави живота си в опасност.

Любопитен е парадоксът, че именно властта понякога го използва като забавление. В ресторант „Република“, посещаван от висши партийни и държавни ръководители, Сашо създава оркестър и изпълнява западна музика, френски шансони и танга. Когато в заведението идват министри и партийни функционери, той е викан да свири и да разказва вицове. Така хората от върха на властта сами слушат шегите, които обикалят страната.

Сашо не пропуска възможност да се пошегува и с тях. За Антон Югов, тогава министър-председател, разказва история, в която вижда кабинета му, покрит с огромен персийски килим, и пита: „В такъв лукс ли управлява пролетариатът?“ Отговорът в шегата е, че някой ден всички българи ще имат такива килими. А Сашо отвръща: „Абе, другарю Югов, защо ме извикахте, аз ли да ви разправям вицове или Вие на мене?“

Това е неговият характер – неудобен, свободен и невъзможен за опитомяване.

Сашо е прочут и с екстравагантните си шеги. Веднъж се хваща на бас, че ще се разходи по „Царя“ в неделя преди обяд с червен фрак, цилиндър и къси гащи. Взема реквизита от Народния театър и изпълнява баса. Друг път върви с приятел по „Царя“ и започва да крещи „Иване-е-е!“. Десетки хора се обръщат, а той спокойно им казва: „Тук съм!“

Прякорът „Сладура“ също идва от неговата общителност. Когато не успявал да си спомни имената на всички свои познати, ги поздравявал с „Здравей, сладур!“. Така постепенно самият той става Сашо Сладура.

В живота си той има и немалко любовни истории. През 1945 г. се жени за Мария, студентка по медицина и дъщеря на заможен фабрикант от Габрово. Бракът обаче е кратък. По-късно намира утеха в Лулу, а истинското си семейно щастие открива с Лина, от която има син. Детето прилича много на него и по-късно живее в Лондон с майка си.

Сашо не обича парите, макар че като музикант получава една от добрите за времето си заплати. Често остава без пари, защото ако види човек в нужда, му помага. Използва връзките си, за да помага и на приятели, попаднали под ударите на властта.

Когато Леа Иванова и други певици са изпратени в лагера „Тухларните“ край Ножарево, Сашо помага да бъде изпратена храна. С негови усилия е намерено разрешение и неговият приятел носи голям куфар с продукти до лагера. Там вижда млади жени, превърнати в лагернички, принудени да работят в нечовешки условия. Тази картина остава завинаги в паметта му.

Освен музикант Сашо е и добър художник. Рисува портрети, пише стихове и има особен талант да забелязва човешката нелепост. Осмива болшевиките, нацистите, еснафите, простащината, демонстративното богатство и най-вече хората, които управляват. Една от любимите му реплики е: „В днешно време да си простак, министър можеш да станеш.“

В свободното си време обича планината. Неделите често прекарва с приятели на Витоша, край Искъра или Лакатник. Разбира от гъби и те са сред любимите му ястия. Обича да посещава Драгалевския манастир и малката кръчма „При бай Луле“ над него. Любимите му напитки са бялото вино и бирата, а често обядва в „Чешкия клуб“.

Но зад веселия човек постепенно започва да се усеща страх. През 1960 г. Сашо идва у дома на своя приятел заедно с Морис Аладжем и за първи път изглежда истински разтревожен. Казва, че го следят. Приятелят му го съветва да спре с политическите вицове, докато още не е станало късно.

Оказва се, че вече е късно.

Срещу Сашо е предприето преследване. Той е изпратен в Софийския затвор, където прекарва месеци, като дори там остава с цигулката си. След освобождаването си работи в ресторанта на „Копитото“, а след това отново е нает в ресторант „България“. Но характера си не променя. И вицовете продължават.

През 1961 г. Юрий Гагарин вече е полетял в Космоса и Сашо отново намира повод за шега. „Снощи по радиото съобщиха, че русите се качили на Луната“, казва единият герой в неговия виц. „Ама всичките ли се качиха?“, пита другият.

На 15 септември 1961 г. е издадена заповед №234 на зам.-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов, с която Александър Николов е изпратен в Трудовата група край Ловеч. Историческите изследвания посочват, че за неговото въдворяване не е имало необходимото предложение и прокурорско съгласие.

На 23 септември вечерта черна „Волга“ спира пред ресторант „България“. Агент влиза в салона и извежда Сашо от сцената под предлог за „малка справка“. Това е последната вечер, в която приятелите и публиката му го виждат да свири.

На 24 септември той е отведен в лагера край Ловеч.

Там никой не се интересува, че преди години е свирил Паганини, че е пял френски шансони, че е бил любимец на публиката, че е имал семейство и син, че рисува и пише стихове или че десетки известни музиканти са негови приятели. За лагерната администрация той е просто човек, който трябва да бъде сломен.

По-късните свидетелства на оцелели лагеристи и материалите по делото за убийствата в лагера описват жесток побой над Сашо. Регионалният исторически музей в Ловеч посочва, че в материалите по делото от 1990 г. смъртта му е свързана с тежък побой.

Официалният документ изглежда съвсем различно. В смъртния акт №272 от 26 септември 1961 г. причината за смъртта е записана като сърдечно заболяване. Свидетелски разкази от лагера обаче описват тялото му като покрито с рани и следи от побой. Именно това противоречие между официалната версия и свидетелствата на оцелелите е сред най-мрачните детайли от историята на неговата смърт.

Има и друг спомен, превърнал се в част от легендата за Сашо Сладура. Лагеристи разказват, че дори в последните си дни той успява да вземе цигулката и да засвири. Човекът, който властта изпраща в лагер заради думите му, отново говори на околните по единствения език, който никой не може да му отнеме – музиката.

На 26 септември 1961 г. Александър Николов умира.

Той не умира на сцената, където е прекарал най-хубавите години от живота си. Не умира с цигулка в ръце пред публика, която го обича. Не умира в Прага, където е усъвършенствал изкуството си, нито сред приятелите си в някой софийски ресторант. Умира в лагера край Ловеч – място, в което човек може да бъде изпратен без съд и присъда и от което много хора не се завръщат.

Сашо Сладура е само един от стотиците хора, убити или починали вследствие на насилието и нечовешките условия в лагера „Слънчев бряг“, функционирал край Ловеч между 1959 и 1962 г.

Днес името му е останало не само в историята на българската музика. В София има улица „Сашо Николов – Сладура“, а в Пловдив е издигнат негов паметник.

Но най-силният паметник на Сашо Сладура може би остава неговата история. Историята на човек, който можел да накара една зала да се смее, а същевременно виждал страха зад усмивките. Човек, който обичал музиката, приятелите, любовта, планината и свободата и който не разбирал защо трябва да мълчи, когато вижда неправдата.

В продължение на години той е разказвал вицове за властта. Властта е имала затвори, лагери, милиция и сила. Сашо е имал само цигулката и смеха.

На 26 септември 1961 г. му отнемат живота. Но не успяват да отнемат нито музиката му, нито името му, нито онова, заради което хората го помнят и днес – свободния му дух.

Шестдесет и пет години след смъртта му Сашо Сладура продължава да стои в българската памет така, както е стоял на сцената: с цигулката в ръце, с усмивка и с някой неудобен виц, който властта не е успяла да забрани.