Кая Калас предложи себе си и Антонио Коста за преговарящи с Москва по украинския конфликт

По публикации на медии и изявления на официални представители. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Институционалният аргумент зад заявката в Дъблин

Заявката на Върховния представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Кая Калас да бъде част от преговорния екип с Русия не е случайна реплика, а опит за институционално закрепване на Брюксел в процес, който до момента се движи основно по оста Вашингтон и Москва. По време на срещата на върха на Европейската политическа общност в Дъблин Калас се позова директно на учредителните договори на Съюза и на политическите договорки от 2024 г., когато бяха разпределени висшите постове в блока. Според цитираната от изданието „Европейска правда“ позиция тя смята, че по въпросите на европейската сигурност мандатът принадлежи именно на председателя на Европейския съвет Антонио Коста и на Върховния представител, който е и заместник-председател на Европейската комисия.

Формално погледнато, тълкуването на Калас стъпва върху Договора от Лисабон. Член 15 от Договора за Европейския съюз възлага на председателя на Европейския съвет външното представителство на Съюза по въпросите на общата външна политика и политика на сигурност, без да се накърняват правомощията на Върховния представител по член 18 и член 27. На теория тази двойка изглежда логична. На практика обаче европейската външна политика никога не е функционирала като единен механизъм в условия на тежка военна криза. По време на преговорите за Минските споразумения през 2014 и 2015 г. институциите в Брюксел останаха встрани, а форматът беше поет от националните лидери на Германия и Франция в рамките на Нормандската четворка. Сегашният опит на Калас да върне тежестта към Брюксел поставя въпроса дали големите държави членки са готови да делегират подобен мандат на наднационални фигури, или просто предпочитат някой друг да поеме политическия риск от непопулярни компромиси.

Спорът за правото на избор и дипломатическата реалност

На въпрос дали се опасява от евентуално възражение от страна на Москва срещу нейната кандидатура, Калас отговори с реторичното питане защо европейците трябва да се съобразяват с мнението на Русия за своите представители, след като самите те не определят състава на руската делегация. Подобна логика звучи убедително в рамките на вътрешноевропейския политически дебат, но в класическата дипломация тя често се сблъсква с правилото за взаимната приемливост. Преговорите между враждуващи или противопоставящи се страни не са съдебен процес, в който всяка страна се явява с адвокат по свой избор, без другата да има отношение към процедурата. Когато едната страна отказва да разговаря с конкретен представител на другата, преговорите просто не се състоят или се пренасят в друг, неформален канал.

Тук възниква сериозно противоречие в самата позиция на европейската дипломация. От една страна, Калас настоява, че изборът на преговарящи е суверенно право на ЕС. От друга страна, самият Брюксел през последните години наложи редица ограничения върху контактите с руски официални лица и постави предварителни условия за всякакъв диалог. Досегашната реторика на Калас, изградена още по времето, когато беше министър-председател на Естония, се основава на тезата за пълна изолация на Кремъл и нанасяне на стратегическо поражение. Преходът от подобна линия към ролята на главен преговарящ изисква резки политически завои, за които нито в Брюксел, нито в отделните столици има ясен консенсус. Дали изявлението ѝ в Дъблин е сигнал за промяна в курса, или по-скоро опит да се предотврати сключването на сделка през главата на Европа, остава открит въпрос.

Триъгълникът Абу Даби, Вашингтон и Дъблин

Изявлението на Калас не може да бъде разглеждано извън контекста на събитията от предходните дни, които очертават сериозно разминаване в представите за бъдещата мирна архитектура. Специалният представител на президента на САЩ Джаред Кушнер заяви по-рано, че постигането на мирно споразумение за Украйна би било невъзможно без участието на европейска страна. Тази позиция на Вашингтон е напълно прагматична. Белият дом си дава сметка, че финансовата тежест по възстановяването на Украйна, гаранциите за сигурност и режимът на санкциите зависят пряко от европейските правителства. Без подписа или поне мълчаливото съгласие на Европа всяко споразумение, договорено между САЩ и Русия, би увиснало във въздуха.

Ден преди изказването в Дъблин обаче помощникът на руския президент и ръководител на руската делегация на преговорите в Абу Даби Владимир Медински формулира съвсем различна перспектива. Според думите му европейските страни биха могли да станат участници в мирните преговори за Украйна едва когато съвестта им се пробуди. Подобна формулировка, наситена с морализаторски подтекст, на практика означава, че към момента Москва не вижда в европейските институции конструктивен партньор и предпочита да води разговорите директно с американската администрация. В руската дипломатическа практика споменаването на Абу Даби като площадка за разговори подчертава пренасянето на центъра на тежестта извън традиционните европейски столици като Женева, Виена или Хелзинки, които в миналото служеха като неутрална територия.