Как на 1 април 1944 г. загина Митко Палаузов – най-младият партизанин на България, който остана завинаги символ на смелост и саможертва. Поклон пред детето-герой!🙏

Първи юни, втори юни…времето тече неусетно. Тези две дати обаче, така са се подредили в календара, че понякога рязко ни карат да се осъзнаем, че живота е пълен с контрасти. На едната дата празнуваме денят на бъдещето, на тези, които трябва да израстнат безгрижни, образовани и силни, а на следвашия ден си спомняме за другите, паднали заради една или друга кауза, в безсмислените често пъти  водовъртежи на битки и войни. Понякога, в историческата центрофуга, попадат лица, които не би трябвало да са там. Малки деца, носещи пълния заряд на живота, биват въвличани в неразбираеми за тях борби и полагат мъртвите си тела като почва за избуяването на епични разкази, служещи като пример за подражание. Всеки от нас си спомня, станалото нарицателно име Гаврош. Детето участник в кървави събития, паднало възнак на една парижка барикада. Дете родено в беднотия, отраснало само на улицата и загинало, правейки това, което умее най – добре – да събира отпадъци (в случая патрони), свирукайки си безгрижно. Това ли е работата на едно невръстно създание? Да живее бездомно, недохранено, без медицински и родителски грижи и да завърши с куршум в гърдите, надали съзнавайки историческата важност на смъртта си. Замислете се колко от вас, особено тези призоваващи често пъти към насилие и революция, биха искали да видят рожбите си в ролята на този литературен образ.

И докато Гаврош се е родил и загинал във въображението на Виктор Юго, то българската история предоставя истинската личност на МиткоПалаузов. Дете намерило гибелта си, заедно с партизанския отряд, в последствие получило ореола на мъченик за кауза, определила политическия път на Народна Република България.

Не беше трудно да се намерят материали за биографията на героя на днешния ми разказ. По – скоро ме впечатли полярността, с която хората тълкуват събитието. За това моля читателите на сайта, когато коментират, да не забравят, че това все пак е дете и да си спомнят за техния живот, когато са били на 12 години.

Митко Палаузов е роден на 8 ноември 1930 г. в с. Енев рът, Севлиевско. Малко след раждането му, родителите му Ганка и Трифон Палаузови, от недоимък се преместват да живеят последователно в Севлиево и Габрово (1936).  Родителите му се свързват с партийните организации във фабриките, където работят. В къщата им се провеждат партийни събрания, заседания на щаба на партизанската чета и РК на БРП (к), в чийто състав влиза и Трифон Палаузов. Малкият Митко макар и 11-годишен получава важни за едно дете задачи – стои на пост пред къщата по време на заседания, разнася позиви и съобщения за провеждането на партийни и ремсови събрания, за срещи на партизани и ятаци. (http://bg.wikipedia.org).

Сякаш не ми трябва много, за да се зачудя на решението на родителите му да използват сетивата не сина си за собствента си безопасност.

Бащата, Трифон Палаузов и лелята на Митко – Русана стават партизани от Габровско-севлиевския партизански отряд. Поради тази причина Габровската полиция оказва периодичен психически и физически тормоз върху семейството му, като често арестува и малтретира Митко и майка му. За да ги предпази от тормоза, баща му предлага да излязат и те в Балкана. След акция на партизанския отряд през лятото на 1943 г. в махала Водици (сега квартал на Габрово), Ганка и Митко Палаузови се присъединяват към него. След преминаването им в нелегалност габровската полиция опожарява тяхната къща на Бакойците. През юни са интернирани в с. Чорбаджийско, Момчилградско, баба му Рада и дядо му Цоню със стринка му Донка и чичо му Иван. Под натиска на полицията училищният съвет на Второ основно училище „Неофит Рилски“ на 19.IХ.1943 г. решава: „Че дейността на ученика Димитър Трифонов Палаузов е несъвместима със задълженията му на ученик и предлага на областния инспектор в Плевен да разреши изключването му от училище“. Тогава Митко е четвърти месец партизанин.

Отново си позволявам коментар за методите използвани от тогавашната полиция. Целта може и да оправдава средствата, но коя ли е тази възвишена цел, към която са се стремяли, мъчителите на жени и деца? Опожаряването на къщи и изселването на възрастни хора изискват сериозно оправдание и се съмнявам тогавашните управница да са го имали.

Като партизанин Митко участва в някои походи и акции на отряда, дори му „зачисляват“ малко пистолетче. Селяните от с. Бериево дълго ще помнят и разказват за малкия партизанин, който пламенно е рецитирал стихове на Смирненски. През юни партизаните правят землянката на Осеникова поляна. Митко бди на пост, да не бъдат изненадани, и така участва в направата на лобното си място. След акция в с. Химитлии (днешно Ясеново) партизаните се изтеглят по река Лешница (Химитлийската пътека) в Шипченския дял на Стара планина. Настигнати, влизат в бой с полицията. В боя участва и Митко с пистолет в ръка. Оттеглят се към връх Корита. Тогава щабът на отряда решава да оставят ранените и болните партизани в землянката на близката Осеникова поляна. Да се грижат за тях, изпращат Митко и майка му Ганка. Ятаците от близките махали Паско Янев-Тошо и Иван Кунчев-Кирчо ги снабдяват с храна. Те са единствената им връзка със света. За шестимата партизани землянката била влажна, тясна и неудобна.

След Балванската битка, землянката е разкрита на полицията от предателя Иван Данаилов-Доктора (той е ранен и заловен в Балван на 29 март и подложен на нечовешки изтезания при които проговаря), и на 1 април 1944 г. многобройна полицейска група ръководена от Иван Дим. Близнаков, групов началник при Плевенското областно полицейско управление и Крум Ив. Дрончев, подпоручик от 9-и дивизионен артилерийски полк, гр. Севлиево и Дончо Цолов Христов, полицейски разузнавач в Севлиево обкръжават Осеникова поляна. Партизаните са изненадани. Жандармерията взривява землянката с гранати. Изваждат труповете, вземат лични вещи, пушки, пистолети и книжа и се прибират в с.Купен. Труповете на Ганка Палаузова, Митко Палаузов, Минчо Георгиев (Младен) и Иван Илиев (Гошо) остават на открито цяла седмица край землянката.(bg.wikipedia.org).

Толкова….с нездрав хумор ще коментирам така „няколо месеца герой, после цял живот мъртъв.“

Идва ред и да поставя и въпроса от заглавието: Герой или жертва е Митко Палаузов? За съжаление няма как да го попитам до колко е съзнавал ролята си в събитията отнели живота му. Просто мога да си спомня до колко е бил осъзнат собствения ми живот на тази възраст. Същността на героизма е в осъзнаването на жертвата, която човек прави. Аз лично мисля, че Митко просто е имитирал родителите си и техните приятели и независимо дали е рецитирал Смирненски или е стрелял с малкото си пистолетче, той просто се е борил да оцелее. От друга страна, храбростта, с която го прави го избутва с едни гърди напред пред доста от зрелите мъже и жени, бунтували се срещу всяка форма на несправедливост.

Митко Палаузов е жертва на времето, в което се е родил. На родителите си, които неразумно го използват за подпомагане на нелегалната си дейност, на полицията, използваща средновековни методи за справяне с неудобня враг, на обстоятелствата хвърлили няколко непрецелени гранати в тясната землянка

Той е и герой, защото несвойствено за едно дете, надвива всичките си инстинкти и остава на поста си до самия край.

Но най – вече, Митко Палаузов трябва да е спомен, сигнална ракета, ужасно предупреждение, за тези, които раздават насилие с лека ръка. Първи юни винаги предхожда втори юни. Щастливото детство може и да роди герои, но детския героизъм винаги завършва с прекършените криле на бъдещето.

Автор: Стоян Гълъбов

02.06.2014