Как преди 45 години си отиде Людмила Живкова

На 21 юли 1981 г. малко преди обяд радиоприемниците в цяла България внезапно прекъсват програмата си. Вместо обичайните предавания зазвучава траурна симфонична музика. След кратко мълчание говорител със скръбен глас съобщава новината, която шокира страната – починала е Людмила Живкова. Само след пет дни тя трябва да навърши 40 години.
Официалното съобщение на БТА е кратко и лишено от подробности. Централният комитет на БКП, Министерският съвет и Националният съвет на Отечествения фронт обявяват, че след кратко боледуване е починала членът на Политбюро и председател на Комитета за култура. За милиони българи това идва като гръм от ясно небе. В онези години медиите не пишат за личния живот и здравословното състояние на хората от най-високите етажи на властта и почти никой не подозира през какво е преминавала дъщерята на Тодор Живков.
Обявен е всенароден траур. Писатели, художници и интелектуалци публикуват прощални слова. Сред най-запомнящите се остават думите на Йордан Радичков: „Ти пак ни изпревари…“
На следващия ден е публикувано заключението на специалната медицинска комисия. В него се твърди, че след период на преумора здравето на Людмила Живкова се е подобрило, но на 20 юли внезапно е получила мозъчен кръвоизлив, довел до тежки нарушения на дишането и кръвообращението. За официален час на смъртта е записано 2 часа след полунощ на 21 юли 1981 г.
Документът носи подписите на четирима от най-известните лекари в страната, сред които акад. Атанас Малеев – брат на Мара Малеева и вуйчо на Людмила. По-късно обаче се оказва, че по време на трагедията той изобщо не е бил в България, а на международен медицински конгрес във Флоренция. Според журналиста Крум Благов подписът му е поставен единствено за тежест и авторитет.

Само десет години по-рано Людмила Живкова прави първите си стъпки в политиката. През 1971 г., едва 29-годишна, е назначена за първи заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Година по-късно става заместник на поета Павел Матев в Комитета за изкуство и култура, а скоро след това и негов първи заместник.
Тъкмо тогава съдбата нанася първия тежък удар.
На 12 ноември 1973 г., докато бърза към летището, за да изпрати баща си за официално посещение в Полша, автомобилът, с който пътува, катастрофира челно с „Москвич“, предприел неправилно изпреварване. Людмила получава тежка черепно-мозъчна травма, изпада в безсъзнание и лицето й е тежко разкъсано от счупените стъкла.
Иван Славков по-късно признава, че едва я е познал в „Пирогов“. По думите му тя била „смляна като кайма“. Лекарите й забраняват да пътува, особено със самолет, но само три месеца по-късно тя вече настоява да се върне към работата си.
За лечението й са мобилизирани най-добрите български специалисти, привикани са и чуждестранни лекари. Прилагат се различни терапии, включително под ръководството на Петър Димков, а в Париж й е направена пластична операция. През февруари 1974 г. тя отново застава начело на своите задължения.

Катастрофата обаче оставя трайни следи.
След нея Людмила започва да живее по съвсем различен начин. Храни се изключително оскъдно, почти гладува, става вегетарианка и следи теглото й да не надхвърля 48 килограма. Постепенно се отдалечава от традиционната медицина и все повече се увлича по източните философии, йога, старите руски мистици и нетрадиционните лечители. Поддържа връзка с Ванга и приема билки по нейна препоръка.
Медицинската сестра Ани Младенова години по-късно ще признае, че с тревога е наблюдавала това увлечение по окултното, но не е успяла да я разубеди.
Подобни впечатления оставя и писателят Богомил Райнов. Според него Людмила започва да прави рисковани духовни експерименти, забравяйки, че човешките сили имат предел.

В началото на 1981 г. върху нея се струпва и огромно политическо напрежение.
Предстои отбелязването на 1300 години българска държава – идея, която е нейна и която години наред движи лично. Малко преди тържествата обаче ръководството на юбилея е иззето от ръцете й и поверено на Тодор Живков. Решението е представено като организационна промяна, но трудно може да не бъде възприето като тежък личен удар.
Малко след това Людмила заминава за Индия, където открива изложбата „Тракийското изкуство по българските земи“. Освен официалните срещи провежда и множество лични посещения, за които дори членовете на делегацията не знаят. Скоро започват слухове, че е посещавала храмове, посветени на богинята Кали – история, която по-късно мнозина ще приемат като мрачна поличба.
На връщане подарява на членовете на делегацията бели кърпички и произнася необичайни думи, които някои възприемат като прощални. На Любомир Левчев казва да пази внимателно подаръка си, защото вътре имало свещен бял прашец, получен от Сай Баба.
Изтощението й става все по-видимо.
Само часове след дългия полет от Индия тя отново се качва на самолет – този път за Мексико. За по-малко от едно денонощие преминава през единадесет часови пояса.
Когато самолетът каца в Мексико Сити, тя няма сили дори да слезе. Посланикът Богомил Герасимов я намира почти безжизнена. Бодигардовете я изнасят на ръце, а повиканата лекарка от съветското посолство така и не е допусната до нея.
След няколко часа Людмила все пак се съвзема и продължава официалната си програма.
В България работата не намалява. През април е преизбрана за член на Политбюро, през юни отново става депутат и член на Министерския съвет.
Почти по същото време избухва и голям финансов скандал във фонд „Културно наследство“. Според Константин Чакъров, когато вижда документите за злоупотребите, тя остава истински потресена.
Последната й публична поява е в края на юни. След това се оттегля в Боровец, където почива заедно с баща си.
В мемоарите си Тодор Живков признава, че буквално пред очите му тя губела сили с всеки изминал ден.
За тежките разговори между двамата обаче почти не пише. Според различни свидетелства именно тогава между баща и дъщеря се водят драматични спорове за политиката, отношенията със СССР и бъдещето й във властта. Богомил Райнов разказва, че Живков я обвинявал, че вместо да му помага, му създава проблеми.
Посланикът Богомил Герасимов дори твърди, че именно в Боровец Людмила е била освободена от всички свои постове – версия, която никога не е официално потвърдена.

На 20 юли тя се връща във вила „Калина“ в резиденция „Бояна“.
Малко по-късно изпраща охранителя Димитър Мурджев да вземе предписано лекарство – според него приспивателното дормопан. Освобождава управителката на вилата и остава само с камериерката.
Няколко часа по-късно именно камериерката открива безжизненото й тяло във вградената мраморна вана.
Мурджев и шофьорът първи се притичват. Изваждат Людмила, проверяват пулса й, но вече е твърде късно.
Линейката пристига повече от час по-късно.
След време медицинската сестра Ани Младенова признава пред Мурджев, че е намерила празна опаковка от дормопан и я е подменила с нова, от която липсвали само две таблетки.
На следващата сутрин професорите Сивчо Сивчев и Йонко Белоев извършват изследване на тялото.
Любопитното е, че официален протокол от аутопсия така и не е съставен.
Години по-късно проф. Сивчев заявява, че Людмила се е удавила, след като вероятно е изгубила съзнание във ваната. В същото време признава и друго: „Това е тайна, която ще отнеса с мен.“
Именно тази реплика подхранва съмненията десетилетия наред.
С времето се оформят три основни версии за смъртта й – трагичен нещастен случай, самоубийство след прием на голямо количество приспивателни или убийство.
Допълнителна загадка хвърля и самият Тодор Живков. В мемоарите си той признава, че никога не е бил напълно убеден дали дъщеря му е починала вследствие на изчерпаните си сили, или е имало външна намеса.
И до днес остава един въпрос, на който никой не е дал категоричен отговор.
Защо човекът, който през 1981 г. държи цялата власт в държавата, никога не нарежда пълно разследване на смъртта на собствената си дъщеря?
Може би именно затова повече от четири десетилетия по-късно 20 юли 1981 година продължава да бъде една от най-големите загадки в най-новата българска история.