Когато демокрацията идва с оръжие: кой плаща цената на свободата в Близкия изток?

От началото на февруари, с агресията на САЩ и Израел срещу Иран, сме свидетели на поредното разбъркване на картите в игра на покер в Близкия изток, докато в Иран обмислят поредния стратегически ход в играта на шах.
На този фон от 9-ти до 20-ти ноември в Република Турция, в Анталия, се организира 31-вата Конференция на ООН за изменението на климата COP31. На срещата присъстваха лидери както от Запада, така и от Изтока. Турските и арабските медии обърнаха внимание на снимката, на която присъства временно изпълняващият длъжността президент на Сирия – Ахмед Ал-Шараа, а до него е известната актриса Мерием Узерли, позната на българската публика от турския сериал „Великолепният век“.
Тук трябва да припомним, че преди да облече лъскавото сако, вратовръзката и бялата риза, Ахмед Ал-Шараа (известен с прозвището Абу Мохамед ал-Джолани, докато беше член на терористичната групировка „Ал Кайда“) носеше оръжие и за залавянето му беше обявена награда. Преди да бъде инсталиран от съюзниците, почвата за неговото назначаване беше подготвяна чрез метода на „сварените жаби“ – с интервюта, статии и пропаганда, както и чрез удобно заличаване на видеа с негово участие. Всичко това целеше да накара обществата на Запад и в самия Близък изток да забравят миналото му, за да стигне той от бункерите на терористичната организация в Идлиб до Белия дом като президент на Сирия. Разбира се, това трудно би се случило без помощта на САЩ и тогавашната администрация, както и без подкрепата на Турция за свалянето на Башар Асад. Не бива да пропускаме и ролята на самата Европа в опитите да бъде внесена така необходимата демокрация и нейните „демократични ценности“. Всъщност мисля си, че Западът искаше да свали деспотичния режим на Башар Асад, но на каква цена? За да дойде друг? За да може днес командирът на клона „Ал-Нусра“ да бъде президент? Очевидно въпросите ми са реторични.

В настоящия си коментар нямам за цел да „изпера“ Башар Асад (очаквам обвинения в тази насока). Обществеността е виждала затворите по време на неговото управление, както и свидетелските разкази на бивши затворници. Ситуацията никога не може да бъде само черна или бяла – винаги има нюанси. Същото важи и за историята – например как Асад беше добре възприеман от европейските лидери, докато не се стигна до битката за петрола и неговия износ, както и до сблъсъка на чуждите интереси в региона.
Връщайки се назад в историята, няма как да не припомня, че и част от населението на Ирак се радваше, когато американските войници нахлуха заради „химическите оръжия“ и падането на Саддам Хюсеин. Днес обаче открито признават, че това е било грешка. Разбира се, тяхната позиция няма да чуете по медиите, защото мнението им не е „правилно“. Трудно ми е да не дам и пример с Либия – за мнозина тези събития са оправдани в името на „свободата на либийския народ“. Виждаме каква е Либия днес.
Белгийският евродепутат от групата на „Левицата“ в една от речите си през март тази година, по повод войната в Иран и смъртта на над 150 ученички в девическо училище, произнесена на заседание на Европейския парламент, споделя: „Афганистан, Либия, Сирия, Ирак – вашите бомби никога не са донесли демокрация и никога няма да донесат“.
Разбира се, критиката към западните военни интервенции не трябва да се бърка с оправдаване или омаловажаване на престъпленията на режимите, срещу които са насочени. Нито един диктатор не трябва да бъде оневиняван заради външнополитическите интереси на други държави, но и нито една военна намеса не трябва автоматично да бъде приемана като мисия за освобождение. Защото свалянето на един авторитарен режим не означава непременно установяване на демокрация, както и смяната на един управляващ с друг не гарантира свобода и сигурност за населението. Въпросът не е дали един народ заслужава свобода – това не подлежи на съмнение. Въпросът е: кой има правото да определя пътя към нея и защо толкова често цената се плаща от хората, които уж трябва да бъдат освободени?
В заключение, все по-трудно ми е да разбера част от европейците, които оправдават войните в Близкия изток, както и да приема наратива, че „народите“ трябва да платят цената за свободата си. Питам се: с какво? С цената на разбити семейства, убити мъже, изнасилени жени от малцинствата в Сирия или с банкова карта, както плаща временният президент на Сирия?



Post Comment