Когато Перник стана столицата на Чили

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

На 11 септември 1973 г. над Сантяго действително започва да вали – но това не е обикновен дъжд. Това са куршумите на военния преврат, който слага край на управлението на Салвадор Алиенде и поставя началото на близо 17-годишната диктатура на генерал Аугусто Пиночет.

Две години по-късно зрителите в Европа ще видят този ден на големия екран. Само че вместо в Чили, част от най-важните сцени са заснети в един български миньорски град.

Перник.

За няколко месеца градът се превръща в Сантяго. На централния му площад е издигнат огромен декор на президентския дворец „Ла Монеда“, танкове тръгват по улиците, войници обикалят между сградите, а местни хора се превръщат в чилийска тълпа. В небето се появяват хеликоптери, а пред камерите започва да се разиграва една от най-драматичните политически трагедии на ХХ век.

Филмът е „Над Сантяго вали“ – френско-българска продукция на чилийския режисьор Елвио Сото, с Жан-Луи Трентинян, Ани Жирардо, Биби Андершон и цяла плеяда български актьори. Музиката е написана от великия аржентински композитор Астор Пиацола. Филмът е завършен през 1975 г. и премиерата му във Франция е през декември същата година.

Но за да се разбере защо този филм е направен и защо България се оказва неговата снимачна площадка, трябва да се върнем към Чили.

Денят, в който демокрацията е свалена с танкове

През 1970 г. Салвадор Алиенде печели президентските избори начело на коалицията „Народно единство“. Той получава около 36% от гласовете – най-много от тримата кандидати – и след като никой не събира абсолютно мнозинство, кандидатурата му е потвърдена от чилийския Конгрес. Така Алиенде става първият марксистки президент в Латинска Америка, дошъл на власт чрез избори.

Управлението му започва с амбициозен опит за изграждане на социализъм по парламентарен път. Национализира се медната промишленост, ускорява се аграрната реформа, разширяват се социалните програми. Но едновременно с това страната изпада в тежка политическа и икономическа конфронтация. Опозицията се засилва, стачките и протестите се множат, а обществото се разделя все по-дълбоко.

На 11 септември 1973 г. военноморските сили завземат Валпараисо. След това военните започват операцията срещу Сантяго.

Президентският дворец „Ла Монеда“ е обкръжен.

Алиенде отказва да напусне сградата.

Военните предават искане за предаване, но президентът не се съгласява. Следват обстрел и бомбардировка на двореца. В края на деня Салвадор Алиенде е мъртъв, а военните поемат властта.

Начело на новата хунта постепенно се издига генерал Аугусто Пиночет.

По-късните съдебномедицински изследвания потвърждават, че Алиенде се е самоубил в „Ла Монеда“ в хода на преврата, след като дълго време около смъртта му съществуват различни версии. Чилийският музей на паметта също приема самоубийството като установена причина за смъртта му.

Но смъртта на президента е само началото.

След преврата хиляди хора са арестувани. Стадиони и други обществени сгради са превърнати в места за задържане. Само бившият „Естадио Чили“ – днес „Естадио Виктор Хара“ – за кратко време се превръща в център за задържане и изтезания. Там е отведен и популярният певец Виктор Хара. Той е измъчван и убит дни след преврата. Официалните чилийски материали документират десетки огнестрелни рани по тялото му.

Последиците от диктатурата продължават години. Според международни и чилийски оценки повече от 3000 души са убити или са изчезнали безследно, а десетки хиляди са били подложени на политическо задържане и изтезания.

Именно в тази атмосфера се ражда идеята за филма.

Режисьорът, който познава Алиенде

Елвио Сото не е външен наблюдател.

Чилийският режисьор познава лично Салвадор Алиенде. След преврата той напуска страната и намира убежище във Франция. Там написва сценария за случилото се.

Първоначалното заглавие е „Септември в Сантяго“. По-късно го заменя с „Над Сантяго вали“.

Това не е просто поетично заглавие. Фразата е използвана като кодово послание за началото на преврата.

Сото иска да направи не толкова традиционна биография на Алиенде, колкото филм за самия механизъм на преврата – за последните часове на демократичното управление, за хората около президента, за военните, за обикновените граждани и за първите дни след завземането на властта.

Филмът е замислен почти като политическа хроника. Затова и актьорите често остават на втори план, докато събитията са поставени в центъра. По-късни оценки също отбелязват документалистичния му подход.

За продукцията са привлечени големи европейски имена.

Биби Андершон – една от любимите актриси на Ингмар Бергман.

Ани Жирардо – звездата от „Роко и неговите братя“, „Раздорът“ и още десетки филми.

Жан-Луи Трентинян – актьорът, станал световно известен с „И бог създаде жената“, „Един мъж и една жена“ и „Гори ли Париж?“.

Сред останалите са Лоран Терзиеф, Рикардо Кучола, Морис Гарел, Андре Дюсолие и други известни европейски актьори.

Но звездите имат един проблем.

Трябва да се намери Сантяго.

Защо Сантяго е построен в Перник

Истинските снимки в Чили са практически невъзможни.

Военната хунта току-що е установила властта си и всяка чужда продукция, която пресъздава преврата от гледната точка на сваленото правителство, е немислима.

Тогава на сцената се появява българинът Дино Динев-Джими.

Той предлага на френските продуценти да снимат в България.

Причината е проста – тук могат да получат нещо, което във Франция би струвало много повече: декори, техника, масовка, военна техника и огромна производствена база на значително по-ниска цена.

Според разказа на Динев бюджетът при снимки във Франция би достигнал около 12 милиона долара, докато в България френският продуцент Жак Шарие инвестира около 2 милиона. Българската страна приема проекта, а тогавашният ръководител на кинематографията Павел Писарев дава зелена светлина след като се запознава със сценария.

И така се случва нещо, което днес звучи почти невероятно.

Перник става Сантяго.

В центъра на града е изграден огромен декор на „Ла Монеда“. Според разказите за продукцията фасадата е направена в мащаб 1:1. За вътрешните сцени е използван и Дворецът на културата в Перник, открит през 1957 г.

За няколко дни обикновеният миньорски град изглежда като латиноамериканска столица.

По улиците се появяват войници.

Перничани са превърнати в чилийски граждани.

Масовката е съставена основно от местни хора и жители на околните села.

Те не играят пред зелен екран и пред компютърно генерирани декори.

Тичат.

Падат.

Бягат от войниците.

Стоят сред танковете.

И за камерата трябва да изглеждат така, сякаш току-що са преживели военен преврат.

Архивните материали за изложбата, посветена на филма, описват как на 14 май 1975 г. в Перник танкове и въоръжени войници обграждат мащабния декор на „Ла Монеда“. Така че, макар филмът да е от 1975 г., историята на снимачния период обхваща повече от една година и източниците посочват различни дати за отделните етапи на продукцията.

Българските танкове стават чилийски

Една от най-интересните подробности е военната техника.

За да изглежда чилийската армия убедително, българските военни предоставят техника, която трябва да бъде превърната в нещо съвсем различно.

Танковете са съветски, но пред камерата трябва да изглеждат като американски „Шърман“ – тип техника, използвана от чилийската армия.

Хеликоптерите също са български, но чрез декори и операторска работа се превръщат в американски машини.

Във филмовите работилници на „Бояна“ са изработени стотици костюми, каски и ботуши за чилийските войници и офицери.

Цялата продукция е съпровождана от огромно количество реквизит. Според разказите за снимките 25-тонен камион постоянно превозва муниции и други материали. Освен в Перник камерата работи и в София и Бургас.

Това е една от онези продукции, които днес трудно могат да бъдат възпроизведени по същия начин.

Не защото техниката е била по-добра.

А защото държавата е можела да предостави почти всичко необходимо – от военни машини до хиляди статисти.

Алиенде е българин

Ролята на Салвадор Алиенде е поверена на българския актьор Найчо Петров.

И тук има любопитен детайл.

Алиенде не е показван често в близък план. Във филма той се появява ограничено, на моменти в гръб или полупрофил.

Причината е очевидна – образът трябва да напомня реалния президент, без зрителят непрекъснато да бъде връщан към факта, че пред него стои български актьор.

Останалите български актьори също получават важни роли.

Димитър Буйнозов играе началника на охраната на Алиенде.

Ицко Финци е министър на икономиката.

Михаил Михайлов играе генерал Валенсуела.

Димитър Хаджиянев е шведският посланик.

Георги Стоянов е офицер от „Черните барети“.

А Димитър Герасимов получава една от най-тежките роли – тази на Виктор Хара.

Виктор Хара – човекът с китарата

Хара е един от символите на трагедията.

Популярен певец, поет и театрален режисьор, той открито подкрепя движението на Алиенде. След преврата е задържан и отведен в „Естадио Чили“, превърнато в център за задържане.

На 16 септември 1973 г. тялото му е намерено заедно с други жертви.

Историята му става част от колективната памет за преврата.

Именно Герасимов го пресъздава във филма.

Това е особено силен избор, защото „Над Сантяго вали“ не разказва само за падането на един президент. Разказва как политическото насилие слиза от президентския дворец до съдбата на отделния човек.

И докато пред камерата Герасимов играе Хара, извън снимачната площадка България също преживява своята необичайна „чилийска“ история.

Как перничаните станаха чилийци

Статистите са истински хора от Перник и околните села.

Те не са професионални актьори.

За тях снимките са и спектакъл, и работа, и необичайно преживяване.

Градът обаче не просто предоставя фон.

Той започва да живее с филма.

Улиците се променят.

Появяват се военни.

Танкове минават през града.

Центърът вече не изглежда като Перник.

Изглежда като Сантяго в деня на преврата.

Има дори още една любопитна следа от тази чилийска мания.

През същата 1974 г. поетът Орлин Орлинов пише „Чилийска фиеста“ – поема, посветена на Виктор Хара. Студенти от ВИТИЗ правят спектакъл по нея и го играят пред трудови колективи из страната.

Една от вечерите е в Перник.

Миньорите са докарани направо след смяна.

В края на спектакъла актьорът, изпълняващ Пиночет, трябва да посочва зрителите и да ги пита какво са направили за Чили.

Един от миньорите обаче не приема театралната провокация.

Когато актьорът повтаря въпроса, мъжът му отговаря по най-пернишкия възможен начин – с ругатня.

Това е един от онези истински епизоди, които трудно биха могли да бъдат измислени от сценарист.

А зад камерата звучи Пиацола

Музиката е на Астор Пиацола.

Само това име е достатъчно, за да превърне филма в необичаен културен документ.

Аржентинецът създава музика, която не звучи като обикновен филмов фон. Тя носи напрежение, тревога и меланхолия – точно това, от което има нужда историята.

По този начин във филма се срещат няколко различни свята.

Чилийската трагедия.

Френското кино.

Българската кинематография.

Аржентинската музика.

И един миньорски град, който за кратко трябва да убеди целия свят, че е Сантяго.

Филмът излиза, но съдбата му се оказва неочаквана

„Над Сантяго вали“ е завършен през 1975 г. и е показан международно. Българската премиера е през февруари 1976 г., а филмът получава международно разпространение.

Но въпреки огромния международен актьорски състав и необичайния мащаб на продукцията филмът не постига очаквания търговски успех. Според материалите на Художествената галерия в Казанлък слабият резултат дори допринася за фалита на френската продуцентска компания Les Films Marquise.

Това е една от ирониите на историята.

За филма са похарчени огромни за времето си средства.

Построен е цял президентски дворец.

Преоблечени са танкове.

Създадени са стотици костюми.

В него играят някои от най-известните европейски актьори.

Музиката е на Пиацола.

А режисьорът е човек, който лично познава сваления президент.

И въпреки всичко филмът не се превръща в големия комерсиален хит, който продуцентите вероятно са очаквали.

Днес обаче значението му е друго.

„Над Сантяго вали“ е останал като своеобразна кинематографична снимка на времето – направена само две години след самия преврат, когато раните са още пресни, а Пиночет все още управлява Чили.

И може би най-невероятната част от тази история не е, че французи и чилийци са направили филм за Сантяго.

А че за да разкажат историята на Сантяго, те са дошли в Перник.

Там, където вместо Андите има Витоша.

Вместо чилийски войници – български статисти.

Вместо американски „Шърмани“ – съветска военна техника.

Вместо истинската „Ла Монеда“ – огромен декор, издигнат за камерата.

И вместо Сантяго – един български миньорски град, който за няколко месеца е принуден да забрави кой е.