Кой ще владее Черно море след войната ?

Черно
море в новата геополитическа архитектура:
интересите, които не могат да бъдат
съвместени

Войната
в Украйна неизбежно ще завърши с някаква
форма на политическо уреждане. Дали то
ще бъде мирен договор, продължително
примирие, замразен конфликт или поредица
от частични споразумения, засега никой
не може да каже. Военните действия обаче
вече промениха стратегическото положение
в Черноморския регион. Държавите, които
имат непосредствени интереси там, се
подготвят за обстановка, при която
прекратяването на бойните действия
няма непременно да означава възстановяване
на предишните отношения.

Черно
море заема особено място в международната
политика. То е едновременно вътрешно
пространство за няколко държави, излаз
към световните океански маршрути, зона
на енергийни интереси и естествено
продължение на стратегическото
противопоставяне между Русия и Запада.
Нито една от големите сили не може да
го разглежда изолирано от процесите в
Източното Средиземноморие, Кавказ,
Близкия изток и Централна Азия.

Русия
не може да приеме Черно море да се
превърне в пространство на постоянно
военно присъствие на САЩ и техните
съюзници.
Това е устойчив елемент от руското
стратегическо мислене, който съществуваше
много преди февруари 2022 година. За Москва
въпросът не се изчерпва със сигурността
на Крим и Севастопол. Става дума за
възможността Русия да запази достъпа
си до Средиземно море, да защитава южните
си територии и да поддържа военнополитическо
влияние в региони, където западното
присъствие се разширява.

След
разпадането на Съветския съюз Русия
постепенно загуби значителна част от
предишните си позиции по черноморското
крайбрежие. Украйна и Грузия поеха
собствен външнополитически курс.
България и Румъния станаха членове на
НАТО през 2004 година. В резултат на тези
промени военнополитическата география
на региона придоби съвършено различен
характер.

От
руска гледна точка това развитие
означаваше постепенно ограничаване на
стратегическата свобода на Москва. От
гледна точка на държавите, които избраха
членството в НАТО, то представляваше
възможност да гарантират своята сигурност
след десетилетия на зависимост от
съветската система. Двете оценки са
несъвместими в съществена част от своите
предпоставки. Тази несъвместимост
продължава да определя отношенията в
региона.

Присъединяването
на Крим към Русия през 2014 година, което
Украйна и преобладаващата част от
международната общност не признават,
промени военното съотношение в Черно
море. Москва укрепи позициите си на
полуострова, но едновременно с това
превърна неговия международноправен
статут в един от основните въпроси на
конфликта със Запада.

Военните
действия след февруари 2022 година
показаха, че географското предимство
и наличието на голям военноморски флот
вече не осигуряват автоматично господство
в ограничено морско пространство. Новите
средства за разузнаване, високоточните
оръжия, безпилотните системи и
възможностите за поразяване на военна
инфраструктура от голямо разстояние
промениха условията, при които се
упражнява морска сила.

За
Русия това означава, че бъдещата сигурност
на черноморските ѝ позиции няма да
зависи единствено от броя на корабите
и военните бази. За НАТО възниква друг
проблем: как да се поддържа военно
възпиране, без регионът да бъде поставен
в състояние на непрекъсната конфронтация
с риск от пряк сблъсък.

Съединените
щати имат различен стратегически
интерес.

Вашингтон
не е черноморска сила в географския
смисъл. Американското влияние се
осъществява чрез съюзническите отношения,
военната инфраструктура, разузнавателното
сътрудничество, политическите ангажименти
и икономическите връзки. За САЩ Черно
море е част от много по-широка система
на европейска сигурност.

Американската
политика в региона не може да бъде
сведена само до стремеж за ограничаване
на Русия. Съществуват интереси, свързани
с транспортната свързаност между Европа
и Азия, с енергийната диверсификация,
с устойчивостта на съюзниците от НАТО
и с политическото развитие на държавите
от Кавказ.

Тук
се появява въпрос, който заслужава
специално внимание. Ако след прекратяването
на войната Украйна остане извън НАТО,
но получи дългосрочни западни гаранции
за сигурност, как ще бъде организирано
нейното военно присъствие в Черно море?
Ще бъдат ли създадени нови форми на
военно сътрудничество? Какви ограничения
биха могли да бъдат договорени? И
най-същественото — би ли приела Русия
подобна конструкция като достатъчна
гаранция за собствената си сигурност?

Засега
няма основания да се твърди, че съществува
съгласуван отговор на тези въпроси.

Най-сложният
участник в бъдещото устройство на Черно
море обаче може да се окаже Турция.
Анкара е член на НАТО, но не разглежда
своите черноморски интереси като
механично продължение на американската
политика. Турция поддържа съюзнически
отношения със Запада, сътрудничи с
Украйна и едновременно с това развива
важни икономически, енергийни и
дипломатически връзки с Русия.

Това
положение често се описва като балансиране
между Москва и Вашингтон. Подобно
определение е недостатъчно. Турция не
просто се опитва да поддържа добри
отношения с различни партньори. Тя
защитава собствено разбиране за
регионалния ред, при което черноморските
държави трябва да запазят определяща
роля в управлението на сигурността.

Конвенцията
от Монтрьо от 1936 година предоставя на
Турция особени правомощия по отношение
на преминаването на военни кораби през
Босфора и Дарданелите. Този международноправен
режим е един от най-важните фактори,
които ограничават възможността външни
сили да установят неограничено
военноморско присъствие в Черно море.

След
началото на войната през 2022 година
Анкара приложи предвидените в конвенцията
ограничения за преминаване на военни
кораби на воюващите страни, при съответните
договорни изключения. Турция показа,
че контролът върху проливите остава
инструмент с огромно стратегическо
значение.

Тук
се намира един от възможните бъдещи
източници на напрежение между Турция
и нейните западни съюзници.

Едно
по-силно американско военно присъствие
в Черно море би могло да бъде разглеждано
във Вашингтон като средство за възпиране
на Русия. Анкара обаче има основания да
се опасява, че подобно развитие ще намали
собствената ѝ роля и ще увеличи риска
от военна ескалация непосредствено до
турските граници.

Отношенията
между Турция и Русия също съдържат
сериозни противоречия. Двете държави
имат различни позиции по отношениена
Крим, конкурират се в отделни райони на
Кавказ и Близкия изток и не споделят
еднакви представи за бъдещето на Украйна.
Сътрудничеството им е резултат от
конкретни интереси, а не от стратегическо
единство.

Турция
има възможност да се превърне в един от
основните участници при изработването
на бъдещите черноморски договорености.
Тя разполага с географско предимство,
международноправни правомощия, значителни
военни възможности и дипломатически
отношения с всички непосредствено
заинтересовани страни.

Това
не означава, че Анкара ще може едностранно
да определя регионалния ред. Означава,
че всяка устойчива договореност трудно
би могла да бъде осъществена без нейното
участие.

Европейският
съюз има икономически интереси в Черно
море, но не разполага с единна
военностратегическа политика, която
да съответства напълно на тях.

България
и Румъния са едновременно членове на
ЕС и НАТО. Техните пристанища, транспортни
мрежи и енергийни връзки могат да
придобият по-голямо значение при
следвоенното възстановяване на Украйна
и развитието на коридорите между Европа,
Кавказ и Централна Азия.

Румъния
последователно инвестира в укрепване
на своята транспортна и военна
инфраструктура. Пристанище Констанца
има съществено значение за регионалната
логистика. България разполага със
собствено географско положение,
пристанищни възможности и потенциал
за участие в нови транспортни направления,
но степента, в която ще ги използва,
зависи от конкретни политически и
икономически решения.

Тук
възниква проблем, който българската
политика не може да избегне.

Черно
море след войната няма непременно да
бъде пространство, в което държавите
просто ще възстановят предишните си
икономически отношения. Възможно е да
се формира нова система от ограничения,
военни ангажименти, транспортни маршрути
и политически зависимости.

При
такова развитие България ще трябва да
съчетава задълженията си като член на
НАТО и ЕС със собствените си икономически
интереси и с необходимостта да ограничава
рисковете за националната сигурност.

Въпросът
не е дали страната ни може да остане
извън процесите в Черно море. Географията
изключва подобна възможност.

Въпросът
е дали България ще участва във формирането
на бъдещия регионален ред със собствена
ясно формулирана позиция, или ще се
приспособява към решения, взети от други
държави.

Турция
и проливите — кой действително държи
ключа към Черно море?

Турция
притежава географско предимство, което
нито Русия, нито Съединените щати могат
да преодолеят със собствени военни
средства. Босфорът и Дарданелите са
единственият естествен морски изход
от Черно море към Средиземноморието.
Контролът върху тях превръща Анкара в
задължителен участник при всяко сериозно
обсъждане на бъдещата регионална
сигурност. Турската държава може да
променя външнополитическите си
приоритети, да влиза в конфликти със
съюзниците си и да договаря компромиси
с Москва, но географското ѝ положение
остава неизменно.

Конвенцията
от Монтрьо е подписана през 1936 година,
когато международната обстановка е
съвършено различна. Нейният режим обаче
преживява Втората световна война,
противопоставянето между НАТО и
Варшавския договор, разпадането на СССР
и последвалото разширяване на
Северноатлантическия алианс. Причината
е в особения баланс, който тя установява.
Черноморските държави разполагат с
по-широки възможности за преминаване
на военни кораби, докато присъствието
на военноморски сили на държави извън
региона е ограничено по отношение на
тонажа и продължителността на
пребиваването. Турция не получава
неограничено право да затваря проливите
по собствено усмотрение, но разполага
с определени правомощия, особено при
война и непосредствена военна опасност.

Този
режим поставя съществени ограничения
пред възможността Черно море да бъде
превърнато в постоянно пространство
за действие на големи американски
военноморски формирования.

Вашингтон
може да развива военно сътрудничество
с Румъния, България и Турция, да разполага
с авиационни и разузнавателни възможности,
да укрепва инфраструктурата на съюзниците
си. Но свободното и неограничено въвеждане
на американски бойни кораби в Черно
море е несъвместимо с действащите
разпоредби на Монтрьо.

Това
обстоятелство има особено значение за
Русия. Москва разглежда конвенцията
като един от международноправните
механизми, които възпрепятстват
установяването на постоянно мащабно
присъствие на военноморските сили на
държави извън Черноморския басейн.
Същевременно Русия също е обвързана от
ограниченията, които Турция прилага
съгласно конвенцията по време на война.

Анкара
няма интерес да разрушава този режим.
Неговото запазване ѝ осигурява
дипломатическа тежест, която не произтича
от членството в НАТО и не зависи от
състоянието на отношенията ѝ с Вашингтон.

Турската
политика през последните десетилетия
постепенно придобива чертите на
самостоятелна регионална стратегия.
Развитието на националната военна
промишленост, разширяването на
военноморските възможности, енергийните
проекти и активността в Кавказ са
различни проявления на един процес.
Анкара се стреми да намалява зависимостта
си от решенията на външни сили в райони,
които определя като жизненоважни за
собствената си сигурност.

Черно
море е един от районите, в които тази
стратегия има най-голямо практическо
значение.

Турция
не желае възстановяване на положение,
при което Русия разполага с неоспоримо
военно превъзходство в региона. Подобно
развитие би ограничило свободата на
действие на Анкара и би увеличило
зависимостта на останалите черноморски
държави от Москва. Но Турция няма интерес
и от неограничено разширяване на
американското военно присъствие. То би
намалило значението на собствената ѝ
посредническа и регулираща роля.

Възниква
специфично противоречие. Турция се
нуждае от НАТО за своята сигурност, но
се стреми да запази възможността
самостоятелно да определя отношенията
си с Русия. Москва от своя страна има
интерес от относителната независимост
на Анкара спрямо Вашингтон, но не може
да пренебрегне факта, че Турция е важен
военен съюзник на Съединените щати.

Тези
отношения не могат да бъдат обяснени с
традиционното разделение между приятелски
и неприятелски държави. Турция и Русия
си сътрудничат в енергетиката, търговията
и отделни дипломатически инициативи,
но имат противоположни интереси по
редица регионални въпроси. Турската
подкрепа за териториалната цялост на
Украйна и непризнаването на руската
анексия на Крим са съществени елементи
от тази политика.

Енергийните
отношения придават допълнителна сложност
на турската позиция. Газопроводите през
Черно море, проектът за атомната
електроцентрала „Аккую“ и търговските
връзки с Русия създават дългосрочни
взаимни зависимости. Анкара се стреми
едновременно да запази тези отношения
и да развива собствените си енергийни
ресурси, включително находищата на
природен газ в турската изключителна
икономическа зона.

Турските
амбиции да превърнат страната в регионален
енергиен център предполагат стабилни
морски маршрути, предвидими отношения
с доставчиците и възможност за участие
в разпределението на енергийните потоци
към Европа. Продължителната милитаризация
на Черно море би затруднила осъществяването
на тези цели.

Следвоенното
устройство на региона ще постави Турция
пред избор, който не може да бъде решен
само с дипломатическо посредничество.

Анкара
ще трябва да определи какви форми на
военно присъствие, контрол върху морските
пространства и гаранции за сигурност
смята за приемливи. Особено чувствителен
ще бъде въпросът за Украйна. Турция има
интерес Киев да запази възможността да
защитава собственото си крайбрежие и
морските си комуникации, но едновременно
с това се стреми да предотврати
превръщането на Черно море в зона на
непосредствено руско-американско военно
противопоставяне.

Не
е изключено при бъдещи преговори Анкара
да настоява за регионални механизми за
сигурност, в които черноморските държави
да имат водещо участие. Подобен подход
би съответствал на досегашното ѝ
предпочитание да ограничава прякото
участие на външни военноморски сили в
управлението на черноморските въпроси.

Дали
Русия и западните държави биха приели
такава конструкция, ще зависи от условията
за прекратяване на войната, статута на
Украйна и характера на бъдещите гаранции
за сигурност.

Голямото
предимство на Турция е, че разполага с
международноправен инструмент, който
останалите участници трябва да отчитат
независимо от политическите си намерения.
Но контролът върху проливите не означава
контрол върху цялото Черно море.
Съвременните военни технологии,
авиацията, ракетните системи и крайбрежната
инфраструктура позволяват упражняването
на военна сила без непременно да се
преминава през Босфора.

Анкара
държи ключа към морския вход на Черно
море. Дали ще успее да превърне това
предимство в определящо политическо
влияние върху следвоенния ред, остава
открит въпрос.

Черно
море след войната: борбата за транспортните
коридори, енергетиката и икономическото
влияние

Бъдещото
разпределение на силите в Черно море
ще се определя не само от военните
възможности на крайбрежните държави.
Огромно значение ще придобие контролът
върху търговските маршрути, енергийната
инфраструктура, пристанищата и
транспортните връзки между Европа и
Азия. В тези области съперничеството
има собствена логика, която невинаги
съвпада с военното противопоставяне.

През
последните три десетилетия Черноморският
регион постепенно се превърна във важна
част от международните транспортни и
енергийни мрежи. През него преминават
маршрути, свързващи европейските пазари
с Кавказ, Каспийския басейн и Централна
Азия. Руските пристанища обслужват
значителни обеми суровини и промишлени
товари. Украинските пристанища имат
особено значение за международната
търговия със зърно и други селскостопански
продукти. Турция контролира морската
връзка със Средиземноморието, а Румъния
и България осигуряват достъп до
европейската транспортна система.

Икономическото
съперничество ще се съсредоточава все
повече върху въпроса през чия територия
и под чий контрол ще преминават основните
товарни потоци.

Китай
има непосредствен интерес от развитието
на транспортните връзки между Азия и
Европа. Един от маршрутите, известен
като Средния коридор, преминава през
Централна Азия, Каспийско море,
Азербайджан, Грузия и Турция, като
използва и черноморски транспортни
връзки. Развитието му предоставя
възможности за намаляване на зависимостта
от отделни транзитни направления,
включително маршрутите през Русия.

За
Москва това представлява икономическо
предизвикателство. Русия разполага със
значителни предимства като транзитна
територия между Европа и Азия, но
санкциите, политическите ограничения
и промените в търговските отношения
стимулират търсенето на алтернативни
маршрути. Следвоенното възстановяване
на икономическите връзки между Русия
и европейските държави не може да се
приема за сигурно. То ще зависи от
политическите договорености и от
решенията за санкционния режим.

Особено
значение ще има бъдещето на украинските
пристанища. Одеса, Черноморск и останалите
пристанищни съоръжения са икономически
активи с международно значение.
Възстановяването и модернизирането им
ще изискват големи инвестиции. Условията,
при които ще бъдат предоставяни тези
средства, могат да повлияят върху
бъдещата структура на украинската
икономика и върху участието на чуждестранни
компании в пристанищната инфраструктура.

Енергетиката
представлява друг център на съперничество.
Газопроводите „Син поток“ и „Турски
поток“ свързват Русия с Турция през
Черно море. Румъния развива проекта
Neptun Deep, а Турция разработва собствените
си газови находища. България участва в
регионалната газопреносна система и
разполага с възможности за развитие на
транспортната и енергийната свързаност.

Нито
една от тези инфраструктури не съществува
извън политиката.
Договорите за доставка, собствеността
върху съоръженията, тарифите и достъпът
до пазарите определят дългосрочни
икономически зависимости. Държавата,
през чиято територия преминават
значителни енергийни потоци, получава
възможности за влияние, но поема и
рискове, произтичащи от зависимостта
от доставчици и потребители.

След
войната Черно море може да се окаже
пространство на едновременно икономическо
сътрудничество и политическо
противопоставяне. Русия, Турция,
европейските държави и Китай имат
различни интереси, но всички са
заинтересовани от функционирането на
транспортните маршрути. Дори при
запазване на сериозни политически
противоречия икономическата необходимост
може да наложи ограничени практически
договорености.

Възможно
е обаче да се развие и противоположна
тенденция — изграждане на конкуриращи
се транспортни и енергийни системи,
обвързани с различни политически и
икономически центрове. Подобно разделение
би увеличило разходите, би ограничило
регионалната търговия и би поставило
по-малките държави пред необходимостта
да правят избор между несъвместими
инфраструктурни проекти.

България
е сред страните, за които тези процеси
имат непосредствено значение. Пристанищата
Варна и Бургас, връзките с Дунавския
басейн, железопътната инфраструктура
и енергийните съоръжения могат да бъдат
използвани за разширяване на участието
ни в регионалната търговия. Географското
положение само по себе си обаче не
гарантира икономически преимущества.
Те зависят от инвестиции, конкурентоспособност,
политическа последователност и способност
да се защитават конкретни национални
интереси.

Бъдещото
икономическо устройство на Черно море
ще се формира чрез решения, чиито
последици могат да се окажат по-трайни
от отделните военни договорености.
Кой ще финансира пристанищата, кой ще
управлява транспортните коридори, кой
ще определя условията за достъп до
енергийните мрежи — тези въпроси ще
влияят върху реалното разпределение
на регионалната власт десетилетия
напред.

България
в новото Черно море: национален интерес
или приспособяване към чужди стратегии?

България
влиза в периода на бъдещото пренареждане
на Черноморския регион без достатъчно
ясно формулирана дългосрочна стратегия
за собственото си място в него. Членството
в НАТО и Европейския съюз определя
основните международни ангажименти на
страната, но не отменя необходимостта
от самостоятелно определяне на
икономическите приоритети, инфраструктурните
интереси и допустимите рискове за
националната сигурност.

Българската
външна политика през последните две
десетилетия до голяма степен разглежда
Черно море през призмата на съюзническите
задължения. Регионалната икономическа
политика се развива отделно, без
достатъчно последователна връзка между
пристанищата, железопътния транспорт,
енергетиката и дипломатическите
инициативи. Отсъствието на подобна
връзка ограничава възможностите на
страната да използва географското си
положение.

Румъния
постепенно укрепва позициите на Констанца
като голям регионален логистичен център.
Турция инвестира в пристанищна
инфраструктура, корабостроене, енергетика
и транспортни коридори. България
разполага с пристанищата Варна и Бургас,
с излаз към Дунав и с възможности за
развитие на връзките между Черно и
Егейско море. Тези преимущества изискват
мащабна и последователна инвестиционна
политика. Без нея страната рискува да
остане периферен участник в транспортните
мрежи, които ще обслужват бъдещата
търговия между Европа и Азия.

Най-сериозният
проблем е отсъствието на достатъчно
широк национален разговор за това какво
България иска да постигне в Черно море
след войната.

Българските
интереси не се изчерпват с военната
сигурност. Те включват свободата на
търговското корабоплаване, развитието
на пристанищата, енергийната обезпеченост,
екологичната сигурност, риболова,
туризма и възможностите за участие във
възстановяването на Украйна. Между тези
интереси съществуват зависимости, които
не могат да бъдат управлявани чрез
отделни ведомствени решения.

Особено
внимание заслужава въпросът за отношенията
с Турция. Анкара ще продължи да бъде
един от най-влиятелните участници в
Черноморския регион независимо от
бъдещите отношения между Русия и Запада.
България има основания да развива
по-активно двустранно сътрудничество
с Турция в транспорта, енергетиката и
морската сигурност. Подобна политика
не противоречи на съюзническите
ангажименти, а може да им придаде
по-конкретно регионално съдържание.

Бъдещото
положение на Украйна също ще влияе
непосредствено върху българските
интереси. Възстановяването на украинската
икономика може да открие нови възможности
за българските предприятия, пристанища
и транспортни оператори. Продължителното
запазване на военното напрежение би
означавало високи застрахователни
разходи, ограничени инвестиции и
несигурност за морската търговия.

България
няма възможност самостоятелно да
определя военното съотношение в Черно
море. Тя обаче може да участва в
разработването на регионални механизми
за предотвратяване на инциденти, защита
на гражданското корабоплаване и развитие
на икономическите връзки. Подобни
инициативи изискват дипломатическа
активност и предварително изработена
национална позиция.

Стратегическата
пасивност също има цена.
Държава, която не формулира собствените
си интереси, постепенно започва да
приема чуждите приоритети като единствено
възможна политическа действителност.
За България това би означавало да
посрещне следвоенното пренареждане на
Черноморския регион с инфраструктура,
решения и зависимости, върху чието
формиране е оказала ограничено влияние.

След
войната ще започне другата битка — за
правилата, по които ще живее Черно море

Прекратяването
на войната в Украйна няма автоматично
да разреши противоречията между Русия,
Турция, Съединените щати и европейските
държави. Част от тях съществуваха
десетилетия преди началото на военните
действия. Други възникнаха в резултат
на промененото военно съотношение,
санкциите, новите транспортни направления
и разрушаването на предишните икономически
отношения.

Русия
ще се стреми да запази стратегическото
си присъствие и да ограничи разширяването
на западната военна инфраструктура.
Съединените щати ще продължат да
разглеждат региона като съществен
елемент от европейската сигурност.
Турция ще защитава особеното си положение
и правомощията си върху проливите.
Украйна ще настоява за гаранции, които
да ѝ позволят да възстанови сигурността
и икономическото значение на собственото
си черноморско крайбрежие.

Между
тези интереси няма предварително
осигурено съгласие.

Най-трудният
въпрос ще бъде дали Черно море ще получи
относително устойчив регионален ред,
или ще остане пространство на продължително
военно противопоставяне.

Първата
възможност предполага договорености
за сигурността на корабоплаването,
ограничаване на рисковете от пряк военен
сблъсък и възстановяване на икономическите
комуникации. Втората би означавала
трайно нарастване на военните разходи,
ограничаване на инвестициите и
задълбочаване на политическото разделение
между крайбрежните държави.

Съществува
и трета възможност — частично икономическо
сътрудничество при запазване на дълбоки
военнополитически противоречия.
Историята на международните отношения
познава подобни конструкции. Те могат
да функционират продължително, но
остават зависими от способността на
съперничещите си държави да спазват
определени ограничения.

България
няма основания да очаква, че бъдещият
регионален ред ще бъде съобразен
автоматично с нейните интереси. Те
трябва да бъдат формулирани, защитавани
и подкрепени с реални икономически
възможности.

Следвоенното
Черно море няма да принадлежи на
една-единствена държава. Но правилата,
по които то ще функционира, ще бъдат
определяни преди всичко от онези, които
разполагат със сила, икономически
ресурси и последователна стратегия.

За
България най-опасният резултат би бил
да открие след години, че новото
разпределение на влиянието е приключило,
транспортните коридори са изградени,
икономическите зависимости са установени,
а собственото ѝ участие се е ограничило
до изпълнение на решения, при чието
изработване не е присъствала.

Истинският
въпрос за България е не кой ще владее
Черно море, а дали страната ни ще има
собствено място в неговото бъдеще.