Комунистите са ни виновни за едно. Демокрацията – за друго. Управляващите – за трето. Общината – за четвърто. Винаги има някой „горе“, който е причината

Има една истина, която упорито отказваме да погледнем в очите: най-големият проблем на българите не е в комунистите, не е в демокрацията, не е в правителството, не е в общината. Проблемът е в липсата на лична отговорност.

Комунистите са ни виновни за едно. Демокрацията – за друго. Управляващите – за трето. Общината – за четвърто. Винаги има някой „горе“, който е причината. Само ние никога не сме.

Защо? Защото ако признаем, че и с действия, и с бездействия сме допринесли за състоянието, в което се намираме, това означава, че трябва да направим нещо. А действието изисква усилие. Изисква дисциплина. Изисква жертви. Много по-лесно е да чакаме поредния „спасител“ – нов лидер, нова партия, нов месия, който да оправи всичко вместо нас.

Истината е, че спасители няма. И никога не е имало.

Разходете се из града си. Погледнете табелите. Колко от тях са на кирилица и колко – на латиница? Чуйте как говорят децата и тийнейджърите – какъв език използват, каква култура следват, на какво се възхищават. Това не е работа на правителството. Това е отражение на нас като общество.

Не образователната система сама решава какво ще бъде бъдещето. Родителите го решават всеки ден – с пример, с отношение, с изисквания. Гражданите го решават – с това дали ще хвърлят боклук на улицата, дали ще търпят беззаконие, дали ще си замълчат „за да не си навлекат проблеми“.

Когато избираме по-лесния път – удобството, мълчанието, компромиса – ние плащаме с бъдещето на децата си. Няма как да очакваме силна държава, ако обществото е слабо. Няма как да имаме култура, ако не я пазим ежедневно. Няма как да имаме идентичност, ако я размиваме доброволно.

„Съединението прави силата“ не е лозунг за фасадата на парламента. То е принцип на поведение. А съединение няма без лична отговорност.

Историята показва, че българският народ е оцелявал в тежки времена – бедност, робство, неграмотност. Оцелявал е, защото е имал инстинкт за съхранение и ясна ценностна система. Но нито един народ не оцелява дълго, ако доброволно се отказва от критично мислене, от самоуважение и от желание да носи отговорност за собствената си съдба.

Докато вярваме, че някой друг е длъжен да ни свърши работата – политикът, Европа, Америка, Русия, общината – няма да мръднем напред. Никой не дължи на един народ бъдеще. То се изработва.

Въпросът не е кой ни е виновен. Въпросът е: какво правим ние, лично, днес?

Ако отговорът е „нищо“, тогава проблемът не е в системата. Проблемът сме ние.

Коментари

коментари