„Краят на ерата „Кунчев“: пандемия, забрани, сертификати и една система с огромни пробойни“

Дългогодишният главен държавен здравен инспектор доц. Ангел Кунчев напусна поста си с аргументи за пенсиониране и несъгласие с бъдещи промени в системата. Но след толкова години начело на държавния здравен контрол неговото оттегляне неизбежно повдига и друг въпрос: каква е равносметката от управлението му и кой носи отговорност за натрупаните проблеми?

Кунчев е една от най-разпознаваемите фигури в българското здравеопазване през последното десетилетие. Именно затова напускането му не може да бъде разглеждано единствено като техническо пенсиониране. Когато човек е заемал ключова позиция толкова дълго, обществото има право да оцени не само моментните му решения, но и състоянието на системата, която е управлявал.

Най-силният отпечатък върху публичния образ на Кунчев безспорно остави пандемията от COVID-19. В първите месеци на 2020 г. здравните власти многократно променяха оценките си за риска, необходимостта от маски, ограниченията и очакваното развитие на заразата. Част от тези промени могат да бъдат обяснени с липсата на достатъчно информация за новия вирус, но за обществото резултатът беше усещане за хаос и противоречиви послания.

Точно това се превърна в един от най-големите проблеми на институционалната комуникация. В един момент гражданите чуваха, че определена мярка няма особена полза, а малко по-късно същата мярка ставаше задължителна и беше придружавана от санкции. Независимо дали подобни промени са били медицински оправдани, начинът, по който бяха обяснявани, допринесе за огромния срив на общественото доверие.

През 2021 г. здравните власти поставиха сериозен акцент върху ваксинацията като път към връщане към нормалния живот. Публично се обсъждаха различни прагове на ваксинационно покритие, след които ограниченията би трябвало да бъдат облекчени. Когато тези очаквания не се реализираха според първоначалните прогнози, институциите не успяха убедително да обяснят на обществото защо условията се променят.

Тук се появи и по-дълбокият проблем: вместо властта да признае собствените си комуникационни грешки, твърде често вината се прехвърляше върху гражданите. Така се създаде усещането, че институциите не водят диалог с хората, а им четат лекции.

Не по-малко спорни бяха зелените сертификати. За едни те бяха необходим инструмент в условията на пандемия, за други се превърнаха в символ на административно разделение и ограничаване на достъпа до работа, услуги и обществени пространства. Кунчев беше сред най-разпознаваемите защитници на този модел и затова неизбежно носи част от политическата и обществената отговорност за начина, по който той беше въведен.

Особено тежки останаха и последствията от продължителното дистанционно обучение. Българските ученици прекараха значителни периоди извън класните стаи, а ефектите върху образованието, социализацията и психическото състояние на децата продължиха да се обсъждат дълго след отмяната на ограниченията. Решенията бяха взимани в условията на извънредна ситуация, но това не отменя необходимостта днес да бъде направена честна оценка дали всички ограничения са били пропорционални.

Същото важи и за забраните за паркове, градини и други открити пространства през първата фаза на пандемията. За мнозина тези мерки останаха пример за прекомерно административно ограничение, особено на фона на факта, че други места с голямо струпване на хора продължаваха да функционират.

Но проблемите в работата на държавния здравен контрол далеч не започват и не приключват с пандемията.

Системата на регионалните здравни инспекции от години страда от недостиг на кадри, ограничени ресурси, неравномерна натовареност и недостатъчна дигитализация. Ако стотици длъжности в РЗИ остават незаети, логичният въпрос е защо проблемът не е решаван своевременно и защо държавният здравен контрол е оставен да функционира с хроничен кадрови дефицит.

Сериозни въпроси има и около наблюдението на вътреболничните инфекции. Международните сравнителни данни периодично показват необичайно ниски официални стойности за България, което специалисти свързват и с непълното докладване и недостатъчното участие на лечебните заведения в системите за наблюдение. Ако данните не отразяват реалната картина, това вече е не просто статистически проблем, а риск за пациентите.

Към това се добавят недостигът на специалисти по превенция и контрол на инфекциите, проблемите с хигиенната инфраструктура в част от лечебните заведения и липсата на достатъчно ефективен контрол. Това са структурни проблеми, натрупвани с години, и би било трудно цялата отговорност да бъде прехвърлена върху един човек. Също толкова трудно е обаче ръководителят на системата да бъде напълно освободен от отговорност.

Разкритията за злоупотреби със здравни книжки и слаб контрол в отделни региони също показаха колко необходима е реалната дигитализация. Свързани регистри, електронна проследимост и автоматизирани проверки могат да ограничат възможностите за фиктивни документи и административни измами. Ако подобна реформа действително среща съпротива, обществото има право да знае кой и защо я блокира.

Точно затова напускането на Кунчев идва в особено интересен момент. Ако мотивът му е несъгласие с промени в структурата на здравния контрол, той трябва ясно да обясни кои точно промени смята за вредни и защо. Ако пък става дума единствено за пенсиониране, тогава остава въпросът защо този акт беше представен като принципен сблъсък.

След толкова дълго управление не е достатъчно просто да се затвори вратата на кабинета и да се каже, че една епоха е приключила.

Необходима е равносметка.

Какво беше подобрено? Какво остана нерешено? Защо регионалните инспекции продължават да губят кадри? Защо дигитализацията се движеше толкова бавно? Какво научихме от пандемията? Кои мерки бяха оправдани и кои се оказаха прекомерни? И най-вече, как държавата ще възстанови доверието в здравните институции след години на противоречиви послания?

Оставката на доц. Ангел Кунчев сама по себе си няма да реши нито един от тези проблеми.

Но може да бъде началото на нещо полезно, ако вместо поредното кадрово разместване последва истинска реформа на системата, повече прозрачност и ясна персонална отговорност.

Защото здравният контрол не трябва да бъде система, която се активира само при криза. Той трябва да работи всеки ден, преди кризата да е започнала.