Лекарят, който се опълчи на комунистическия режим и стана един от символите на прехода

На 8 февруари 1955 г. в Стара Загора се ражда Константин Тренчев – човек, който първоначално избира медицината за свое призвание, но впоследствие се превръща в една от най-разпознаваемите фигури на българския преход. Неговото име се свързва с първите открити прояви на организирана опозиция срещу комунистическата власт, с основаването на независимия синдикат „Подкрепа“, с големите стачки през 90-те години и с политическите сътресения, белязали първите години на демокрацията. За едни той е символ на съпротивата и защитата на работещите, за други – твърде властен синдикален лидер, който неведнъж се превръща в самостоятелен политически фактор. На 6 ноември 2026 г. д-р Константин Тренчев почина на 71-годишна възраст след кратко боледуване.

Той израства в семейство, в което медицината е добре позната. Баща му Димитър Тренчев е уважаван лекар и завеждащ детската хирургия в болницата в Стара Загора, а майка му работи като медицинска сестра. В подобна среда изборът на професия не изглежда изненадващ. Още като млад Константин проявява интерес към науката и медицината, но пътят му към висшето образование преминава и през необичайно преживяване – няколко години учи във френски колеж в Алжир, където пребивава между 1968 и 1970 г. Тогава Константин е на 13 години. Той заминава заедно със семейството си за африканската държава, където баща му оглавява болница. Именно там момчето постъпва във френски колеж. Както самият Тренчев разказва години по-късно, идеята е да научи френски език. Това преживяване се оказва много важно за него: за първи път вижда общество, което му изглежда по-свободно от българското, и получава възможност да сравнява два различни свята.

След завръщането си в България продължава образованието си и през 1982 г. завършва Висшия медицински институт в София. Работи в системата на здравеопазването, включително в „Бърза помощ“, а след това се насочва към патоанатомията. През 1983 г. става асистент по анатомия, хистология и ембриология във Висшия медицински институт в Стара Загора, а през 1987 г. вече е асистент в катедрата по обща и клинична патология. По това време е млад лекар с академична кариера пред себе си. Нищо не подсказва, че само след две години ще бъде сред най-известните противници на режима.

Недоволството му от социалистическата система се натрупва постепенно. Самият Тренчев по-късно разказва, че още като студент и лекар се сблъсква с ограниченията, налагани от властта върху медицината. В България не се допускат свободно някои методи на лечение, използвани във Франция и Германия, а достъпът до нови знания и практики е ограничен от идеологически и административни пречки. Това засилва критичното му отношение към системата.

През 1988 г., когато е на 33 години, той се включва в дейността на Независимото дружество за защита правата на човека – организация, създадена от бивши политически затворници и дисиденти в периода на перестройката и гласността в СССР. Това е сред първите му открити стъпки в опозиционната дейност. Вече не става дума само за недоволство от ограниченията в професията, а за убеждението, че в България трябва да има свободни граждански организации, които да могат да критикуват властта и да защитават правата на хората.

Пътят от правозащитната дейност към синдикализма се оказва почти естествен. През януари 1989 г. генералният секретар на дружеството започва гладна стачка. Тренчев го посещава и преценява, че здравословното му състояние е критично. Свързва се с Радио „Свободна Европа“, за да съобщи за случващото се. Така информацията за протеста достига до международната аудитория, а самият лекар се оказва все по-дълбоко въвлечен в опозиционната дейност.

Тогава се ражда идеята за независим профсъюз. В условията на комунистическата власт откритото създаване на политическа партия е изключително опасно, докато синдикалната организация предоставя поне формална възможност за защита на трудовите права. Тренчев по-късно обяснява, че именно това е причината да изберат синдикалната форма – тя позволява да се противопоставят на властта, без директно да обявяват създаването на политическа организация.

На 8 февруари 1989 г., когато навършва 34 години, Константин Тренчев събира съмишленици в дома си под претекст, че празнува рождения си ден. Така присъствието на група хора не предизвиква веднага подозренията на Държавна сигурност. По време на събирането е подписан учредителният протокол на Независимия професионален съюз „Подкрепа“. Организацията се появява във време, когато официалните профсъюзи са под контрола на комунистическата партия и не могат да действат като независим защитник на работниците. Тренчев и съмишлениците му поставят началото на алтернатива, която ще се превърне в един от основните участници в обществените процеси след 10 ноември.

Властта обаче не приема появата на независим синдикат спокойно. Когато учредителните документи са внесени за регистрация, съдът отказва да признае организацията. Въпреки това основателите обявяват, че „Подкрепа“ съществува и ще действа независимо. Започват обиски, наблюдение и натиск върху активистите. Самият Тренчев става обект на особено внимание от Държавна сигурност. В публикувана справка на службите от 4 ноември 1989 г. той е описан като един от най-активните представители на опозиционните неформални структури. Документът е показателен за отношението на режима към него – властите го възприемат като човек, който организира и насърчава дейност срещу установения обществен ред.

През май 1989 г. Тренчев и съмишлениците му се включват и в протестите срещу насилствената смяна на имената на българските турци. Впоследствие той разказва, че организират гладна стачка с участието на българи и турци в знак на протест срещу отнемането на основни човешки права. По думите му режимът организира контрадемонстрация с плакати, призоваващи за смъртта му. Тази дейност окончателно го превръща в една от най-известните и застрашени фигури на опозицията.

На 21 май 1989 г. е арестуван по разпореждане на следствените органи. Прекарва лятото в затвора, като е държан в изолация заедно с други политически активисти. Случаят предизвиква международна реакция. Международната организация на труда поставя въпроса пред българските власти защо хора са задържани заради синдикална дейност. През септември Тренчев е освободен без публично обяснение за решението. По-късно споделя, че на него и съпругата му са предложени възможности да заминат в изгнание в САЩ, Франция или Германия. Съпругата му заминава, но той решава да остане и да види какво ще се случи в България.

Само два месеца по-късно настъпва 10 ноември 1989 г. и режимът на Тодор Живков е свален. За Константин Тренчев това е моментът, в който започва съвсем нов етап от живота му. Ако преди промените е преследван заради независимата си дейност, след тях се оказва сред хората, които участват в изграждането на новия политически и обществен ред.

Той е сред основателите на Съюза на демократичните сили и влиза в Националния координационен съвет на СДС през 1990 г. Участва в Националната кръгла маса, където представители на управляващата Българска комунистическа партия и опозицията обсъждат условията за политически преход. Тренчев вече не е само лекарят, създал независим синдикат, а един от хората, които имат думата при оформянето на новата демократична система.

Въпреки политическото си участие той не се отказва от „Подкрепа“. Напротив – превръща изграждането й в основна мисия. Първите години след промените са изключително трудни. В България няма традиция на независими профсъюзи, а старите организации са били част от системата на комунистическата власт. Трябва да се създадат структури по места и отрасли, да се привлекат работници, да се изградят контакти с чуждестранни синдикати и да се научат механизмите на колективното договаряне. Тренчев лично участва в този процес и постепенно изгражда организация, която се превръща във втората голяма синдикална сила в страната наред с КНСБ.

През 90-те години името му става неизменна част от политическите и социалните конфликти. България преминава през икономическа криза, масова приватизация, закриване на предприятия, безработица и рязко обедняване. В този период „Подкрепа“ организира стачки, протести и национални кампании срещу решения на правителствата, които според синдиката застрашават работниците и социалните им права. Тренчев се превръща в един от най-острите критици на управлението, независимо кой стои начело на държавата.

Особено силно е присъствието му в събитията около падането на правителството на Жан Виденов през зимата на 1996–1997 г. Страната е обхваната от хиперинфлация, банковата система се срива, спестяванията се обезценяват, а протестите прерастват в масово обществено недоволство. „Подкрепа“ участва в националните протестни действия и стачната вълна, която съпътства кризата. Тренчев е сред най-видимите лица на опозицията срещу кабинета. На 10 януари 1997 г. демонстрациите пред парламента достигат драматична кулминация, а през следващите седмици политическата криза завършва с оставката на правителството и предсрочни избори. Синдикалният лидер е сред хората, които имат сериозно влияние върху обществените процеси през този период, макар падането на кабинета да е резултат от много по-широко политическо и гражданско недоволство.

С годините Тренчев изгражда репутация на човек с остър език, силен темперамент и способност да влиза в директни конфликти с министри, премиери и работодатели. Той не се стреми да бъде удобен партньор на властта. Дори когато синдикатът участва в преговори с правителствата, позицията му често е твърда и безкомпромисна. За поддръжниците му това е доказателство, че не отстъпва от интересите на работещите. Критиците му обаче го обвиняват, че понякога използва огромното влияние на синдиката като политически инструмент и че личният му авторитет се е превърнал в прекалено голяма власт в организацията.

Тренчев има и кратък опит в самостоятелната политическа дейност. През 2000 г. се включва във формацията „Демократичен алианс“ и е избран за неин почетен председател. Въпреки това основното му поле остава синдикалната дейност, а не участието в изборни битки. Той предпочита да влияе върху управлението чрез натиск, преговори и протести, вместо да заема държавни постове.

Постепенно влиянието му излиза и извън България. Тренчев става вицепрезидент на Международната конфедерация на свободните профсъюзи, а по-късно е избран и за вицепрезидент на Европейската конфедерация на профсъюзите – първият българин, достигнал до подобна позиция. Това е международно признание за него и за организацията, която е създал в последните години на комунистическия режим.

През 2005 г., по случай 50-годишния му юбилей и за заслугите му в обществения живот, е награден с орден „Стара планина“ – първа степен. Той продължава да ръководи „Подкрепа“, като през годините неведнъж влиза в остри спорове с правителства и международни финансови институции. През 2006 г. например синдикатът се противопоставя на искания на Международния валутен фонд за промени в допълнителното заплащане за прослужено време, като Тренчев настоява, че рестриктивната финансова политика прехвърля прекалено висока социална цена върху българските граждани.

След 26 години начело на „Подкрепа“ през февруари 2015 г. той обявява, че се оттегля от президентския пост. Решението идва след повече от четвърт век, през който е лицето на организацията и практически неразделна част от нейната история. За негов наследник е избран Димитър Манолов, а Тренчев получава титлата почетен президент. Тогава заявява, че иска да се върне към научната работа и заниманията, които е оставил на заден план заради синдикалната дейност.

В последните години от живота си се появява по-рядко в медиите, но продължава да следи политическите и обществените процеси. В едно от редките си интервюта през 2025 г. пред европейската организация EZA говори открито за разочарованието си от развитието на България и от европейската интеграция. Не отрича ползите от членството в Европейския съюз, но смята, че очакванията на хората са били прекалено високи, а социалната цена на прехода – огромна. Критикува и наследството на старите политически и икономически елити, които според него са запазили влиянието си и след падането на комунизма.

На 6 ноември 2026 г. Константин Тренчев си отиде след кратко боледуване. С неговата смърт приключва животът на човек, който в продължение на десетилетия е бил сред най-влиятелните гласове в българския обществен живот. От младия лекар, който се противопоставя на ограниченията на комунистическата система, през ареста през 1989 г. и създаването на „Подкрепа“, до големите стачки и международното признание – неговата биография е неразделна част от историята на прехода. Той не беше безспорна фигура и не всички оценки за него са положителни. Но малцина могат да оспорят, че Константин Тренчев беше сред хората, които промениха начина, по който българското общество се организира, протестира и защитава правата си.