Наричаха го Дед

Паметта за миналото и отговорността пред утрешния ден ни задължава да помним своите герои и да пазим имената им от клевети. Въпреки разпространяваните гнусни лъжи, въпреки храчките от недобити фашисти и продали честта си партийци-натегачи, ние сме длъжници на паметта и на бъдещето.  Поради това, нека си спомним за Георги Ликин (Дед) – истински български комунист, борец за справедливост и професионален революционер.

Георги Петков Ангелов Ликин е роден на 10 октомври 1889 г. в смолянското село Стойките. Неговото многолюдно семейство не е богато, но на фона на тогавашната мизерия може да бъде считано за заможно, като винаги помага на изпадналите в беда. Баща му дядо Петко е тригодишен когато остава кръгъл сирак-османските поробители убиват родителите му. Започвайки от нулата и създавайки имот, дядо Петко е олицетворение на несломимия български дух. Малко по-късно, семейството се мести в хисарското село Кръстевич. Родът Ликини също участва във войните. Васил Ликин, братът на Георги, загива в Първата световна война. А самият Георги и другият му брат Илия участват в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и се бият храбро. Там разбират, че царят без капка българска кръв праща тях и стотици хиляди като тях да бъдат пушечно месо за чужди интереси. Под влияние на Октомврийската революция в Русия се заемат с формирането на войнишки комитети. Георги Ликин е една от ключовите фигури във войнишкия комитет в 27-ми пехотен Чепински полк. Заедно със своите войници той участва във Войнишкото въстание. От фронта братята Ликини се завръщат убедени комунисти и през 1919 г. се присъединяват към БКП.

През 1923 г. Георги Ликин е един от ръководителите на Септемврийското антифашистко въстание в с. Кръстевич. След разгрома на въстанието е закаран в Голямо Конаре и е подлаган на нечовешки мъчения и тъй като заради инквизициите натежава от неподвижност, фашистките палачи мислят, че е мъртъв и го хвърлят при мъртвите. Но духът му надделява и той остава жив, поради което отново го измъчват. Няколко дни по-късно, при останалите живи идва полиция и един от полицаите, с болнав вид им казва „Излизайте! Ще ви караме в града.“ Но Георги Ликин и неговият съселянин Тодор Гечев са премазани от бой и не могат да станат, поради което ги изнасят на гръб и ги хвърлят в краката на полицаите. Закарват ги в кавалерийските казарми в Пловдив, където злобен офицер започва да ги бие по главите с пистолета си, след което се нахвърля върху старшията с думите „Защо не ги докарахте преди две нощи? От тях сега и помен нямаше да има!“ След това Георги Ликин е хвърлен в затвора Ташкапия. През това време брат му Илия помага на четата на Йордан Кискинов.

През февруари 1925 г. Георги излиза от затвора и се връща на село и заедно с Илия се включва в дейността на четата, като изнася от дома си чували с брашно, тенекии със сирене и масло. Георги и неговата жена Ирина живее дружно заедно с брат си Илия и жена му Дина. И двамата имат по две деца и не ги делят, всеки брат се грижи за децата на брат си като за свои. Но годината е кървавата 1925-та. На 4-ти юни кавалерийският ескадрон на поручик Алексиев и фашистките главорези на Плачков нахълтват в селото като кърджалии, разнасяйки на кол отрязаната глава на партизанин от четата на Кискинов. Много къщи в района са запалени и много селяни са задигнати от домовете си. На този ден Георги, Ирина, Илия и Дина отиват на нивата си в Лисичите дупки да прекопаят картофите. Дина носи със себе си осеммесечното си бебе. Но когато се прибират една тяхна съселянка с тревога казва на Георги „Къде си тръгнал, бате Георги! Селото е претъпкано с конници! Арестуват къде кой им падне! Търсят и теб!“ Виждайки горящите къщи в далечината и чувайки стоновете, Георги казва „В селото няма да се върна! Ако питат къде съм, ще казвате: на саята в Кюери. Отишъл съм да видя дали ръжта е узряла за жътва.“ Ирина и Дина са пресрещнати от войници с ножове, които казват „Докато не направим обиск, в къщата никой няма да пуснем.“ Въпреки, че търсят оръжие и комунистическа литература, се заемат с мародерство и вземат всичкия хляб, сланина, сирене, масло, вино, ракия и въобще всичко, което им хареса. Дядо Петко напразно казвал на войниците, че и те имат бащи и майки, но те продължават своите дела. Тъй като фашистките главорези са недоволни, че Георги Ликин не е паднал в ръцете им, отиват да го търсят в саята, и след като не го намират там я палят, като плячкосват намиращите се там овце. Георги виждал пламъците прикрит в гората над река Габровница и скърцал със зъби, че нищо не може да направи. Фашистите откарват Ирина в общинското управление и я бият с тояги и с бич, задавайки въпроси „Къде е мъжът ти? Кой го предупреди да избяга? Къде са другите четници?“, на което тя повтаряла единствено това, което ? е заръчал Георги „Отиде в саята в Кюери“.

В следващите дни фашистите разиграват истинска кървава баня над Кръстевич, Мухово, Лесичево и останалите села край Тополница. По всеки, опитал се да излезе от селото се стреля без предупреждение. Поручик Алексиев забранява на селяните да водят животните на паша и водопой и те изяждат всичко, което има по дворовете – трева, цветя, бурени, дори и сламените покриви на оборите и старите къщи. Илия е арестуван, като поручикът нарежда да не бъде убиван преди да бъде разпитан. Но кметът се страхува, тъй като ако бъде разпитан, ще се разбере, че заради голямото влияние на Ликини в селото, властта не само, че не е пречела на кискиновите четници, но е била принудена и да им съдейства и да си затваря очите. Поради това дава заповед на общинските стражари Илия да не влиза жив в селото. По-късно генерал-полковник Атанас Семерджиев (Цветан) ще опише разликата между двамата братя така „Илия бил друг. Не му липсвала ни Ликиновата прямота и честност, ни трудолюбието на дядо Петко, ни готовността на брат му през пъкъла да мине, но да свърши работа. Та нали след въстанието и през двадесет и четвърта в участъците в Красново и Голямо Конаре кокалите му чупили, като тесто го месили, но не го сломили. Даже и Кискиновци се чудели откъде се взема тази издръжливост. Друго го отличавало от Георги – имал по-нежна душа и по-мек характер. Това и в очите му личало – живи, проницателни, но благи и кротки“. И така един кротък човек е поведен на смърт. Един от стражарите е негов кум, женен за сестрата на Ирина, на сватбата му с Дина седял на почетно място и ги благославял. И Илия го попитал „Куме, защо ни разделяте? Къде ме поведохте?“, а кумът му не отговорил нищо, само очите му се навлажнили. Илия е умъртвен по най-жесток начин. След дълги мъчения, най-големият садист го наръгал с щика на пушката си. По-късно този фашистки палач полудява и през дългите нощи се облива в студена пот, халюцинирайки, че Илия идва да му отмъсти и крещи „Пусни ме, Илия! Пусни ме!“ Четиридесет дни след убийството на Илия, палачът е прибран в лудницата, където умира в страшни мъки.  

На същия пети юни е изгорена къщата и цялата покъщнина на Ликини пред очите на дядо Петко и баба Мария и децата на Георги – осемгодишната Златка и петгодишният Петко. Въпреки, че глашатаите приканват селяните да видят с очите си как ще бъдат наказани „изменниците“, много малко от тях се отзовават. Дядо Петко с мъка казва „Тригодишен сирак започнах тоя живот, сирак ще го завърша. Баща ми турци убиха, а Илия – наши си душмани… Васил на фронта за царя загина, а царски хора Георги прогониха… Ирина в затвора хвърлиха, внуците без покрив оставиха…“ И тези думи напълно изразяват драмата на продължаващата и днес, макар и с други средства, гражданска война…

Въпреки, че всички хора в селото им съчувстват и искат да им помогнат, никой не се наема да ги приюти, тъй като тогава и най-малката проява на съчувствие към комунистите се плаща или с живота, или със собствения дом. Още повече, тогава още много къщи се превръщат в пепел. Фашистките палачи изпращат баба Мария в тъмната нощ да търси Георги и да го кара да се предаде. И тя се изгубва из Балкана. 23 дни по-късно я намират под едно дърво с изсъхнали полски цветя над главата. Усещайки, че няма да има кой да я изпрати, тя сама се погрижва за своето погребение, обличайки се в хубавите си дрехи и родопски пояс.

Няколко дни по-късно село Кръстевич отново е окървавено. Фашистите убиват четниците Васил Узунов, Стоил Айвазов, Стойо Чакъров и Георги Церовски, след което ограбват дрехите им и захвърлят съблечените им тела край Поповата кория. След два дни по същия начин са убити и учителят Тодор Табаков и неговият приятел Добри Кокалов. По-късно кискиновият четник Георги Башикаров ще напише „Тримата четници слушали печалния разказ на своя другар. Продан (Табаков бел. ред) мълчаливо се взирал към дима, който се виел над родния му дом, където вече никога нямало да се завърне баща му. И запял. Тихо запял “Вий жертва паднахте“. Запял и Илия (Чоболигов бел. ред.), който със своя красив глас неведнъж ни веселеше. Не знаел, че след три дни ръката на предател ще посочи пътя към неговото убежище. Не знаел, че след три дни и той ще падне от куршума на врага. Пеели и Георги (Ликин), и Гено (Гуджев)“ Близо до гората под Памук тепе тримата другари виждат косачи. Георги Ликин кара един от тях да прати бележка до неговия първи братовчед. Но вместо да изпълни заръката, продажната душица ги предава. Започва престрелка. Атанас Семерджиев пише „Пръв прегазил реката Георги. Крачел 10-15 метра пред Продан и другаря му. И тъкмо се надигнал, за да се прехвърли през плета, огнена мълния пронизала гърдите му. Строполил се на земята, а тя се разтворила под него като черна бездна, която го поглъщала и завличала все по-дълбоко и по-дълбоко… Когато най-после дошъл на себе си, сърцето му като че биело в самото гърло. Всяка глътка въздух режела гърдите му, а като се напрегнал да стане нито ръцете, нито краката му се подчинили“. Виждайки, че фашистките убийци тръгват да търсят жертвата си, Георги с последни сили се скрива сред младите филизи. Фашистите не го забелязват и мислейки, че е загинал казват „Като съмне, ще дойдем да го намерим. Тук някъде е издъхнал…“ Ликин вижда, че всичко под него е в кръв и че куршумът е минал над сърцето му.

След два дни край Сусам търла, млада жена от Кръстевич го намира изпаднал в безсъзнание, със зарита в пръстта глава и протегнати ръце напред. В кървавата рана вече има червеи, а около нея кръжи рояк мухи. Безпомощен, Георги шепне със сетни сили „Вода… Вода…“ Познавайки селянката и убеждавайки се, че е сама, ? казва „Изядоха ме тия червеи! Превържи ме!“, а тя с ужас казва „Олеле, как ще пипам кърви, бате Георги…“, поради което той я кара да му даде вода и да му остави тюлбена да се превърже. Малко по-късно го намира синът на неговия приятел Атанас Стойчев. Събирайки сетни сили, Георги изстенва „Ще помогнеш, нали! Ти няма да ме предадеш!“  Стойчев отвърнал „Как можеш така да говориш! Нали се знаете с баща ми, знаем се и ние!“, а Георги рекъл „Знаем се, но до тоя хал не само чужди, но и свои ме докараха!“ След като се среща с бай Атанас, му казва „Ти ако не ми помогнеш, бай Атанасе, с мене е свършено!“.  Бай Атанас го окуражавал „Дръж се, Георги! Раната ти като на куче ще мине!“, но сам не знаел как да го лекува без лекарства, поради което решава да го маже с криолин за лекуване на червясалите рани на животните. По очите на ранения и на „лечителите“ потекли сълзи. Георги стискал зъби. След няколко дни успяват да набавят лекарства от Пазарджик, след което, когато долу-горе стъпва на краката си, Георги е закаран в Пловдив, където адвокатът Аврамов му дава подслон и организира лечението му. И след като оздравява, през родното си село Стойките и през Широка Лъка емигрира по таен канал в СССР.

В Страната на съветите Георги Ликин завършва Комунистическия университет на националните малцинства от Запада (КУНМЗ) и след това служи във войските на НКВД, където достига до звание майор. Не е ясно дали е служил на границата или е участвал в неутрализирането на изпращаните от Германия и Полша фашистки банди.

Настъпва 22-ри юни 1941 г. Създават се групи за действия в тила на Вермахта, които да оглавят антифашистката съпротива в България. Техен ръководител е героят от Първата световна война, Септемврийското въстание и Испанската гражданска война и преподавател във Военната академия „Фрунзе“ – Цвятко Радойнов. Подготвени са няколко групи, които трябва да направят десант с подводница на устието на река Камчия. Георги Ликин е част от групата на Мирко Станков, също партизанин от четата на Кискинов. Самият Кискинов също е изпратен с мисия в България, но той е част от групата на „парашутистите“. И така на 28-ми август групата стъпва на родния бряг. След множеството сражения Георги Ликин е един от малкото оцелели. Добира се до Стрелча, където се укрива при Борис Стамболиев.

През това време първите изстрели в Родопите вече са дадени. В героичния и несломен Батак фашистката полиция арестува Тодор Коларов. Братята Георги и Никола Чолакови, потомци на участници в Априлското въстание, и братята Ангел и Илия Чаушеви освобождават Коларов и преминават в нелегалност, образувайки Баташката чета, към която се присъединяват Георги Ванчев (Найден), съпругата му Катя Ванчева (Живка) и брат му Алекси Ванчев (Ради). Отделно, войникът от Пещера Петър Велев (Румен) заедно с брациговския комунист Славчо Гилин (Серафим) и други техни другари също преминават в нелегалност. В нелегалност преминават и Георги Кацаров (Серги) от Полатово, Георги Бубаров (Горан) от Кричим, Кирил Томов (Виктор) от Брестовица и бившият народен представител Атанас Ненов (Фьодор) от Брацигово. Те сформират Кричимската чета и Георги Ликин става техен командир. Тогава се ражда и неговият псевдоним „Дед“. Не е ясно дали той си е избрал този псевдоним, или са му го дали бойците, не е ясно и дали го е приел защото е по-възрастен и опитен, или в чест на легендарния партизански командир Сидор Ковпак, който също носи прозвището „Дед“.

Започва въоръжената дейност, като приоритетни са диверсиите срещу хитлеристките комуникации и минирането на жп линии с цел затрудняване на немските влакове. За свой пръв помощник в диверсионната работа, Дед избира младежа от Храбрино Георги Серкеджиев (Пашката), определян от Гера Пеева като „партизанин с атлетична фигура и добродушно лице, за чиито партизански подвизи и съобразителност бяхме чували толкова много“. Дед се спира именно на него първо защото той има изключителна физическа сила и когато потупа някого по рамото или просто му стисне ръката, човекът започва да моли за пощада, и второ, защото е изключително смел, хладнокръвен и съобразителен.

Първите няколко диверсии са извършени успешно. Скоро се взема решение Баташката и Кричимската чета да се обединят в единен Родопски партизански отряд, носещ името на достойния син на България Антон Иванов, разстрелян на Гарнизонното стрелбище. Партизаните полагат своята клетва:

„Аз, народният четник от Партизански отряд „Антон Иванов“ на Втора оперативна партизанска зона на Народно освободителното партизанско движение, се кълна и обещавам пред другарите си и пред лицето на целокупния български народ, че ще служа вярно и честно на народа си, че ще се боря с безстрашие и себеотрицание против фашисткото мракобесие, германските поробители и техните български агенти, предатели и всички техни мероприятия. Кълна се и обещавам да понасям с твърдост и упоритост всички трудности и несгоди, да дам живота си, кръвта си, капка по капка, за великото и справедливо народно дело, да изпълнявам всички заповеди и указания на своите командири и органите на Отечествения фронт, устава, реда и дисциплината на партизанския отряд. Безпощаден към народните врагове, изедници, палачи, убийци и народни предатели, се кълна и обещавам да бъда верен страж на българския народ, на неговия имот, чест и славни традиции. Ако ли пък престъпя тая клетва, издам другарите си или четническата тайна, или пък жив се предам в ръцете на врага, нека бъда трижди проклет и понеса най-суровото наказание – разстрел с това оръжие, което целувам!“

Понеже днес се преувеличава суровият и чапат характер на Дед, трябва да кажем, че той действително е суров, но и справедлив командир, който не само държи на желязната дисциплина и изисква много от своите бойци, но и полага грижи за тях, с цел да ги направи реална сила. Един красноречив пример. Младият боец Атанас Семерджиев (Цветан) има неблагоразумието да каже на ятаците, че Баташката чета вече не е сама и се разраства. Едва след това разбира, че е нарушил конспирацията. Дед го вика при себе си и му казва „Какво си наговорил!? Какъв партизанин си след това!?“ Георги Чолаков (Асен) се намесва „Нашите ятаци не са слепи. Така или иначе ще разберат.“, но Дед казва „И все пак не трябва да се говори излишно. Това няма да доведе до нищо добро!“ Малко по-късно Дед вижда как Семерджиев започва да киха заради намокрения си ученически шинел. Тогава му казва „Простудил си се, момче. Ще ти дам отвара. Веднага ще ти мине“.  Вади от една торба няколко стръка чемерика и казва „А сега се постарай да вкараш това в носа си. По-силно!“ Атанас Семерджиев покорно изпълнява заръките на командира си и от очите му потичат сълзи. „Сега настинката сигурно ще мине. Проверил съм това лекарство. Няма нищо по-добро. Ето, вземи един стрък, ще ти трябва. Но го пази на сухо.“ Семерджиев слага стръка в джоба си, поради което Дед раздразнено казва „Разбира се, не си го брал ти, за теб няма да е проблем да го загубиш.“ Настинката действително минава. Споделяйки този спомен, генерал-полковник Семерджиев пише „За Дед отрядът стана и семейство и дом. Той се посвети на отряда с необикновена преданост и вярност.“

Още един показателен пример. На партизанина Видул е дадена задача да снабди отряда с храна, тъй като гладът е чест спътник на партизаните. И докарва една крава. Тогава интендантът Георги Бубаров (Горан) изругава и казва „Товарищ Видул, какво си направил… Добичето е на бедняк от Жребичко“ Тогава Дед излиза от кожата си от ярост и пита „Кой ви даде право да вземате кравата на бедния човек?“ Смутеният Видул започва да се оправдава „Откъде да я зная, другарю командир, да не би на челото ? да пише?“, а Дед все така яростно му казва „Длъжен сте да знаете! Ако втори път постъпите така, ще Ви стане горещо! А сега веднага пуснете добичето!“

Всеки ден партизаните са обучавани да стрелят, като Дед непрекъснато им повтаря „Всеки патрон е по-скъп от злато!“ Но освен военната подготовка, в отряда се извършва и политическа подготовка, изнасят се лекции и реферати по международното положение, води се разяснение по социални, икономически и културни въпроси. Най-важните лектори са Атанас Ненов (Фьодор) и Тодор Коларов (Горан), тъй като са политически подготвени, били са и в Съветския съюз. Освен, че е бивш народен представител, Атанас Ненов е учил журналистика и се изявява като талантлив майстор на перото, като в отряда пише „Неизпратени писма“ до своята съпруга, където описва животът и нравите на бойците. На две табла се отбелязват добрите и лошите прояви на партизаните. На един дъб столетник, Кочо Гяуров (Веско), брат на най-великия бас за всички времена Николай Гяуров, поставя картата на СССР и означава освободените съветски градове с червени знаменца.

Започват дръзки акции – миниране на линията за препречване на пътя на немските влакове, прекъсване на съобщителните връзки, наказателни акции срещу отявлени садисти и кожодери, унищожаване на реквизиционните списъци за ограбване на населението, връщане на ограбената продукция на хората, нападения над казарми и железопътни гари за снабдяване с оръжие, разяснителна работа и агитация…

Тук трябва да споменем един епизод от борбата не за друго, а защото днешните либерасти и недобити фашаги с презрение наричат бойците от антифашистката съпротива „мандраджии“ заради нападенията над мандри. Тези фашистки креатури не могат да разберат едно. Хитлер превръща почти цяла Европа в свой суровинен придатък и ограбва от всяка държава каквото може за нуждите на Източния фронт. А какво може да се вземе от България. Тя няма развита индустрия, нито произвежда танкове както Чехословакия, нито има нефт както Румъния. Единственото по-сериозно нейно притежание са въглищните мини, от които и добивът е примитивен и съвсем малък по обем. За да бъдем честни, трябва да кажем, че въпреки това, хитлеристите ограбват колкото е възможно от въглищата, там където има по-сериозен добив, поради което партизанските единици, действащи близо до тези места извършват и акции в мините. Най-известни са акциите на Чирпанския партизански отряд „Георги Бенковски“, Хасковския партизански отряд „Асен Златаров“, както и съвместната акция на Старозагорската партизанска бригада „Георги Димитров“ и Новозагорския партизански отряд „Петко Енев“ близо до Твърдица. Но главното, което могат да вземат от нас „синеоките рицари“ е храната и облеклото. И докато бойните групи се справят лесно със саботажите в текстилните фабрики, повреждайки машините и палейки пратките с кожуси, с храната въпросът не е толкова лесен. Фашистите вземат и последният залък от българите, за да го дадат на Хитлер. Поради това бойните групи измислят различни начини за борба, като например повреждане на вършачките за житото, което трябва да бъде отнето от селяните. В тази насока срещат помощ от местното население, което или фалшифицира нарядните списъци, или крие житото, като някои на драго сърце се съгласяват да заделят част от него за партизаните. Но главният износ за Германия е кашкавалът заради своята трайност, а при такива дълги разстояния е важно храната да се запази. Поради това млякото от всички стопани е вземано насила и вкарвано за преработка в кашкавал. Именно за това се поставя такава задача за разстройване на доставките за Вермахта. Естествено, днешните „демократи“ няма да кажат, че когато са провеждали такива акции, партизаните са раздавали кашкавала на населението, което е изнемогвало от глад, поради което хората са гледали на тях с още по-голяма надежда и упование.

Нека да споменем  акцията на Антонивановци в село Борино. Тя е единствената им акция от подобен тип, но има огромен ефект сред населението. А когато партизаните са замисляли акция основният им въпрос е бил какъв ще бъде ефектът сред населението и как ще бъде възприета. Малко преди това е завзет друг обект – Горското стопанство „Чукура“. След разузнаване, заместникът на Дед – Георги Чолаков (Асен) дава знак и акцията започва. Стопанството е завзето без кръв. Атанас Ненов (Фьодор) свиква работниците на митинг и заедно с Тодор Коларов (Горан) държи реч, всяка дума от която се попива от работниците. „Саботирайте производството, което отива за немците на Източния фронт! Спъвайте с всички средства германската машина, която прегазва и нашата страна! Борете се, българи!“ Работниците, разглеждайки Вела Пеева (Пенка), нейната сестра Гера Пеева (Анка) и Катя Ванчева (Живка) и с почуда казват „Бе, то било вярно, и момичета имало в планината!“, на което Вела Пеева казва „За вас, за бедните се борим, другари! Помагайте ни, та да изгоним по-скоро немците от нашата страна!“

На следващия ден се провежда и акцията в Борино. Около сградата се събират овчари българомохамедани и техните жени, гледащи учудено под фереджетата. Тогава Вела им казва „Какво чакате! Влизайте и взимайте! Колкото си искате!“ и всички селяни влизат вътре и започват да вземат това, което е ограбено от тях. А Вела казва на жените „И да знаете – като изгоним чорбаджиите, всички ще хвърлите фереджетата! Пък нали сте българки!“ Тогава жените едва ли са ? вярвали, но нейните думи са хвърлени в душите им, и по времето на социализма те се приобщават към българския народ и стават равностойни български гражданки.    

Следва завземане на лесничейството „Белмекен“. Акцията е една от най-дръзките. Но за да дадем представа за нея, а и за организацията в отряда, ще приведем един уникален документ: секретно писмо до щаба на Пловдивската въстаническа оперативна зона от политкомисаря Георги Кацаров (Серги):

Пристъпи се към разузнаване на по-голям обект. С 52-ма бойци се пристъпи към акцията. За седем минути всичко бе обезвредено. Предварително бяха скъсани пет телефонни линии, арестуваха се 10-12 горски и пазачи, между които и един специален царски ловец, общо са задържани 130 до 150 човека, пред които другарят Фьодор държа реч, с която обясни защо палим вятъра, срещу кого се борим и защо. Прибягнахме до услугата на 52 влашки коня и ги натоварихме с храни. Сдобихме се с десет пушки, два пистолета, един бинокъл, десет шинели,  одеала и две санитарни чанти.

Дед често обсъжда военните планове заедно с партизаните Атанас Юмерски (Миташа), Вела Пеева (Пенка), Георги Серкеджиев (Пашката), Илия Кръстев (Дойчин) и неговата сестра Нанка Кръстева (Витка). Те стават негови ценни съветници.

Идва ред на една от най-важните акции – унищожаването на дъскорезницата „Кьошка“, работеща за Вермахта. Там са заловени и няколко горски стражари, двама полицаи, и придворен пратеник, дошъл да организира лов на цар Борис. По-късно с чувство за хумор Атанас Семерджиев (Цветан) казва „Много се ядосвахме, че не сме знаели за тези намерения на първия ловец на България, та да го изчакаме и тогава да проведем нашата акция.“ След тази акция както местните фашисти, така и тези в София са хвърлени в ужас. Доказаният национален предател и продажник Богдан Филов пише в дневника си „Бях при царя, докладвах му за акцията при Кьошка и той отложи заминаването си на лов за глухари. Изпратихме главния инспектор при Министерството на вътрешните работи – Георги Динков, да провери на място дейността на отряда  Антон Иванов“. Тогава фашистите решават веднъж завинаги да сложат край на непокорния родопски отряд. Изпратена е 20-хилядна войска, като дори части от окупационния корпус в Беломорието се изтеглят към Родопите, за да изпълнят кървавата задача на своите господари.

През зимата на 1943 г. Дед се занимава с въпросите за презимуването на отряда и снабдяването с храна. Пише писмо до щаба на зоната, в което засяга тези въпроси, а също така поставя въпросът да бъде освободен от поста командир, тъй като вече е възрастен, а и е преживял две партизански зими. Смята, че на друга работа ще бъде по-полезен. Но от щаба не се съгласяват и му отговарят „Ние ти поверяваме един от най-важните отряди, защото смятаме, че ти си най-подходящият човек за този отговорен пост!“ Атанас Семерджиев (Цветан) с право забелязва „По-късно, след разгрома на отряда, когато ще се търсят виновниците, тази оценка за командирските му качества ще бъде забравена и ще му се припишат какви ли не фатални недостатъци“. Трябва да се върнем към ден днешен и през тази призма да разгледаме клеветите срещу Дед. Тъй като днешните клеветници го обвиняват в авторитаризъм и еднолично вземане на решения. Това всъщност не е точно така. Той дълго време служи във войските на НКВД и смята за правилен съветския опит на единоначалието, където командирът има решаваща дума и не се дава такова голямо значение на излишната демокрация. Поради това в отряда се водят дискусии с местните ръководители, много от които не са служили в армията и нямат боен опит. Те смятат, че трябва да има по-голяма инициатива при редовите бойци. Другата особеност на Дед е неговият чепат характер и донякъде прекалена взискателност и държане за строгото спазване на дисциплината. Но при такива условия, това е неизбежно. Някои леви историци пишат, че Дед не е бил подходящ за командир и не е бил достатъчно подготвен. Що се отнася до подготовката – участие в две балкански и една световна война, водеща роля в две въстания, издръжливост на нечовешки мъчения, живот в горите, неуловимост, преминаване на жестоки изпитания, служба в НКВД – нима това е лоша подготовка!? Разбира се, по политическата и идеологическата подготовка си има политкомисар и тази функция е изпълнявана добре от Атанас Ненов. Отговорът от щаба на зоната е показателен и в друго отношение. Тогава неин командир е Иван Радев (Ефрем), който известно време е бил в отряда „Антон Иванов“. Как мислите, дали той не е имал впечатления за качествата на своя командир!? До голяма степен, Дед изпълнява своята задача – да създаде мощно партизанско съединение в Родопите. Гореизброените факти показват това. А има и друго. Ако Отрядът „Антон Иванов“ не е бил реална сила, за какво ще пращат срещу него 20-хилядна войска, като дори ще викат войски от Беломорието.

А що се отнася до разгромът – не бива да се вменява във вина на Дед. Той се опитва да запази отряда, 150 бойци няколко месеца бродят из заснежените Родопи, но врагът се оказва по-хитър, по-подъл и по-брутален. Но за това след малко.

Голяма част от отряда загива, но тези, които остават живи продължават борбата, много от тях стават едни от строителите на Българската народна армия и благодарение на тях тя се превръща в страшилище за Балканския полуостров. По-нататък ще бъдат приведени примери. Но много от тях – действително крупните военачалници на БНА, влизат в отряда от ученическата скамейка. И именно там натрупват боен опит. Може да се каже, че за тях отрядът е първата школа по боен опит, по себеотрицание, по издръжливост, и най-вече по родолюбие и служене на България.

А сега да се върнем към тежката зима на 1943г. Фашистите започват своята пъклена задача и за Батак, Пещера, Брацигово, Козарско, Величково и още много градове и села в района започват безсънни нощи на мъчения, мародерства и унижения. Комендантът на Батак подполковник Янев и неговият помощник „Черният капитан“ Динев започват своите издевателства над населението. Отрязани са всички пътища за снабдяване на партизаните.

Години по-късно баташкият народен певец Тодор Ванчев, баща на двама партизани и свекър на Катя Ванчева, съчинявайки народна песен за среща със своите чеда, ще каже „Ще съчина една пясна, ама да разплача ората. Спомниф се едно писмо на големия ми син, гато беше партизанин и ни беше писал да отидем с майка му на Бордюви пожаре, та там да се видим. Ний биля вряме нямафме абер от синовете и снахата. Па се решифме с бабата. Уж ще режеме дърва, че тук много ни преследват – полицията, войници от ловната дружина, агентки – страшно. Ама ние търгнафме. Стана срящата и се върнафме в село. Та точно така какво бяше, така си и съчиних пясната, нищо няма да е лъга. И гато я пишеф, плача. Па взема тамбурата, та с нея по-лесно ми иде да съчинявам. Мислите са ми ясни, а сам лошо, нищо не мога да напиша. Тамбурата ми е разговорката, ама бабата само ма гълчи, не я обича вече. Щом няма синовете, не ни се живее, ама на, зорлен душа не излиза… Ето ти сега де, огреши ма, караш ма да ти пея, а я пея, па отвътре кръв ми капе.“

Жителите на Батак понасят стоически всички фашистки издевателства. Не случайно години наред хората са казвали „Ако искаш да видиш силата на Българския дух, иди в Батак!“ И все още името на този град, преживял турското клане от 1876 г. и фашисткото клане от 1944 г. е символ на непокорството на истинските българи.

Антонивановци посрещат новата 1944 г. в лагера „Техеран“. По радиото се чуват вестите от Съветската страна. Когато започва словото на Сталин, всички бойци, като по команда стават на крака. Дед казва на партизаните „Другари! Поздравявам ви с новата 1944-та година! Нека това бъде година на победата! Да живее Българската комунистическа партия! Да живее другарят Георги Димитров!“ и викове „Ура!“ огласят планината, а партизаните играят хоро под звуковете на устната хармоничка на Паница Семерджиев (Павел). Няколко месеца по-късно, изстрелвайки последния си патрон край Брацигово, той се изкачва на скалата, изважда хармоничката си и засвирва „Интернационала“.

Думите на Дед са пророчески. 1944 г. наистина е година на Победата, но е и последната година за повечето Антонивановци… Още от началото на новата година се налага прехвърляне в нов лагер. Загиват Георги Чолаков (Асен), Георги Кацаров (Серги) и още много ръководители на отряда. На втори февруари новият лагер е готов и партизаните мислят как да го нарекат. Точно тогава по радиото се чува вестта, че Съветската армия е освободила Ровно. Тогава Дед решава лагерът да носи името „Ровно“.

Отрядът е разкрит и започва своят последен поход из Родопите. Съпътствани от обстрели и глад, Антонивановци изпълват своята клетва с цената на живота си. И така идва коварният първи март на Сухото дере. Последната битка. Някои партизани викат „Войници! Вие стреляте по своите братя!“ От едно възвишение, Дед командва последния бой в живота си и наставлява своите бойци „Пестете патроните, другари! Още ще са ни нужни!“ Там е пронизан от фашистки куршум, за да остане завинаги в паметта на хората, за да свети на небосклона на падналите борци за справедливост като една малка червена звезда…

Но да умреш, когато се отърсва

Земята от отровната си плесен,

Когато милионите възкръсват

ТОВА Е ПЕСЕН! ДА! ТОВА Е ПЕСЕН!

Тези стихове ни завеща великият български поет и революционер-антифашист Никола Йонков Вапцаров…

Отрядът е разбит… Но както е известно, не се гаси туй, що не гасне. Илия Кръстев (Дойчин) си спомня:

„Суров и неприветлив се оказа Родопа през студените дни на февруари 1944 г. За по-малко от двадесет дни, от 153-ма партизани, зимуващи в лагер „Техеран“, в неравен бой с врага загинаха над сто души… Фашистките палачи пируваха кървава победа. Раздаваха си царски ордени, заплащаха си по 50 хиляди лева на всяка партизанска глава… Седмици наред, дни и нощи не стихваха варварските изстъпления над населението… Дълго димяха опожарените къщи в Батак, Брацигово, Перущица, Козарско… По площадите на селата се разнасяха набучени на пръти партизански глави… За възмездие и продължаване на народната борба зовяха всички загинали Антонивановци… И отново старите партизански пътеки на Родопа оживяха… Скоро в същия този край израсна нова партизанска сила. От останалите живи Антонивановци, от основното ядро и от групите на отряда, зимували в района на селата Кричим, Перущица и Храбрино, бе формиран Партизански отряд „Кочо Честименски“, който на 15-ти юли 1944 г., по решение на щаба на зоната, бе превърнат в Бригада „Георги Димитров“. През лятото на 1944 г., бригадата бързо нарасна, за да завърши своя победен марш на Девети септември в Пловдив в състав повече от двеста партизани.“

Андон Шопов (Рачо), Аргир Стоилов (Томата) и Илия Кръстев (Дойчин) отново разпалват огъня на борбата. Скоро към тях се присъединяват още честни хора. Така се сбъдва пророчеството на Смирненски „Безумци! Всяка капка кръв пред вас / Ще бликне нови хиляди борци!“

След множество дръзки акции, овладяване на селища, ликвидиране на фашистки убийци, унищожаване на реквизиционни списъци, набавяне на оръжие, тежки сражения, рейдове до Беломорието, Първа родопска партизанска бригада „Георги Димитров“ с командир Андон Шопов (Рачо) и политкомисар Илия Кръстев (Дойчин) влиза в Пловдив, посрещната възторжено от хората.

Започва Отечествената война на България. Война, с която народът трябва да докаже, че е достоен за своята земя и да изгони окончателно хитлеровите пълчища. Почти всички оцелели Антонивановци, в това число и жените и ранените, сформират доброволческата рота „Чепинец“. И се завръщат в България с победа.

Сега, нека проследим съдбите на някои от оцелелите Антонивановци.

Андон Шопов (Рачо) става един от строителите на Българската народна армия. Работилите с него го определят като изключително културен ръководител, даващ правилни предложения. Той е и един от идеолозите на учението „Родопа“ на Варшавския договор, накарало Гърция веднъж завинаги да се откаже от териториалните си претенции към България. Има звание генерал-майор. Автор е на няколко книги. Умира малко след контрареволюцията.

Илия Кръстев (Дойчин) е ръководител на бойната група, ликвидирала през 1943 г. зловещия садист и началник на фашистката полиция в Пловдив, като отмъщение за гибелта на командира на пловдивските партизани Георги Жечев Тодоров (Белия). Присъединява се към партизаните заедно със сестра си Нанка. След разгрома, той е един от двигателите на възстановяването на партизанското движение в Родопите. След Девети септември се присъединява към армията и става помощник-командир на Осма инженерно-щурмова дружина. След войната завършва военно училище. Известно време е началник на охраната на МНО. В началото на 50-те години оглавява военното ни разузнаване в изключително тежък и сложен период. Със своя авторитет успява да укрепи службата и да преодолее трудностите. Той е един от първите ръководители на служби, които въвеждат нови технологии. Допринася за развитието на службата, за нейната нова структура и за активизирането на българските разузнавачи в чужбина. Тъй като е близък с Вълко Червенков, преминава на друга работа. Учи във Военната академия „Фрунзе“ и става началник-щаб на Гражданската отбрана, стигайки до звание генерал-полковник. Интересно е, че след пенсионирането му, командването на Гражданската отбрана е поето от Георги Серкеджиев – негов боен другар и съпруг на сестра му Нанка. Синът му Динчо е известен учен с принос за развитието на математиката. По-късно работи в библиотеката на БАН.

Кочо Гяуров (Веско) известно време е първи секретар на ОК на БКП в Пловдив. След това преминава на дипломатическа работа в Монголия, където се ползва с особено влияние. По-късно става посланик в Гана, където е нещо като неофициален съветник на президента Джери Роулингс. Дава му ценни насоки за икономиката, външната и вътрешната политика. За изключителното уважение, което е изпитвал Роулингс към него, говори фактът, че на последната си среща с Тодор Живков, Роулингс настоява за продължаване на мандата му. Дейността на Кочо Гяуров се изразява и в прокарване на българските икономически интереси в Африка. А Джери Роулингс завинаги запазва уважение и любов към България. След контареволюцията, Кочо Гяуров се завръща в родния Велинград, където и умира в незавидно материално положение.

Теньо Казака е един от водещите културни дейци след Девети септември. Към него изпитват уважение както съратниците, така и противниците. Радой Ралин (каквото и да ни е мнението за него) дава доста показателна оценка за него „Сталинист, но честен човек“. Теньо Казака е близък с прекрасната и талантлива актриса Мила Павлова, като ? дава съвети, а също така е един от основните ? помощници, когато тя се кандидатира за народен представител. За съжаление, Мила Павлова, заслужил артист на НРБ, си отива от този свят съвсем млада след тежко боледуване, оставяйки на хората своят прекрасен и чист образ и своите роли в театъра…

Димитър Стоилов (Жеко), син на бежанци от Македония и брат на загиналия политкомисар Томата, също е един от строителите на новата Българска народна армия. На фронта се запознава с военната медицинска сестра Меранза Кръстева и двамата се радват на близо 70 години обич. Като високопоставен военен, Димитър Стоилов спасява много царски офицери от преследване. Също така, помага всячески на бежанците от Македония. Участва с ентусиазъм в строителството на нова България. Постъпва на служба в МВР и е началник на ОУ на МВР в Пловдив. След като забелязват качествата му, той става част от колегиума на МВР. Въпреки че не приема назначаването за вътрешен министър на Димитър Стоянов, последният го цени и уважава. Димитър Стоилов е представител на МВР в Москва и чрез него се осъществява сътрудничеството със СССР, а също така и се води разузнавателна дейност от съветска територия. Достига до звание генерал-полковник. Той е един от инициаторите за възстановяването на Съюза на ветераните от войните и част от ръководството му. Основава просветителската организация „Памет и бъдеще“, организирала множество родолюбиви прояви, в това число и на походи в памет на Антонивановци. Генерал-полковник Димитър Стоилов доживява до патриаршеска възраст и си отива от този свят на 94 години. Няколко дни по-късно, от света си отива и неговата съпруга Меранза Стоилова. Така те остават неразделни. Димитър и Меранза Стоилови имат дъщеря Мима и син Божидар. Мима Стоилова е дългогодишен дипломат.

Атанас Юмерски (Миташа), роден в Бегово, е един от най-чистите борци за нов живот. Идеята за борба с несправедливостта го съпътства от ранна възраст. И така, занаятчийският работник Юмерски се запознава с идеите на комунизма. Атанас Юмерски е ръководител на бойна група в Пловдив, която набавя голямо количество оръжие за партизаните, а също така запалва  складове на хитлеристкото дружество „Имеге“. В отряда винаги проявява чудеса от храброст. По-късно неговият командир Атанас Семерджиев (Цветан) ще напише за него следното „Смел до безумие партизанин от Пловдивско“ и показва примери за неговата смелост „Той сам настоя да разузнае какво е положението около моста и да установи има ли засада, рискувайки най-вече себе си.“ Семерджиев си спомня и тяхната първа среща в отряда. Заради своето смугло лице и остър нос, някои мислят, че е от друга народност. Семерджиев го пита:

-Да не си арменец?

-От къде на къде? – пита изненадан Юмерски

-Просто много приличаш.

Малко по-късно Юмерски „си връща“, когато се провежда редактиране на партизанския вестник. Виждайки статия от Семерджиев, Юмерски казва „А това го е писал бай Цветан!“ Семерджиев се чуди от къде му е дошло на ум на неговия другар да го нарече „бай Цветан“. „Какво се смеете? Просто много прилича.“, тъй като „Цветан“ отдавна не се е бръснел и по лицето му започнала да пониква брада. В отряда Атанас Юмерски се запознава с Вела Пеева. Последното писмо, което тя пише е до него:

„Мите, отивам с желанието да се срещнем като съвсем нови хора. Нали така си говорихме? С вечен стремеж към по-голямо усъвършенстване. Непрекъснато да растем… Желая ти много бодър дух. Прегръщам те и те целувам горещо, братле. Твоя Пенка.“

Малко след написването на това писмо, Вела Пеева загива. Но нейната гибел не сломява Юмерски и той продължава да води борбата. Преживява и една от последните партизански битки – при Милеви скали. След Девети септември, Атанас Юмерски участва като доброволец в Отечествената война срещу Хитлеристка Германия. След което се завръща в България, за да участва в изграждането на новия живот, но не като началник, а като обикновен трудов човек. И да се бори за осъществяването на идеала, за който са мечтаели заедно с Вела. Умира от туберкулоза на 18-ти август 1949 г.

Всички те са се борили за България, за да живее българският народ  добре. Това личи и от факта, че в такива трудни времена са се присъединили към борбата, за да смъкнат омразния фашизъм, за да променят България, а защо не и света към по-добро. Но трябва да отбележим, че техният дух е закален в борбите на отряда, че те са „Желязното племе“, възпитано от Дед.

За финал подхожда стихотворението на Веселин Андреев:

Бе тежък бойният ни път –

родихме се в жестоко време.

Решени на живот и смърт,

растяхме ний – желязно племе.

Нас брулеха ни ветрове.

Зарити в снеговете спехме.

Познахме – в люти боеве –

разгрома грозен и успеха!

Народът вярно ни пази –

влял в нас вековната си твърдост.

Прям стана нашият език

и ние – по-сурово мъдри…

Ний гледахме от някой рид

глави как носят на върлини,

как родният ни дом гори,

как – луди – старите проклинат…

И зреехме в свещена мъст,

що челюстите в гняв сковава,

и всеки – с враговете твърд –

убиваше, когато трябва.

Но в загрубелите сърца

таехме ний дълбока нежност

и майка, и любима, и деца

със нас вървяха неизбежно.

Родино, горда с нас бъди!

В сурови боеве калени,

и днес над свободата бдим –

желязно, партизанско племе!

––––––––––        

Марин Спасов

08.07.2023

––––––––––  

Р.С.     Материалът се публикува с незначителни съкращения.