Неочакваното приятелство: когато България стана най-близкият съюзник на Иран

На пръв поглед подобен съюз изглежда невъзможен. От едната страна е Народна република България – най-верният съветски съюзник на Балканите, официално атеистична комунистическа държава. От другата – Ислямска република Иран, родена след революцията през 1979 г., изградена върху религиозна власт и категорично отхвърляне на западния модел. Между двете системи няма почти нищо общо. И въпреки това през 80-те години София и Техеран изграждат едно от най-тесните партньорства, които България някога е имала с държава извън социалистическия лагер.
Всичко започва на 11 февруари 1979 г. Само часове след победата на Ислямската революция България е сред първите държави в света, признали новото правителство на аятолах Рухола Хомейни. Докато голяма част от света наблюдава със скептицизъм случващото се в Техеран, София избира прагматичния подход. Жестът е оценен високо от новото иранско ръководство и поставя основите на отношения, които през следващото десетилетие ще достигнат необичайни мащаби.
Истинският разцвет настъпва с избухването на Ирано-иракската война през 1980 г. Осемгодишният конфликт превръща Иран в една от най-труднодостъпните държави за западните транспортни компании. Докато повечето от тях се изтеглят, българското държавно транспортно предприятие СОМАТ вижда възможност там, където другите виждат опасност.

Колоните от български ТИР-ове стават обичайна гледка по пътищата към Техеран. Те превозват всичко – от хранителни продукти до промишлено оборудване. Иранските власти осигуряват на българските шофьори специален режим на преминаване и предимство по маршрутите. За няколко години България се превръща в основния сухопътен мост между Европа и Иран.
Основата на това необичайно приятелство е икономиката. Поради войната, санкциите и недостига на свободна валута Иран все по-често прибягва до бартерна търговия. Срещу суров петрол, доставян на преференциални цени, България изнася електрокари „Балканкар“, селскостопанска техника, машини, овче месо и прочутото българско бяло саламурено сирене, което по онова време се превръща в търсен продукт в иранските градове.
По-малко известен остава един друг факт. Значителна част от иранския суров петрол, който пристига в България, не остава за вътрешно потребление. Държавата го реекспортира на международните пазари, като по този начин си осигурява така необходимите валутни постъпления. Именно тази схема носи сериозни приходи на българската икономика в последните години на социалистическия режим и превръща отношенията с Техеран в стратегически важни.

По време на войната между Иран и Ирак България успява да запази още едно рядко предимство – добри отношения и с двете воюващи страни. София поддържа дипломатически и търговски връзки както с Багдад, така и с Техеран – постижение, което малко държави могат да демонстрират в разгара на един от най-кървавите конфликти на XX век.
Сътрудничеството далеч не се изчерпва с търговията. През 80-те години стотици български инженери, проектанти, хидролози и строителни специалисти работят в Иран по изграждането на язовири, напоителни системи, силози и промишлени обекти. Български лекари помагат в ирански болници, а много ирански студенти получават висшето си образование в български университети.
Въпреки огромната идеологическа пропаст посещенията на високо равнище не спират. За ръководството в Техеран България се превръща в надежден партньор и своеобразен прозорец към Източния блок. За София Иран е сигурен доставчик на енергийни ресурси и един от най-важните икономически партньори извън социалистическата общност.
В средата на 80-те години стокообменът между двете държави надхвърля половин милиард долара годишно – впечатляваща сума за времето си. Така Иран се нарежда сред най-значимите търговски партньори на България извън страните от СИВ.
Днес, когато отношенията между Иран и Запада отново са сред най-обсъжданите теми в международната политика, малцина си спомнят, че преди четири десетилетия именно Народна република България е един от най-близките партньори на Техеран в Европа. Това е една от онези почти забравени истории на Студената война, които показват, че в международната политика идеологията често отстъпва място на интереса. А понякога именно прагматизмът създава най-неочакваните съюзи.