Остана завинаги млад, завинаги тъжен и завинаги жив в българската поезия

На 2 октомври 1916 година, преди точно 110 години, един куршум прекъсва живота на човек, който още не е навършил 30. На фронта край Демир Хисар, като командир на пета рота от 22-ри пехотен Тракийски полк, загива подпоручик Димчо Дебелянов. Той е само на 29 години.

Днес е трудно да си представим българската литература без неговите „Да се завърнеш в бащината къща“, „Помниш ли, помниш ли тихия двор“, „Аз искам да те помня все така“, „Черна песен“, „Сиротна песен“ и „Един убит“. А най-тъжното е, че самият Дебелянов не доживява да види издадена своя книга. Първата му стихосбирка излиза през 1920 г. – четири години след смъртта му.

Димчо Дебелянов е роден като Динчо на 28 март 1887 г. в Копривщица. Той е шестото и последно дете в семейството на Вельо и Цана Дебелянови. Детството му преминава между Копривщица, Пловдив и София, а още като млад се докосва до руската и френската литература, до Пушкин, Блок, Пенчо Славейков и френските символисти. Именно от това съчетание между класическата култура и собствената му необикновена чувствителност постепенно се ражда поетът Димчо Дебелянов.

Първите му стихотворения се появяват в печата през 1906 г. Дебелянов обаче не е човек, на когото животът поднася лесно литературна слава. Той учи в Софийския университет, но не завършва висше образование. Работи каквото намери – бил е надничар в Софийската метеорологична станция, стенограф в Народното събрание, а по-късно и чиновник. Живее скромно, често трудно, а литературната бохема и приятелствата с Димитър Подвързачов и Николай Лилиев са сред най-важните му духовни опори.

Зад образа на вечно тъжния поет обаче стои човек с чувство за хумор, способен на шеги, приятелски вечери и дълги бохемски нощи. Именно това често се губи, когато днес четем само най-мрачните му стихове. Съвременни изследвания обръщат внимание, че легендарният образ на Дебелянов като непрекъснато печален и нещастен човек не съвпада напълно със свидетелствата за жизнерадостния му характер.

Но любовта заема особено място в неговия кратък живот.

Една от най-известните жени в неговата биография е учителката Мара Василева, наричана от него „Звънчето“ заради красивия й глас. За отношенията им не са запазени достатъчно писма и подробности, затова около тази любов през годините се натрупват и романтични легенди. Известно е обаче, че Мара умира много млада от туберкулоза и че връзката с нея е свързана с една от най-болезнените творби на Дебелянов – „Аз искам да те помня все така“.

Това е любов, превърната в памет.

„Аз искам да те помня все така“ не е просто стихотворение за една жена. То е опит да бъде спасен един миг от времето, преди смъртта да го отнеме. И може би именно затова днес звучи толкова лично – защото всеки човек разбира болката от това да знаеш, че нещо красиво вече принадлежи на миналото.

А любовта и раздялата вървят почти неразделно през поезията на Дебелянов. Той пише за жената, за самотата, за невъзможното щастие, за спомена. При него любовта рядко е безоблачна. Тя почти винаги носи усещането, че красивото е временно и че човек трябва да го запази поне в паметта си.

Същото усещане стои и зад „Да се завърнеш в бащината къща“ – едно от най-популярните му стихотворения, написано през 1912 г. Домът в него не е просто конкретната къща в Копривщица. Той е изгубеното място на детството, сигурността и обичта, към което човек се връща поне в съня си.

И тогава идва войната.

През Балканската война Дебелянов служи в армията, а по-късно е произведен в подпоручик. Когато България се включва в Първата световна война, той заминава като доброволец за Македонския фронт на 29 януари 1916 г.

Това решение е особено впечатляващо, защото той вече е на възраст, на която не е бил задължен да отиде. Заминава въпреки всичко.

На тръгване казва думи, които след смъртта му ще прозвучат почти пророчески:

„Аз отивам и зная, че няма да се върна, ще блесна като искра и ще угасна.“

В други публикации фразата е предавана като „ще блесна като звезда и ще угасна“, но смисълът остава един и същ – Дебелянов тръгва към фронта с необикновено усещане за собствената си съдба.

На фронта обаче той не престава да бъде поет.

Войната не превръща Дебелянов в автор на патриотични лозунги. Напротив – в неговите фронтови стихове има умора, страх, състрадание и дълбоко човешко отношение към онези, които се оказват от другата страна на окопа. В „Един убит“ дори звучи мисълта, че мъртвият вече не може да бъде враг.

Това е особено важно за разбирането на Дебелянов. За него войната не заличава човека. Тя го оголва.

През последните месеци от живота си той създава някои от най-силните си военни творби – „Нощ към Солун“, „Старият бивак“, „Тиха победа“, „Един убит“ и „Сиротна песен“.

А само дни преди смъртта си трябва да излезе в отпуск. Това обаче не се случва – друг заминава вместо него. Малко преди фронта Дебелянов посещава Копривщица и вижда бащината си къща за последен път.

На 2 октомври 1916 г. сутринта той е при своите войници.

Около 10:30 часа край Горно Караджово, на левия бряг на Струма, започва сражение с англо-френски войски. Дебелянов е командир на пета рота. В разгара на боя е прострелян смъртоносно.

Свидетелят Тихомир Геров по-късно разказва, че Дебелянов внезапно вдигнал ръце, завъртял се, изпуснал револвера и лопатката и се свлякъл на земята, притискайки раната си. Опитал да разкопчае дрехата си, но не успял.

Така, само на 29 години, Димчо Дебелянов умира.

И съдбата сякаш добавя още един трагичен щрих към тази история.

Сутринта преди боя той е дал на поручик Тома Томов две малки листчета със свои стихове и му заръчал, ако загине, да ги предаде на Димитър Подвързачов.

Томов изпълнява заръката, но не веднага. Четири години по-късно съпругата му намира двете листчета, скрити в маншета на шинела му. Тогава той си спомня за последната молба на поета.

На листчетата са „Сиротна песен“ и „Един убит“.

Последните стихове на Дебелянов оцеляват.

Самият той – не.

На следващия ден е погребан в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. останките му са пренесени в родната Копривщица, където днес гробът му се намира в двора на бащината къща. През 1934 г. Иван Лазаров създава прочутата скулптура „Майка“ – жената, седнала на прага и загледана в пътя, сякаш все още чака сина си да се върне.

Но той никога не се връща.

Затова и „Да се завърнеш в бащината къща“ днес звучи още по-болезнено. Поетът, който е написал за завръщането, самият не успява да се върне. Онзи тих двор с белоцветните вишни остава завинаги там, в Копривщица, а човекът, който го е превърнал в поезия, остава на 29.

Има нещо почти жестоко в това колко много още е можел да напише.

Когато Дебелянов умира, той няма издадена стихосбирка. Няма зад гърба си десетилетия литературна работа. Няма старост, в която да събере спомените си и да погледне назад към живота. Няма дори 30 години.

И въпреки това след смъртта му започва истинският му литературен живот.

През 1920 г. приятелите му Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират неговите стихове и издават първата му книга. Четири години след гибелта му българските читатели за първи път получават Дебелянов като цялостен поет.

Оттогава поколения българи учат неговите стихове. Влюбват се с тях, прощават се с тях, връщат се чрез тях към родния дом и към хората, които вече ги няма.

Може би именно затова Димчо Дебелянов остава толкова млад.

Не само защото умира на 29.

А защото в стиховете му завинаги остава човекът, който още търси любовта, още мечтае за дома, още се надява, още се страхува от раздялата и още не знае какво ще му донесе утрешният ден.

Той си отива на 2 октомври 1916 г., но поезията му започва да живее истински след това.

Един млад човек тръгва към фронта и казва, че ще „блесне и ще угасне“. Угасва животът му. Не и думите му.

И повече от век по-късно, когато някой прошепне „Помниш ли, помниш ли тихия двор…“, Димчо Дебелянов отново е там – на 29 години, завинаги млад, завинаги тъжен и завинаги жив в българската поезия.