От Берлин и Белград до Катманду и Лима: възрастовият разлом измества традиционното деление на ляво и дясно

По публикации в западни и международни медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Сметката на застаряващия континент

Двадесетият век остави на Западна Европа договор, който изглеждаше вечен само докато демографската пирамида стоеше на основата си. Социалните държави след Втората световна война бяха изчислени при съотношение от трима, а в някои периоди и четирима работещи на един пенсионер. Добавете към това евтиния жилищен фонд от седемдесетте и осемдесетте години на миналия век – панелни комплекси, общински програми, нисколихвени ипотеки преди дерегулацията на финансовите пазари – и получавате материалната база на днешното по-възрастно европейско поколение.

Днес сметката се плаща двойно от хората на двадесет и няколко години. Първият път през удръжките върху заплатите и осигурителните вноски, които пълнят дефицитните държавни фондове. Вторият път – през наемите. Количествените улеснения на Европейската централна банка след 2008 година и особено след 2020 година превърнаха недвижимите имоти в убежище за капитали, изтласквайки цените на квадратен метър далеч отвъд покупателната способност на трудовия доход.

В Испания, където жилищният въпрос вече доведе до масови стачки и блокади в Мадрид и Барселона, статистиката на социалното осигуряване илюстрира този разлом без нужда от идеологически коментари. Новоотпуснатите пенсии достигат средно около 1666 евро, докато значителна част от младите испанци работят на временни договори за 1200–1500 евро чисто. На практика младият наемател превежда половината си заплата на собственика пенсионер, финансирайки стандарта му на живот едновременно като данъкоплатец и като квартирант.

В Перу същата логика сработи с брутална директност, без европейските социални буфери. Когато Конгресът в Лима прокара нормативни промени, задължаващи всички граждани над 18-годишна възраст да правят вноски в пенсионната система, реакцията на улицата настъпи в рамките на две седмици. Месец по-късно, на фона на хроничната институционална криза в страната, сменила половин дузина президенти от 2016 година насам, парламентът отстрани държавния глава. Поколение, което не вижда собствена пенсия на хоризонта след четиридесет години, отказва да плаща за чуждото дълголетие днес.

Германската есен и сянката на задължителната казарма

На този фон събитията в Германия от края на октомври изглеждат като логично продължение на натрупаното напрежение в ядрото на Европейския съюз. По данни от медийни репортажи демонстрациите са обхванали над тридесет германски града – от Берлин и Хамбург до по-малки университетски центрове. Исканията на повърхността звучат познато: повече средства за здравеопазване и образование, таван на наемите, реални мерки за климата.

Под този стандартен каталог от социални лозунги обаче стои далеч по-остър нерв – категоричният отказ от милитаризация и от всякаква форма на връщане на наборната военна служба. Германия отмени задължителната казарма през 2011 година, но след създаването на специалния фонд от 100 милиарда евро за Бундесвера и предложенията на министъра на отбраната Борис Писториус за нов модел на военна регистрация и селективна служба, темата влезе директно в дневния ред на осемнадесетгодишните. За младите германци перспективата да запълват кадровия недостиг на армията, докато икономиката на страната буксува в рецесия и деиндустриализация, се превърна в катализатор.

В реториката на площадите богатите политически и финансови елити са обвинявани, че тласкат континента към мащабни военни конфликти, докато сметката – финансова и физическа – се прехвърля върху поколение без достъп до собствено жилище и стабилна кариера. Подобна симбиоза между социално недоволство, антивоенни настроения и скептицизъм към институциите на Европейския съюз се наблюдава и в Италия, където правителството в Рим орязва социални програми под натиска на бюджетните правила на Брюксел и процедурите за свръхдефицит.