От дневника на Достоевски за Руско-турската освободителна война 1877-1878 г

„Всички чувстват, че идва някакъв край, че настъпва краят на нещо предишно, дълго, дълго предишно и се прави стъпка към нещо съвсем ново, нещо, което скършва предишното на две, обновява и го възкресява за вече нов живот и… че тази стъпка я прави Русия! Именно в това е неверието на „премъдрите“ люде. Инстинктивно предчувствие има, но неверието продължава: „Русия! Как може тя, как смее? Готова ли е? Готова ли е вътрешно, морално, не само материално? Оттатък е Европа, лесно е да се каже Европа! А Русия, какво е това Русия? И да се реши на такава стъпка?“.

Но народът вярваше, че е готов за нова, обновяваща и велика стъпка. Самият народ се надигна на война, с царя начело. Когато се чу царското слово, народът се стече към църквите. И така е по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, хората се кръстеха и всички си честитяха войната. Видяхме го с очите си, чухме го и всичко това се случваше дори тук, в Санкт Петербург. И отново започнаха същото, същите неща, както и миналата година: селяните по места жертват кой колкото може пари, каруци и изведнъж тези хиляди хора, като един, възкликнаха: „Какви пари, какви каруци, всички ще отидем да се бием!“. Тук, в Санкт Петербург, има хора, които даряват за ранените и болни воини, дават по няколко хиляди и отказват да запишат имената им. Такива случаи има много, ще има десетки хиляди такива случаи, с тях няма да удивиш никого. Те означават само, че целият народ се е надигнал в името на истината, за свято дело, че целият народ се е вдигнал и поел на война“.

[Ф.М. Достоевски. Пълно събрание на съчиненията. Санкт Петербург, 1888. Т. 11: Дневникът на писателя за 1877 г. Стр. 105]

–