От първото скейт състезание на Орлов мост през 1987 г. до скандала за милионите в София – историята на скейтборда у нас

През май 1987 г. на едно от най-оживените места в София – Орлов мост, се готви необичайно за времето си събитие. По стълбовете и наоколо е разлепен плакат с голям надпис „Голямо състезание“. Под него има рисунка на скейтбордист, а текстът съобщава, че проявата е под шефството на ДКМС и ще се проведе на 10 май от 16 часа. Всички желаещи да участват трябва да се явят час по-рано. Организаторите го обявяват като „за първи път скейтборд“ – покана към младите хора да се включат в едно все още непознато за повечето българи занимание.
Днес този плакат изглежда като истинска машина на времето. Повече от 39 години по-късно скейтбордът отново е в центъра на общественото внимание, но този път заради разгорещен спор в Столичния общински съвет. Предложението София да домакинства две олимпийски квалификации и състезание от Световната купа срещу до 9,6 млн. евро предизвика остри реакции. На 5 ноември 2026 г. докладът не получи необходимата подкрепа и не беше приет – само един глас не достигна. Едни определиха това като пропусната възможност за международна реклама и развитие на спорта, а други поставиха въпроса защо градът трябва да отделя толкова средства за големи състезания, когато условията за ежедневното практикуване на скейтборд остават недостатъчни.
За да разберем защо темата предизвиква толкова силни реакции, трябва да се върнем към началото. Скейтбордът не се появява в България изведнъж през 1987 г. Още през 1982 г. издателство „Техника“ издава книгата „Уиндсърф и скейтборд“ на Мартин Тимчев и Николай Цонев. Самото й излизане показва, че новото увлечение вече е познато и у нас, макар все още да е далеч от масовия спорт.




В София първите запалени младежи се събират около езерото „Ариана“ в Борисовата градина. Те са малко, но ентусиазмът им е голям. Дъските са рядкост, а качествената екипировка е почти недостъпна. Някои карат пластмасови модели, купени от „Кореком“, други се снабдяват с дървени дъски или сами майсторят и ремонтират скейтбордовете си. За колелца и лагери се търсят части от чужбина, а информацията за новите трикове идва най-често от снимки, плакати и редките възможности да се видят чуждестранни скейтъри.
Един от хората, които пазят спомена за онези първи години, е Досю Амуджев. Той разказва, че се запалва по скейтборда около 1985 г., когато негов съученик – Ека Чандра Чакравардая, се появява с дъска. Постепенно около „Ариана“ се оформя компания от момчета, които се учат едни от други, експериментират с конструкцията на дъските и се опитват да овладеят движенията, които виждат по чуждите снимки. Скейтбордът постепенно се превръща не просто в спорт, а в начин на живот и форма на самоизразяване.
Любопитен епизод от тези години е свързан с пътуване на Амуджев до Чехословакия. Там той вижда плакат със скейтбордист върху рампа и толкова се впечатлява, че започва да разпитва къде може да види подобно място. След като възрастен човек разпознава прожекторните кули на стадиона от изображението, го упътва. Така българинът се среща с чехословашки скейтъри и за първи път вижда условията, за които дотогава само е мечтал. Контрастът с оскъдната екипировка у нас е огромен.
Именно в този период интересът към новия спорт започва да привлича вниманието и на институциите. Журналист от вестник „Народна младеж“ проявява интерес към младежите с дъски, а скоро след това скейтбордът е включен в организираните спортно-образователни дейности на Димитровския комунистически младежки съюз. Създадена е скейтверигата „Народна младеж“, която дава възможност на отделните групи ентусиасти да се свържат, да участват в прояви и да се състезават.
Тук се появява и един от парадоксите на българската скейт история. На Запад скейтбордът често е символ на независимостта и бунта срещу установените правила, докато в социалистическа България започва да получава организационна подкрепа от младежките структури на самата система. Това не означава, че младите хора са имали изобилие от дъски, рампи и професионална екипировка. Напротив – много от тях продължават да се справят със собствени средства и изобретателност. Но вече има организация, която свързва местните компании и създава възможност за състезателен календар.
На този фон плакатът от 10 май 1987 г. придобива особена стойност. Той е конкретно свидетелство за ранна организирана проява в София и показва, че още тогава скейтбордът излиза от тесния кръг на ентусиастите. Мястото също не е случайно – Орлов мост е един от символичните градски възли на столицата, а състезанието превръща централното пространство в сцена за новата младежка култура.




Следващата голяма крачка е през април 1989 г., когато в София се провежда републиканско първенство по скейтборд. В него се включват участници от различни градове, а спортът вече има по-широка организация. Сред местата, където се развива тази общност, са София, Пловдив, Бургас, Русе, Плевен, Търговище, Казанлък и Кърджали. Някои от младежите дори получават възможност да участват в лагер в Прага и да се срещнат с професионални състезатели от други държави.
Разказите за тези пътувания звучат почти невероятно на фона на тогавашните условия. Българските момчета виждат скейтъри с качествени дъски, специализирана екипировка, спонсори и сериозна подготовка. Досю Амуджев си спомня как един английски участник се впечатлява от примитивната му пластмасова дъска и обещава да му изпрати истинска. Месеци по-късно пратката пристига в България, но преди да получи мечтаната черна дъска за слалом, Амуджев трябва да дава обяснения на митницата. Този епизод показва колко трудно е било за младите хора у нас да се сдобият с качествена екипировка.
След републиканското първенство през 1989 г. български участници получават покана за европейска надпревара в Чехословакия. От Комсомола им осигуряват еднакви екипи Adidas, произведени в България. Чуждестранните състезатели остават с впечатлението, че зад българската група стоят богати спонсори. В действителност някои от момчетата доскоро сами са сглобявали дъските си и са търсили части, за които на Запад има специализирани магазини.




Тази организирана структура обаче не преживява политическите промени след 1989 г. С разпадането на младежките организации постепенно се разпада и скейтверигата „Народна младеж“. През 90-те години скейтбордът продължава да се развива, но вече при съвсем различни условия. Западната култура навлиза по-свободно, появяват се нови марки, специализирани магазини, списания и видеокасети. Младежите започват да се вдъхновяват от международни звезди и да възприемат скейтборда не само като спорт, но и като част от по-широка градска култура – с музика, облекло, фотография и собствен език.
Софийските улици и площади се превръщат в естествени места за каране. Стълбища, парапети, бордюри и площадки се използват за тренировки, защото специализираните съоръжения са малко. Скейтбордистите се събират на места, където могат да упражняват триковете си, но често се сблъскват с неодобрението на минувачи, забележки от охранители и ограничения заради шума или опасността от повреждане на настилките.
Една от важните точки в тази история е рампата пред паметника на Съветската армия, където през 90-те години се срещат почитатели на скейтборда, BMX и ролерите. Тези различни градски култури се подкрепят взаимно и създават общност, която не се вписва лесно в традиционното разбиране за спорт. За мнозина карането е нещо повече от тренировка – то е начин да използват града по свой начин и да намерят място сред хора със сходни интереси.




Постепенно се правят опити за по-сериозна организация на спорта. Създават се клубове, а в началото на новия век се оформя и Българската скейтборд федерация. Председателят й Борис Атанасов разказва, че началото е било трудно – първоначално клубовете са само три, впоследствие стават седем, а според неговите думи през 2026 г. федерацията обединява 15. Той посочва, че в клубовете тренират между 250 и 300 състезатели, макар броят на всички хора, които карат скейтборд свободно по улиците и площадките, да е значително по-труден за установяване.
Междувременно скейтбордът вече не е само улично занимание или субкултура. През 2021 г. дебютира в олимпийската програма на Игрите в Токио, а през 2024 г. е част и от Олимпиадата в Париж. Това променя и отношението към него – спортът получава международно признание, състезателите се подготвят професионално, а държавите започват да инвестират в специализирани съоръжения и турнири.
Именно на този фон трябва да се разглежда и спорът в София през ноември 2026 г. Столичната община предлага градът да бъде домакин на две олимпийски квалификации – през 2027 и 2028 г., както и на състезание от Световната купа през 2029 г. Идеята е свързана с международната федерация World Skate, а предложената сума за придобиване на правата за трите събития е до 9,6 млн. евро. Според вносителите подобни състезания биха привлекли водещи спортисти, публика и международно внимание към София, както и биха дали тласък на развитието на местните клубове и инфраструктурата.




Противниците на предложението поставят друг въпрос – редно ли е да се отделят милиони за три големи събития, когато според тях градът няма достатъчно скейт паркове и достъпни места за ежедневни тренировки? Борис Бонев от „Спаси София“ обявява, че ще внесе предложение за изграждането на пет скейт парка. От своя страна кметът Васил Терзиев защитава идеята за международните домакинства като инвестиция в спортния и културния образ на столицата. В крайна сметка докладът не събира необходимите гласове и София не получава мандат да продължи кандидатурата.
Така спорът далеч надхвърля въпроса дали градът трябва да бъде домакин на конкретни състезания. Той поставя дилемата как се развива един спорт – чрез големи международни прояви, които носят престиж и привличат публика, или чрез постоянни условия за хората, които го практикуват всеки ден. В действителност двете неща не би трябвало да се изключват. Международното състезание може да даде видимост и стимул, но устойчивата общност се изгражда с достъпни площадки, клубове, треньори и възможност децата да започнат да карат безопасно близо до дома си.
Плакатът от Орлов мост напомня, че скейтбордът в София има история, която започва много преди олимпийските медали и големите бюджети. През 1987 г. младите хора се събират в центъра на града с дъски, които често сами са поправяли и сглобявали. Нямат съвременните съоръжения и възможности, но имат желание да карат и да се състезават. Почти четири десетилетия по-късно въпросът остава същият – има ли градът достатъчно място за тях?
Източник: socbg.com













Post Comment