Падна в боя защитавайки своите другари

Славе Костадинов Максимов (Янчо)  е роден на 9 март 1909 г. в Дупница в прогресивно занаятчийско семейство. През 1929—1930 г. завършва гимназия, след което постъпва в жп училище — София. Като ученик в гимназията и по-късно в жп училище е един от организаторите и ръководителите на РМС. По време на казармата попада в затвора с 10 годишна присъда на политзатворник.

 Излизайки от затвора през декември 1939 г., веднага се включва в нелегалната дейност на партията в родния си град и околията. Става секретар на Околийския комитет на БРП в Дупница, в състава на които са заедно с Васил Демиревски, Васил Милушев, Иван Тренчев, Събка Петрова Златанова, Моис Аврамов.

За активната му дейност в организирането и провеждането на тютюневата стачка през 1940 г. Славе Максимов е интерниран за четири месеца в Годеч. Завръщайки се оттам, отново продължава да изпълнява функциите си на секретар на Околийския комитет на БКП в Дупница. Проявява се като пламенен масовик и организатор, с добра марксистко-ленинска подготовка и умение да съчетава теорията с практиката.  Добрата организация по време на Соболевата акция способства в града и околията да бъдат  събрани хиляди подписи, изпратени стотици телеграми до царя, Народното събрание и правителството. Околийският комитет полага грижи за привличане на нови партийни членове и приобщаване на част от старите кадри, които поради преследване временно са прекратили дейността си. Все по това време партийният комитет организира акция за събиране парични помощи за политзатворниците и техните семейства.

След нападението на хитлеристка Германия над СССР и след като ЦК на БКП взема решение за създаване на партизанско движение, Славе Максимов минава в нелегалност.  От 02.09.1941 г. ,  избягвайки арестите, Славе Максимов, Никола Чуковски, Събка Петрова, Моис Аврамов и Демостен Чочов  се укриват и присъединяват към Васил Демиревски и Асен Орански в партизанската чета, в която командир е Васил Демиревски, а за политически комисар е определен  Славе Максимов, който става един от създателите и организаторите на партизанското движение в околията. На 1 декември в местността „Хайдушка поляна“ под връх Фенерка партизаните получават нелегални имена и е обявено решението за презимуване на четата. Разделени са на четири групи и заминават в различни райони на околията. Славе Максимов, Събка Петрова и Моис Аврамов заминават при ятаци в с. Стоб.

През 1942 г. Славе Максимов е осъден задочно на смърт. От юни 1943 г. той преминава  в Горноджумайския партизански отряд.  В ожесточено сражение на партизаните с далеч превъзхождащ противник на 29 януари 1944 г. край с. Лисия, Благоевградско , Славе прикрива изтеглянето на своите бойни другари и пада убит.

Целият си живот и дейност със себеотрицание той отдава на делото на партията и трудовия народ.

*

=================================================================

Следват три спомена !

*

Славе Максимов – любимец на дупнишкия пролетариат

Славе Максимов носеше у себе си идеите, примера на дупнишките комунари, борческия дух на тютюневите работници. Големите личности като него събират всичко в едно цяло, превръщат го в индивидуално, в неповторимо. Седем години политически затворник! И то в най-хубавата младост. Заради едно побито на казармата червено знаме. Младежко буйство или безразсъдство. Не ! Горещ факел, който трябва да показва верния път на другите.

Каква необикновена воля трябва да има човек, какво дръзновение и себеотдаване трябва да са завладели този непокорен син на Дупница, за да излезе от затвора и на другия ден да застане в първите редици на големия класов двубой.

1940 г. Градът е настръхнал. Провежда се Соболевата акция за съюз със  СССР. Тютюневите работници водят поредната си голяма битка за хляб и човешко достойнство. Славе Максимов е вече секретар на нелегалния Околийски комитет на БРП в гр. Дупница. Той е и един от организаторите на голямата тютюнева стачка. И затова трябва да се пожертва наново свободата. Фашистката власт му е отредила четири месеца изгнание в гр. Годеч, където живее под строг полицейски надзор. А след това събитията нахлуват едно след  друго все  по-тревожни, все по-съдбоносни.

1941 г. В края на м. юни Васил Демиревски вече е вдигнал знамето на въоръжената борба в Рила планина. Високо беше това знаме, защото  се виждаше в цялата околия. Славе Максимов беше сред първите. Въоръжен добре, но още не преминал в нелегалност, той е сред организаторите на въоръжената борба в Дупнишкия край. Явки с партизани, издирване на ятаци, събиране на оръжие, дрехи, храна за партизанската чета, нелегални партийни събрания. На 5-ти юли 1941 г. нелегалният околийски комитет на БРП провежда заседание в местността „Кобиларска падина“, близо до гр. Дупница и взема решение за създаване на Дупнишката партизанска чета. За командир е определен Васил Демиревски, а за неин политически комисар — Славе Максимов. От 02.09.1941 г. Славе вече в партизанската чета. По това време той е един от най-обаятелните и изтъкнати ръководители в Дупнишкия край. Високо образован комунист, с голям революционен опит в този изключително важен момент от развитието на революционните борби, Славе Максимов играе особено важна роля за идейното и революционното сплотяване на комунистите от Дупнишко, за организиране на антифашистките сили във въоръжената борба.

Тежък, невероятно суров и жесток бе животът на партизаните през първите години на въоръжената борба. И въпреки всичко тези хора носеха в себе си голямото вдъхновение, неугасващата вяра в победата над фашистката власт. Имаше и грешки, и временни отклонения от безпощадните правила на партизанската борба. Но и най-малката грешка се плащаше много скъпо. Поради това и отговорността у всеки беше голяма.

В началото на м. юни 1943 год. се запознах със Славе Максимов. Ходеше мрачен, рядко приказваше с другарите си. Очевидно решението да замине с Никола Парапунов и Арсо Пандурски и да продължи борбата в Горноджумайския отряд Славе изживяваше болезнено, мъчително. Но в  такъв изключително сложен момент от живота на човека силният характер, мъжеството и голямата идейна закалка определиха поведението му.

В Горноджумайския партизанска отряд той действа почти осем месеца. В края на януари 1944 г. група партизани от същия отряд, водени от командира си Арсо Пандурски, са преследвани и водят тежък бой с полиция и войска. Това бе и последният бой с фашистката власт на Славе Максимов. От тогава изминаха вече много години. А този строен, красив и очарователен мъж, отдал целия си живот на едно велико дело, много често застава пред погледа ми и като че ли ме пита за онова, което тогава аз смътно разбирах. Но в паметта ми той ще остане като един от най-ярките образи на революционер, като един от най-обаятелните и последователни борци срещу фашистката власт.

*

Автор: Славчо Георгиев (Станой)

Източник: „Дупнишка комуна“,  04.03.1989 г.

.

Моите срещи със Славе Максимов

След освобождаването си от затвора през декември 1939 год. Славе Максимов веднага се постави на разположение на Околийския комитет на партията и през 1940 година бе издигнат за негов първи  секретар.

До това време познавах Славе само по физиономия като съгражданин. За пръв път за него ми заговори моят идеен приятел Стефан Разсолков, който също бе член на комитета и секретар на Околийския комитет на РМС. Той не можеше да изкаже възхищението си от Славе, който се изявяваше като отлично подготвен марксист, оратор и ръководител с големи организаторски способности.

Една от задачите на нашата младежка група, наречена интелигентска, бе да привлича безпартийни, но честни младежи, да ги запознава с международното положение и борбата срещу настъплението на фашизма. През пролетта на 1940 год. Разсолков доведе при нас Славе Максимов. Разходихме се из Дренски рид, където той ни изнесе блестяща политическа сказка. Всички останахме изненадани от голямата му политическа ерудиция. От този ден нататък той беше наш чест гост.

Славе Максимов беше извор на съветски песни. Той се стремеше да ги научим и ние и да ги пеем хорово. Така през 1940—41 г. станахме близки приятели. Той беше много смел.

Славе бе установил дружба с една девойка, която работеше в архивата на полицията. Тя постоянно го информираше, така че той винаги знаеше какви предпазни мерки да вземе. Срещите му с тази девойка ставаха в дома й, късно вечер. Много пъти Славе ме използваше да вървя далеч пред него и да му сигнализирам, ако в къщата се чуват гласове.

На 2 август 1941 г. той ми каза: „ Хайде да идем у вас и да слушаме радио Москва и Лондон“. Така и направихме. След новините Славе каза: ..Асене, ще остана до съмване тук. Полицията вече е набелязала кои другари трябва да бъдат арестувани. Стигат ми 10 години затвор. От тази вечер преминавам в нелегалност“. Късно през нощта той излезе от нас …

 По-късно Славе премина в Горноджумайския отряд. На 29 януари 1944 г. в неравна борба с многочислен противник той заляга с леката картечница и извиква на другарите си: —Изтегляйте се, аз ще ви прикривам“. Така някъде високо над село Лисия, в Лехчева гора Славе Максимов остана завинаги на своя боен пост.

*

Откъс от спомени на Асен Стоянов

Вестник „Дупнишка комуна“, 11.03.1989

.

Героичната смърт на Славе Максимов и неговите другари

Славе Костадинов Максимов е роден в град Дупница през 1909 година. Завършил е средно образование и същия град. Като младеж е ентусиазиран последовател на Станке Димитров и на кмета на Дупнишката комуна Коста Петров. Той е верен войник на славната и героична Българска комунистическа партия.

Сърдечен младеж, той бе любимец на млади и стари. През 1941 година Славе Костадинов, избран за секретар на Околийския комитет на БКП в град Дупница, развива усилена нелегална партийна дейност, засилва и активизира партийните организации в цяла Дупнишка околия. През времето, когато той бе секретар, бяха проведени много партийни акции, бяха писани много партийни лозунги, зовящи работниците и селяните на борба с буржоазията. Като секретар на Околийския комитет на партията през август 1941 година (м.б.-от 02.09.1941) той излиза партизанин заедно с първите партизани от град Дупница: Васил Демиревски (Жельо), Никола Чуковски (Бончук), Събка Златанова, Моис Аврамов, Асен Орански и други. На Славе му дадоха партизанско име Янчо. Той беше смел комунист в отряда „Коста Петров“.

Всякога, когато ставаше дума за провеждане на акции, той доброволно отиваше на най-опасните места. Наред с това бе с много весел нрав и веселеше партизаните в най-трудните моменти. Той е провеждал на много места събрания, на които лично е говорил. Със своите шеги окуражаваше ятаците, насаждаше бодрост и увереност в хората.

По решение на Дупнишкия партизански отряд и със съгласието на командира на I партизанска оперативна зона Лев Главинчев, през юни 1943 г Славе Максимов (Янчо) замина в Горноджумайския партизански отряд.

Голяма група от партизанския отряд „Никола Калъпчиев“ през януари 1944 година се установява в село Лешко, Горноджумайска околия, в една махала. Тук е и Славе Максимов с новото партизанско име Семко. Партизаните биват обкръжени от голямо фашистко поделение.

Смелият Максимов предлага на командира Арсо Пандурски: „Води групата към село Лисия, а аз със силен огън ще държим преследвачите от тази позиция“. Славе Максимов (Семко) дълго време храбро прикрива другарите си,  задържа нападателите. Когато партизаните вече са се изтеглили, Славе Максимов пада покосен от вражи куршуми. През това време командирът успява да заведе групата в една плевня в с. Лисия, чийто стопанин е бил близък човек на една от партизанките. Този „близък човек“ излиза предател. Една партизанка го помолила: „Чичо, донеси ми малко хляб“.  Предателят отива и донася хляб за партизаните, но след това по скрити пътеки отива в близкото село и по телефона съобщава на полицейското поделение в Горна Джумая, че в плевнята му има партизани. На 29 януари 1944 г. полиция от Горна Джумая и немският взвод от Бобошево нападат партизаните, които са били девет души, а нападателите — над 140 души.

Дълго време партизаните водят неравна борба. Противникът, далеч превъзхождайки партизаните, след ожесточено сражение ги избива. Сред загиналите са три партизанки от горноджумайския отряд „Никола Калъпчиев“ и червеноармеецът Ванюша Валчук.

*

Асен Васев (Хаджията) – политкомисар на Дупнишкия партизански отряд „Коста Петров“

Източник: вестник „Звезда“, 1979 г.