Подложиха я на жестоки инквизиции и накрая я пребиха до смърт, а беше само на 24 г.

Анушка (Ана) Драгиева е сред най-чистите и трагични образи в българското антифашистко движение, останала в историята като символ на прекършената младост, тъй като загива в Дирекцията на полицията едва на 24-годишна възраст.
Тя е родена в Бургас през 1919 г., но израства в София, където учи в Трета девическа гимназия, а нейни съвременници я описват като изключително лъчезарно, жизнерадостно и миловидно момиче, чиято детска външност е криела несломим дух и голяма зрялост. Още като ученичка в горните класове тя се включва активно в Работническия младежки съюз (РМС) и благодарение на организационния си талант и смелост бързо е избрана за секретар на ремсовата организация в своята гимназия. Заедно с младежи от Трета мъжка гимназия и Механо-техническото училище, тя отговаря за нелегалната дейност в столичните квартали „Коньовица“ и „Ючбунар“, като участва в градското ученическо бюро, организира тайни сбирки, нелегални акции и по-късно се включва в бойните групи в София.

В началото на 1944 година, в разгара на Втората световна война и засилените полицейски репресии, Анушка Драгиева е разкрита, арестувана и отведена в зловещата сграда на Дирекцията на полицията в София. Полицейските агенти подлагат 24-годишното момиче на жестоки изтезания, за да изтръгнат информация за нейните другари и нелегалната мрежа, но въпреки крехката си възраст тя проявява нечувано мъжество, не предава никого и понася инквизициите с пълно мълчание. Младото момиче е бито безпощадно в продължение на дни, а в спомените на нейни съкаторжнички се разказва потресаващото свидетелство на дежурен стражар, че Анушка е била малтретирана физически по време на своя менструален цикл, вследствие на което изкървява до смърт в килията си. Полицията умишлено укрива смъртта й и когато през пролетта на 1944 г. нейните оцелели другарки са преместени в Софийския затвор, те все още вярват, че Анушка е успяла да избяга по време на англо-американските бомбардировки над София, като едва по-късно научават страшната истина, че тя е била жестоко умъртвена две седмици по-рано.

След 1944 г. нейната съдба намира силно отражение в следвоенната българска литература, където образът й е превърнат в олицетворение на невинната жертва и моралната победа над насилието. Трагичната й гибел е детайлно пресъздадена в мемоарната проза на нейни съратници, а писателят Георги Пенджерков посвещава на нейната светла памет своя роман „Инквизицията“. В поезията и очерците от този период Анушка Драгиева често е възпявана редом с други млади партизани и ремсисти, като авторите акцентират върху контраста между крехката й ученическа възраст и непоколебимата й воля пред мъчителите. Литературните произведения от епохата използват нейната история, за да възпитават идеализъм в новите поколения, утвърждавайки името й като символ на паметта за загиналите софийски младежи. То дълги години се носи от училища и организации в страната, напомняйки за едно момиче, чийто живот свършва преди изобщо да е започнал.