Поетът, когото изгориха жив в пещите на тухларната

Когато хората на Цанков удавят в кръв въстаналите през септември 1923 г. работници и обикновени хора, Ясенов и Страшимиров застават на чело на „Общ помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития“

По обед един мъж върви по улица „Веслец“ и влиза в скромната гостилница „Етрополска среща“, където обикновено се хранят работници. Съдържател на гостилницата е негов съгражданин. Настанява се и си поръчва порция мусака, която много обича. Този обяд не му се случва често, защото живее бедно, дори квартирата му е неустановена. Баща му изпраща по четиридесет лева на месец, които не стигат до никъде. Двамата му братя Иван и Асен помагат, за да преживее. Щом си получи парите от роднините първо гледа да плати вересиите си в гостилниците, наема за някоя бедна квартира и да си купи книги от софийска книжарница. Няма нищо против да раздели обеда си с приятели. Често с една порция се хранят трима.

Животът на поета Христо Ясенов преминава между естетиката на символизма и неукротимия му блян на художник. Той мечтае за онзи „час на чудесата“, който никога не идва при него. Съвременниците му го наричат „чист и благороден романтик“ или „нежният слънчев поет“.

По време на обедите си в гостилница „Етрополска среща“ е студент в Рисувалното училище. Понякога намира работа като бояджия или рисува реклами, за да препечели някоя допълнителна пара. В Рисувалното училище му преподават Иван Мърквичка и Антон Митов. Рисува с креда глави, бюстове, голи тела или с акварел – пейзажи. Не участва в забави със състудентите си. Има само няколко приятели, с които се среща. Тих и скромен е. Пише стихове. За него стихът е песен, макар без мелодия…

Попадне ли в по-голяма компания Христо Ясенов е общителен и има закачлив хумор, който го превръща в интересен събеседник. Може да се шегува с всичко – дори със собствената си мизерия. Служел на хората като огледало, в което да виждат собствените си недостатъци, а те обикновено не му се сърдели. „Един час прекаран с него беше празничен час, огрян от светлина, смях, безоблачност“, казва в спомени писателят Людмил Стоянов. Ясенов е духовит. Има буден ум. Сякаш никакви житейски неволи не могат да го съкрушат. Говори тихо. Самоиронизира се. Всъщност е затворен в себе си, пази дълбоко тайните си и не говори за вътрешните си състояния. Дълбоко в себе си е самотен. Мълчи. Погледът му е някъде далече…Чувствителен е на всякакви житейски несправедливости и остро ги критикува. Има милостиво сърце и богата душа, която се раздава.

Роден е през декември 1889 г. в Етрополе с името Христо Туджаров. Майка му умира, когато момчето е на две години. По-късно й посвещава няколко стихотворения, в които разкрива нежния й образ. Първото издание на стихосбирката му „Рицарски замък“ излиза от печат с посвещение: „На скъпата памет на моята майка“.

Бъдещият поет израства около мащеха. От там идва неговата скрита тъга, която го съпътсва до края на живота му. Приятелите в Етрополе го наричат Теди (от Туджаров). По-късно един друг наш литературен класик му дава псевдонима Ясенов, но се подписва и като Еро Розен, Хр. Розин, Хр. Трепетликин, Ваня Петроградски, Юденич, Агапия Деникинова, има и други литературни псевдоними.

Христо Ясенов учи последователно в Копривщенската и в Търговската гимназия в Свищов, където започва да рисува. Счетоводството и търговските науки са чужди на поетичната му душа. Баща му иска да го прави търговец, той самият цял живот се е занимавал с търговия. Ясенов мечтае друго – да се отдаде на рисуване и поезия. Пише стихотворения от дете. Чете Хайне, Балмонт, Пушкин, Лермонтов и Александър Блок. Рецитира Яворов, чете вдъхновено Ботев. По-късно го занимава философията на Фридрих Ницше.

„Едно време бях по търговските кантори, където в разстояние на една година научих наизуст половината от таблицата за умножение и вследствие на този ми усилен труд и в знак на интерес към търговията ме наградиха със сребърен медал. Умело се научих да продавам грънчарски лули в татовото магазинче и дълго време, по европейски метод, лъгах фукарията… Най-сетне, не знам по какви навеи, се увлякох в поезията, ама и тук няма да ме огрее!“, разказва поета за себе си.

Завършва гимназия във Враца. Против волята на баща си напуска Свищов без пари в джоба. Годината е 1907. Щом научил това баща му се отказал от него, но по-късно му простил. Ясенов пристига в София, но строгият родител не го изпуска от поглед и в столицата. Станьо Стаматов, състудент на Ясенов, пише в спомени за поета: „Припичах се на слънцето в двора на училището. По едно време влезе стар човек с потури от карнобатска вълна, с аба и червен пояс. Нисък, дребничък човечец с астраганен калпак. Пита ме:
Момче, де е тука канцеларията? Можеш ли да ме заведеш в канцеларията?
Заведох го.
Секретарят го пита какво иска.
Искам – каза, да зная Христо Туджаров учи ли, работи ли, та да зная да му пращам ли пари.
Секретарят отвори главната книга и му каза, че Христо Туджаров е добре с успеха, че посещава редовно и си взема изпитите.
Бащата на Христо Туджаров ми направи впечатление на голям скъперник. Не се стърпях и му казах да не разпитва много, а да му праща пари поне за хляб.
На другия ден разказах на Христо случката с баща му. Той някак виновно се позасмя и каза:
Остави го. Такъв си е той. Не ми трябват неговите пари.

След това парите от баща му все по-рядко идват в София и той гладува. В гостилницата му напомнят, че не може да се храни все на вересия. Зимата ходи облечен с шаячно черно палто, продънени обуща, широкопола шапка и живее в студена стая. Веднъж е платил наема, друг път – не, това го тормози.

Една от най-дълготрайните му квартири е в долния етаж на къща на ул. „Ангел Кънчев“, там живее с художника Стоян Митов. Идват приятелите му, четата нещо току-що отпечатано, спорят по литературни въпроси и чакат времето за вечерна разходка.

Всъщност не толкова рисуването, а поезията е в кръвта му. Врачанинът Бончо Хаджибончев представя Христо Туджаров на писателя Антон Страшимиров. В първия момент авторът на романа „Хоро“ оставя стиховете на Ясенов в редакционния шкаф и не им обръща внимание. Но по-късно ги прочита и е възхитен от редовете на това 16-17 годишно момче.
Аз нямам дом, където
бездомен да почина
и пролетни градини в
презутринна роса –
и аз съм странник
без подслон и родина
и страдам под покрива
на всички небеса.
И страдам до умора, че ти
си вечно с мене
и тровиш всяка мисъл,
и тровиш всеки блян,
ти – сянка неразделна
невярна и съмнение
ти – вечната загадка
на всеки минал ден.

„Четох и не вярвах на очите си“ – пише Страшимиров. Стиховете на Ясенов са мелодични, ясни, чисти. Тогава го приема в литературния си кръжок. Но името му не допада на класика на българската литература. Обявява псевдонима му Ясенов, който отговаря на кристално чистата му душа, на стиховете му – ясни и разбираеми. Така момчето започва да сътрудничи и в „Наш живот“. В това списание, през 1911 и 1912 г., отпечатва едни от най-хубавите си стихотворения.

Антон Страшимиров често събира около себе си кръжец от сътрудници и приятели – Георги Райчев, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Георги П. Стаматов, Людмил Стоянов, Константин Константинов. Когато плаща хонорари, съпругата му Стефка подрежда софри с луканки, пълнен пуяк с ориз и задължително дамаджана със „заешка кръв“. Компанията захваща разговори за литература. Страшимиров наскоро е отпечатал „Пан“ на Христо Ясенов и е уверен, че отдавна в нашата поезия не се е появало подобно творение написано с такъв замах. Смята го за връх на неговото творчество, свежо дарование. Споделя това с компанията, а Ясенов се изчервява като девица и мълчи с наведена глава.

Тъкмо Антон Страшимиров и съпругата му Стефка изключително обичат Христо Ясенов, те нямат деца и го приемат като свой син. Наричат го Бебко. В поета наистина има нещо детско. Страшимиров облекчава до някъде живота му с каквото може.

Христо Ясенов е любознателен и посещава литературни четения в „Славянска беседа“. Друг път ходи на лекции на проф. Иван Шишманов, д-р Кръстев, Боян Пенев, проф. Александър Балабанов в Софийски университет. Приятели му намират безплатни пропуски за спектакли в Народния театър и други оперни и балетни представления. Обича да слуша цигулкови концерти с музика на Моцарт, Бетовен, Чайковски във Военния клуб. След концерт отива да пие кафе в сладкарница „Цар Освободител“. Скоро му омръзва да стои сред цигарения дим и си тръгва. Ако е с някой приятел захваща шегите си по адрес на писатели, политици или събеседници.

Когато има някоя пара в джоба си ги черпи и не мисли, че след няколко дена ще остане без стотинка в джоба. Никога не иска пари на заем. Живее ден за ден.
Обича да посещава софийските кръчми и кафенета. Сред тях е „Копривщица“ , където знае, че ще срещне Димчо Дебелянов, Николай Хрелков, Гео Милев, Людмил Стоянов, Гьончо Белев, Николай Райнов или Лилиев. Друг път отива в „Арменското кафене“. Казва на някой свой приятел: „Да видим „гениите“ какво правят…“ А в „Арменското кафене“ вече са се настанили около масите Иван Андрейчин, Иван Арнаудов, Димитър Бабев, Минко Неволин и други редовни посетители на кафенето, които дълго говорят за литература над ароматното кафе. По-късно пък отскача в гостилница „Средна гора“ при българановците.

Понякога по обед се разхожда по „Цар Освободител“. По това време на деня софийските красавици излизали на разходка – от 12 до 13 часа. Собствената им суета ги подтиквала да покажат хубостите си на офицери, студенти и чиновници от Външно министерство. Тези хубавици никак не били по нрава на Ясенов, нарича ги „горгони“. А, когато срещнел по-възрастни дами намазани с помада и силно гримирани възклицавал: „Звяр и природа!“

На 17 септември 1912 г. е обявена мобилизация. Избухва Балканската война. Ясенов е зачислен като редник в шести пехотен полк. Този слаб физически човек заминава за фронта. В един бой изстрелял толкова много патрони, че пушката му се нагорещила. Когато прекратил стрелбата и хванал оръжието, за да се изправи, ръката му изгоряла.

След войната се завръща в София, за да довърши следването си в Рисувалното училище. После веднага постъпва в Школата за запасни офицери. Малко преди това избухва Първата световна война и Ясенов отново заминава на фронта. Изпратен е на Добруджанския фронт, където е ранен в сраженията при Черна вода. По време на войните разсмива войниците в окопите. Макар че навън е хладно, месец ноември, той е обут със сандали. Съпруга на негов приятел му изпраща колет с вълнени чорапи. Заканвал се, че ако се върне жив и здрав ще се затвори в стаята си. „Ще запуша всички дупки, а вратата и прозорците ще зазидам, защото ми омръзна вече да дишам все чист въздух…“

Като всяка война и на тази се вижда краят и той се връща в столицата. Живее при свой приятел на бул. „Цар Освободител“ докато укрепне здравословно и препечели някоя пара. Започва да работи като учител.

През 1919 и 1920 г. е напечатал вече поне двадесет заядливи фейлетона и петнадесет хумористични и сатирични стихотворения по адрес на властта.
Заедно с Крум Кюляков основават сатиричното списание „Червен смях“, което има широка популярност сред обикновените хора. Към тях се присъединяват Христо Смирненски, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Димитър Осинин, Николай Хрелков, Чудомир и др. сътрудници. Канят и художника Александър Добринов, който става първият им карикатурист. Но за „Червен смях“ рисуват още Стоян Венев, Александър Жендов, Иван Милев, както и самият Кюляков.

„Когато започнахме редактирането на „Червен смях“, Ясенов се пресели да живее у нас, в Коньовица, на ул. „Перник“. Спяхме на един креват, сутрин закусвахме чай и хляб, а обядвахме с фасул и туршия, но Христо не можеше да се нарадва:
Това се казва царски живот – често повтаряше той. – Отдавна не съм се хранил така редовно и така добре.

„И това беше истината. Близките му малко се интересуваха от него и той прекара живот, пълен с лишения и несгоди“, разказва Крум Кюляков. Двамата пишат върху обикновена дървена маса хумористичните си творби. На Ясенов му е трудно, защото е лирик в душата, а Кюляков има зад себе си няколко години опит.

В „Червен смях“ Ясенов помества свои стихотворения, сатира и фейлетони. В седмичното илюстровано списание пише хумор за първи път, но не е уверен, че от него ще излезе хуморист. Вижда, че не е онова, което би могъл и трябва да бъде. В творенията си заклеймява обществения ред. А когато хората на Цанков удавят в кръв въстаналите през септември 1923 г. работници и обикновени хора, Ясенов и Страшимиров застават на чело на „Общ помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития“.

В края на 1918 г. и началото на 1919 г. той вече е започнал да подготвя за печат стихосбирката си „Рицарски замък“. Филип Чипев е готов да я отпечата. Стихосбирката се появява на света през 1921 г. като №1 от замислената от Гео Милев библиотека „Книга за малцина“. Стиховете в нея са писани в периода 1909-1912 г. Христо Ясенов не показва онази радост, която всеки поет и писател изпитват при среща с първата си книга. Казва, че е издал стихосбирката „за да ми се махне от главата една тежест, от която не знам как да се освободя другояче“.

Стихосбирката „Рицарски замък“ остава единствената, която издава докато е жив.

Книгата получава освен похвали и критики. Някакакъв шегаджия му пише: „Даскале, чета твоя „Рицарски замък“. Ти пишеш там за някакви плахи чайки и издаваш невежеството си. Действително в зоологията не се разправя туй, но все пак би трябвало да знаеш, че нашите чайки са по-смели от орлите, най-смелите от всички птици. Ти ме обиждаш, даскале. В най-страшните бури те са над морето, върху вълните, под тях, на мачтите на всеки потъващ кораб. Те виждат всяко крушение – само те знаят ужаса в очите на удавниците. Те плуват над всеки труп, люлян от вълните, и се връщат на брега, когато бурята утихне“. Ясенов приема критиката спокойно. Други критици наричат поезията му „проста и естествена“, „написана без поза, свободно и смело“.

През 1922 г. Ясенов заболява сериозно, има проблем с дробовете. Мъчи го сухо покашляне, което той прикрива с извинението, че има хроничен бронхит, уж наскоро се е простудил. Жълтата гостенка похлопва на вратата му. Лежи няколко месеца в санаториум в село Искрец, за да се възстанови.

Печата още в сп. „Везни“. Смята се, че това е втория период от неговото творчество. В сладкарница „Охрид“ на бул. „Дондуков“ Христо Ясенов често се срещал с Гео Милев и Сергей Румянцев.

Между 1920 г. и 1925 г. участва активно в политическия живот на България. След Септемврийското въстание се включва в ръководството на организацията за подпомагане жертвите на фашисткия терор. На 20 март 1924 г. е интерниран в Горна Джумая (Благоевград). В печата се появяват протесни декларации на наши интелектуалци срещу задържането му.

На 25 март 1924 г. Йосиф Хербс пише в печата: „Поетът Христо Ясенов преди няколко дена биде задържан, без някой да знае: защо? Интерниран е, без някой да знае: къде? Но това е „естеството на нещата“, защото всеки гражданин знае вътрешното положение на страната, където казва министър – председателят“.

Зад гърба на поета са Крум Кюляков, Илия Бешков, Александър Балабанов, Калина Малина. Те публикуват текстове в негова защита.

Литературната задруга „Хиперион“ провежда четения отново, за да го защитят. Освобождават Ясенов на 4 април 1924 г. Той пише отворено писмо „На всички адреси“, в което казва: „Освободен отправям своята благодарност към всички приятели, познати и съчувственици, както и към редакциите на всички вестници, които изказаха своя протест на възмущение по случай моето безпричинно и безнаказано интерниране – плод на партизанска заслепеност и безогледен политически терор. Благодаря също така и на онези граждани от Горна Джумая, които ми оказаха ценни услуги и съчувствие; за тях аз ще запазя един светъл спомен на човечна и искрена дружба. Но за тези, които смятат, че не са длъжни да отговорят за своите произволи, за неотговорните, аз не мисля да ставам „добър гражданин“ и не съветвам никого на подобна подлост“.

След атентата в църквата „Св. Неделя“ в София, на 22 април 1925 г. е арестуван. Затварят го в столично училище, преместен е в Дирекцията на полицията. После безследно изчезва. Разказват, че е изгорен жив в пещите на тухларската фабрика.

Някой убива най-слънчевия ни поет, който оставя малко на брой стихотворения, лирични и нежни. След неговата смърт са открити и около двадесет картини. Предимно портрети. Сред тях е и този на неговия покровител в литературата Антон Страшимиров. Картините му изчезват по време на комунистическата власт.

Източник:epicenter.bg

Автор: Мирела Костадинова