ПОКЛОН! Днес се навършват 115 години от рождението бай Тошо, човекът, който построи България

Днес се навършват 115 години от рождението на Тодор Живков – една от най-разпознаваемите, най-обсъжданите и най-противоречивите личности в съвременната българска история.

Той е роден на 7 септември 1911 година в Правец и в продължение на повече от три десетилетия стои начело на България и на Българската комунистическа партия. От 1954 до 1989 година името му практически се слива с управлението на страната и с цяла историческа епоха.

Днес, десетилетия след края на неговото управление, споровете около личността му не са стихнали.

За едни Тодор Живков остава символ на еднопартийната система, политическите репресии и ограниченията на социалистическия режим.

За други той е държавникът, при когото България се индустриализира, изграждат се заводи, язовири, пътища, училища, болници и цели нови градски квартали, а поколения българи свързват онова време със сигурност, работа, достъпно образование и предвидимост в живота.

Историята на тази епоха не може да бъде побрана нито само в обвинения, нито само в носталгия.

Но едно е безспорно – Тодор Живков остави огромна следа в България.

Няма друга политическа фигура от втората половина на ХХ век у нас, чието име толкова дълго да е било неразривно свързано с държавата. Той ръководи БКП в продължение на 35 години, бил е министър-председател и председател на Държавния съвет на Народна република България. citeturn658845search5

Под негово управление България се променя дълбоко.

Страна, която само няколко десетилетия по-рано е предимно земеделска, преминава през ускорена индустриализация. Изграждат се големи промишлени предприятия, електроцентрали и инфраструктура. Разрастват се системите на масовото образование, здравеопазването, науката и културата.

Милиони българи напускат селата и започват нов живот в бързо разрастващите се градове.

Това е времето на огромни строежи и големи държавни проекти, но също така и на общество, в което политическият плурализъм практически не съществува и в което комунистическата партия притежава почти пълен контрол върху държавния и обществения живот.

Именно затова оценката за Живков и неговата епоха остава толкова различна.

Но с отдалечаването от 1989 година се случва нещо любопитно.

Все повече хора започват да сравняват.

Не политическите лозунги, а собствения си живот.

Работата тогава и работата днес.
Сигурността тогава и несигурността днес.
Цената на жилището, образованието, здравеопазването.
Състоянието на индустрията.
Демографията.
Селата.
Малките градове.
Чувството за държава.

И точно тези сравнения превръщат Тодор Живков от историческа фигура в тема, която продължава да присъства в обществения разговор.

Защото историята не се пише само от учебниците.

Тя остава и в спомените на хората.

На поколенията, които са работили, създали семейства, построили домовете си и отгледали децата си през онези десетилетия.

Самият Живков формулира собствената си оценка за управлението си с думи, които и днес стоят изписани върху паметника му в родния Правец:

„Аз, Тодор Живков, използвах цялата власт, която имах, за добруването на своя народ.“

Дали историята ще приеме тези думи безусловно – това вероятно никога няма да бъде решено окончателно.

И може би не трябва.

Защото големите исторически личности рядко оставят след себе си еднозначни оценки.

Те оставят спорове.

Оставят достижения и грешки.

Оставят решения, чиито последствия се усещат поколения по-късно.

И най-вече – оставят памет.

Днес, 115 години след рождението му, Тодор Живков продължава да бъде част от разговора за България.

Противоречив.
Отричан.
Осъждан.
Защитаван.
И все по-често – преосмислян.

За едни – диктатор.

За други – държавник.

За трети – просто човекът, чието име носи една епоха от собствения им живот.

Но независимо от политическите пристрастия едно трудно може да бъде отречено:

Тодор Живков остави след себе си България, за която и днес се говори.

А времето има странното свойство да отнема лозунгите и страстите и да оставя фактите, резултатите и човешката памет.

Историята рядко дава еднозначни оценки.
Но времето винаги дава своята.

Поклон пред паметта му.