Просто Киро – човек с речников запас колкото на турска керемида и капацитет да го използва в писмен или словесен конструкт колкото умението на бордюр да приготвя френска лучена супа

Не разбирам, както вече писах снощи, що за абсурдна идея е това да пуснеш фейсбук дебатиране по темата за еврозоната, от която уж нямало отърване, видиш ли!? Освен страха, че евроатланатиците яко изтърват контрола на събитията де. Ама да, то точно това е причината. Паническа реакция, нищо друго.

И за да стане още по-весело, ето я и споменатата история за писмото ми до „Лична драма“

*******

Върви някаква културна рубрика по телевизията.

Концептуален артист обяснява изкуството си, което се състои в…безкрайни обяснения що е то „концептуализъм.“

Развява крайниците си и обяснява как с ето това движение изразявал едно, с другото движение друго, като си замятал крака по определен начин искал да каже еди си какво, пък като си извиел шията, аха пред счупване, вече ставало страшно по отношение на посланието!

И сега малко предистория на историята, която искам да разкажа, като въведението и това след него ще бъдат дълги и обтекаеми дрънканици, но позволете и аз самият да се изживея като концептуалист в един схоластичен свят, затова ме изтърпете, МАМКА МО И КОНЦЕПЦИЯ!

Та значи, преди много години, в едно далечно юношество, бях голям фен на вестник „Лична драма“. Чаках всеки вторник с нетърпение, за да потъна в драматичните истории на непознати за мен хора. А то истории да искаш. И драми. Много драми!

На един майка му преспала с най-добрият му приятел, нечий баща мърсувал със съученичка на дъщеря си, четиринайсетгодишна пикла я зарязал Гошо от 9-ти „Б“ и сега тя отмъстително върти свирчоци на всичките му авери – от мъка и за назидание, пък че не я е и срам да разправя! Друга ше се накача на въжето, щото гажето ѝ изневерил…с брат ѝ, моля ви се и представете си и афидерсим начи!

Въобще, най-вече преобладаваха (в наши дни не знам как е – отдавна не следя вестника) приплакванията на преждевременно отказали се от живота тийнейджъри заради изневяра, гнойна пъпка на челото, вагинални дискомфорти за момичетата, малки пиЖки за момчетата, несподелени любови за двата пола – нещастни такива, щастливи, но бъкащи от червеите на съмнението, абе – искат да слагат край на живота си децата и т’ва е!

Че кат’ седнах, че кат’ напрасках едно писмо до редакцията…

Скарах се на всички потенциални самоубийци, нахоках отчаяните, възгещисах колебаещите се и казах няколко относително добри думи за нормалните. Накрая завърших с „Аз вярвам във вас, а вие вярвате ли в себе си?“

О, не! Това не е нито най-тъпото, нито най-смешното от всичко дотук. Най-тъпо и най-смешно беше, когато добавих адреса си с разрешението да бъде публикуван, ако се стигне дотам, а пък най-страшно стана, когато от редакцията изпляскаха това писмо на първа страница с изведено заглавие -“ Аз вярвам във вас, а вие вярвате ли в себе си?“ и продължението на втора страница.

След две или три седмици във вторник, моето смела словесна диария излиза в седмичния тираж, а в четвъртък (пощите тогава бяха маааалко по-бавни от сега) пощаджийката, с превит от товар гръб идва до нас и ми изсипва в краката седемдесет и няколко писма. После в петък пристигнаха още около 100, в събота още толкова, в понеделник не ги броих, във вторник направо отказах да ги приемам, а в сряда бях вече готов да разкажа на човечеството за моята лична драма и как имам неистовото желание да се грАмна церемониално, от упор и право в главата пред който и да е пощенски клон.

И не стига това, ами се и амбицирах да отговоря на всички! Хората ме уважили, възхитили се един вид на оптимизма и куража ми да го живея тоз кофти живот, а аз снизходително да ги отеб@!? Ма, как щяло!

Ставам сутрин, един наръч пликове, марки, късам средните листа от тетрадките си и пиша. Замръквам наведен над кореспонденцията си, а нерядко и осъмвам така. То не беше Роси от село Ресен, Галя от Вършец, Атанаска от Сунгурларе, Иво от София, Надя от Бусманци и прочие и прочие, а имаше една на която така и не ѝ научих името – и пликовете и самите писма подписваше като „Сандокан, мале с двата ножа от село Кривня“.

Повярвайте ми, отговорих на всички писали ми и на всички онези, които в продължение на няколко месеца продължаваха да ми пишат. С част от тях се срещнах и на живо и както има за какво да съжалявам, така и има за какво да съм благодарен след тези срещи, заради което рекапитулацията ми все пак е с положителен знак.

И сега да ви разправям за Миро от Варна.

Скромно момче, с някаква лична болка и липса на приятели. Разменихме си доста писма, чухме се и по телефона и се видяхме във Варна. Седнахме, пихме кафе, говорихме (наистина си изплака душата Миро, но няма да наруша тайната на изповедта му) и по едно време, като предложи това алтаво момче да сме отишли на театър. И аз глупака – мии, хубу бе, брат. Ае да хоим на театър!

И се набутваме на някаква театрална постановка в „Стоян Бъчваров“, варненския театър. Англоезична, с англоезични актьори облечени в костюми все едно ги е шил Храбрият, но безотговорен шивач от приказките, и то след бутилка ракия на гладно. Публиката сме се накичили с едни слушалки като Павел Шопов от „Атака“ на някаква пресконференция преди известно време, щото симултантен превод, нали – и в продължение на два часа, ДВА ЧАСА, ПРЕАТЕЛЕ!!!, гледаме как трима концептуалисти и една кикимора мъкнат и пренасят десетки…не, не – стотици чинии от една маса на друга, после ги слагат върху, под и над едни легла, завиват ги, отвиват ги, пак ги нареждат по масите (много маси – сцената отрупана с тях, чиния да метнеш на маса ше падне!), говорят си остро, крадат си чиниите, връщат си ги докато плачат истерично или се смеят налудничаво, пак ги разхвърлят, край няма! И дрънчи таз посуда, вдига аларма и онез не спират да я разнасят, бетер като котка котенцата си. И всичко това на английски! Не че много приказваха – то от позициониране и препозициониране на чинии нямаше кога да говорят, но и малкото, което си казваха до мен достигаше през роботизиран глас в ухото.

В средата на това изкуство, аз вече псувах на ум и Миро и Лична драма и Български пощи и чутурата си тъпа! Еле, по едно време натрупаха де що чиния имаше една връз друга, аха до тавана на салона, аз се помолих това да е поантата на спектакъла и види се Господ ме съжали, та действително всичко се оказа края на адското театрално мъчение.

Публиката ръкопляска изнасилено бурно, а аз съм си наврял ръцете до лактите в джобовете в акт на съпротива към тая глупост безкрайна и нямам търпение да изляза на въздух.

Изнизваме се бавно с новото ми бъдещо бившо аверче сред тълпа от бунаци, които се правеха, че всичко са разбрали на убиващата мозъчни клетки пиеска и пътьом той ми предлага да седнем да пием по още едно, като плахо ми подхвърля да споделя впечатленията си от кухненския спектакъл.

Аз викам:

„Много съм развълнуван, брат! Още не мога да се съвзема от това грандиозно нещо на което станах свидетел! На, виж – още съм настръхнал и сигурно ше ходя като обринат от морбили три дена барем! Ти кажи нещо, на мен трябва да ми се уталожат чувствата.“

Иииииии, да видите как се нае Миро…

Начи, там оня като зел купчината с чинии, па като ги нафъргал отатък било означавало нещо да си еве маегада! После другият като напраскал две чинии и един кастрон в гащите на оная скочибра, означавало нещо не чак толкова сериозно, ама пак си евало маегада в някаква степен, само че по-малка, пък после кощрамбата нахлузвайки тортения поднос връз главата си било препратка към дрън-дрън ярина.

То метафори, аналогии, експозиции, алюзии, делюзии, алегории, анафори, епифори…

Айде още половин час безвремие! Поне нямаше чинии.

Пихме там по един сок – аз да си оправя вкуса в устата, Миро да си разкваси пресъхналото от хиперболи и литоти гърло и точно преди да получа едновременно аневризма в главата и между пръстите на краката и да пукна на място от липса на нормален разговор и Миро се сети, че има някаква работа, та се разделихме с уговорката пак да се видим и пак да посетим някоя толкова яка постановка.

Е, повече не се видяхме! Сигурно някаква роля е изиграло и писмото, което му написах впоследствие. Беше нещо в стил – „Миро, разбирам, че имаш проблеми и лични душевни болки, ама докато ти не спреш да разбираш така добре тези толкова неразбираеми за повечето хора метонимии, образни паралелизми и прочие плеоназми, хаир няма да видиш мойто момче! Карай я по-лежерно, недей да си ги слагаш толкоз на сърце тез кухи идиоми и прочие впечатляващи само гаргите морфеми, щото си има време за тези, антитези и апосиопези и то още не е дошло това време, момчето ми. Ша остарейш млад така, Мирко. Айде, сполай ти!“

Искам да ви кажа, че животът е прост, приятелчета и едва, когато схванем това, може и ще да се возвисим успешно в духовния и материалния свят. Никак не е нужно да си усложняваме битието с тежко притворство и белетристична иносказателност, бъркаща чак в джигера на опитващите се да стъпват здраво по земята.

Сега сядам да хапна една съвсем обикновена картофена яхнийка в съвсем проста чинийка от съвсем евтин порцелан, която ми е подарък от завод „Китка“ в Нови пазар, от времето кога ни водиха там на посещение като деца.

Стига култура за днес, джанъм!