Румен Радев – единствения принципен в думи и действия роден политик, който не промени позициите си вече 9 години

Тонът на обществените реакции около Румен Радев напоследък все повече прилича на шумно надбягване кой по-бързо и по-грубо ще го атакува – било в социалните мрежи, било от удобството на телевизионни студиа. За автора на тази позиция подобна истерия е по-скоро забавна, отколкото убедителна. От юридически спекулации около оставката, през наивни опорки за „глобална политическа принадлежност“, до непрекъснатото дъвчене на случая „Боташ“ – всичко това изглежда като опит да се замести липсата на реални аргументи с шум и агресия.

Симпатиите към Радев не са тайна и датират още от началото на първия му президентски мандат. Имало е момент на разочарование – кратък и ясен, свързан с конкретна дата и вече назрелия тогава конфликт с БСП и Корнелия Нинова. Но този период бързо е останал в миналото. Последвалата корекция в поведението и позициите на президента води до извод, който за мнозина е трудно смилаем – вече девет години той остава единственият български политик, който демонстрира последователност между думи и действия, без резки завои според конюнктурата.

Особено ясно това личи в противопоставянето му на фигури от политическия живот, които олицетворяват деградацията на системата и биха били по-подходящи за изолация, отколкото за управление. В този контекст най-важното очакване не е свързано с лични симпатии, а с нещо много по-дълбоко – с осъзнаването, че появата на Радев на активния политически терен може да предизвика сериозно сътресение, дори счупване на настоящия модел.

Подобно развитие би могло да доведе до рязко повишаване на избирателната активност. А това от своя страна би обезсмислило платения и служебния вот, които години наред изкривяват реалното представителство в парламента. За мнозина именно тук се очертава възможното начало на края на т.нар. „преход“, който вече повече от три десетилетия служи като оправдание за провали, корупция и разпад.

Днес държавата изглежда отслабена, а народът – обезверен и намаляващ. Срещу това може да се противопостави единствено ясна визия, основана на паметта за Родината и на отговорността към бъдещето, а не безкрайните дребнави нападки на поредния политик, омазан в тинята на статуквото. Желанието е просто и радикално – България да се събуди, да избухне политически и да смаже системата, която я съсипа и продължава да произвежда предатели и политически престъпници. Това не е призив към хаос, а към катарзис, без който промяна няма как да има.