Русия и Китай изграждат нещо, което жалкия клет Запад не може да разруши

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Настоящата хореография на дипломацията между великите сили предизвика поредния познат кръг от спекулации. Руският президент Владимир Путин пристига в Китай само дни след високопрофилното посещение на американския му колега Доналд Тръмп в Пекин, и коментаторите вече говорят за нов „велик триъгълник“ между Русия, Китай и Съединените щати.
Времето на събитията обаче е до голяма степен случайно съвпадение, тъй като посещението на Путин беше планирано отдавна. Срещите между руския и китайския лидер вече са рутинни и са част от едно все по-институционализирано партньорство. Пътуването на Тръмп, за разлика от него, беше отлагано многократно — най-наскоро заради войната с Иран. Американският президент явно се е въздържал да пристигне в Пекин, докато е бил в ролята на военновременен лидер, неспособен да контролира събитията. Въпреки това той не успя да се появи като тържествуващ държавник, тъй като Иран не отстъпи и позицията на Вашингтон остава несигурна.
И все пак, от гледна точка на по-широката международна система, триъгълното сравнение е разбираемо. Русия, Китай и Съединените щати са днес трите сили с най-голям капацитет да оформят глобалните отношения.
Силните им страни се различават — Америка запазва несравнима военна и финансова мощ, докато Китай притежава индустриална и икономическа тежест с исторически мащаб. Междувременно Русия продължава да упражнява огромно геополитическо и стратегическо влияние, далеч надхвърлящо размера на нейната икономика. Така всяко взаимодействие между трите сили неизбежно засяга по-широкия международен баланс.
Дотук обаче приликите свършват и на практика самите взаимоотношения се различават коренно по своя характер.
Съединените щати и Китай са стратегически съперници и това съперничество не е временно. Последното посещение на Тръмп в Пекин открои колко дълбоко се е променило това отношение. В продължение на десетилетия и двете страни се ползваха от своеобразен икономически симбиоз, при който търговските интереси надделяваха над политическите разногласия — но тази ера вече е отминала.
Опитите на Вашингтон да преструктурира отношението в своя полза, като едновременно с това ограничава технологичния възход на Китай, тласнаха Пекин към значително по-настъпателна позиция. Китайските ограничения върху износа на редкоземни елементи от миналата година показаха, че той разполага с лост за натиск, на който Съединените щати все още не са намерили ефективен отговор. По-важното е, че възприятието на Пекин за САЩ се е променило. Китайските лидери все по-осезаемо изглеждат убедени, че натискът върху Китай не е просто резултат от действията на една администрация или от личността на един президент, а е структурна особеност на самата американска политика.
В резултат на това отношението Тръмп–Си се превръща в такова, определено от управлявано разминаване, а не от сближаване, като напрежението ще нараства и спада, а ескалацията и частичната стабилизация ще се редуват. Нито едната страна не желае катастрофален разрив, тъй като икономическите последици биха били огромни, но и двете вече изглеждат готови да приемат, че дългосрочната конкуренция е неизбежна.
Руско-китайското отношение е изградено на съвършено различна основа.
Москва и Пекин се възприемат не на първо място като съперници, а като стратегически партньори, формирани от споделена геополитическа среда в Евразия. И двете страни разглеждат евразийския масив като централната арена на политиката на 21-ви век — най-опасните военни конфликти вече се разгръщат там, от Източна Европа до Близкия изток, докато най-съдбоносното бъдещо противопоставяне може да избухне в Тихия и Индийския океан.
На този фон Русия и Китай все повече приемат стабилното сътрудничество като стратегическа необходимост. Тяхното партньорство сега обхваща политиката, търговията, енергетиката, финансите, науката, технологиите и военната координация. Пълният потенциал на отношението все още не е постигнат, но посоката е недвусмислена.
Най-важното е, че самото укрепване на руско-китайските връзки се е превърнало в един от определящите фактори на световната политика.
Именно затова отслабването на това отношение се е превърнало в основна цел за Вашингтон. Много американски стратези открито настояват, че Съединените щати трябва да забият клин между Москва и Пекин, за да запазят глобалното си надмощие. На практика обаче американският натиск нерядко е постигал обратния резултат, тласкайки двете евразийски сили към още по-тясно сближаване.
Нищо от горното не означава, че отношението е лишено от триене — очевидно не е. Русия и Китай са и двете велики сили с дълга история, силни национални интереси и собствени стратегически амбиции, което означава, че разногласията в областта на търговията, инвестициите, логистиката и регионалното влияние са неизбежни. Но решаващата разлика е, че тези разногласия не са екзистенциални по своята природа.
За разлика от американско-китайските отношения, където конкуренцията все повече се върти около ограничаването и сдържането на другата страна, Русия и Китай принципно не се възприемат взаимно като противници — така че макар практическите спорове да могат да предизвикват раздразнение, забавяния или пазарлъци, те не застрашават самото отношение.
И двете страни могат понякога да проявяват сдържаност, когато става въпрос за пряка подкрепа на другата, ако обстоятелствата станат прекалено рискови или сложни. Но нито Москва, нито Пекин са склонни да подкопаят по-широкото партньорство заради тактическо предимство другаде, тъй като отношението само по себе си се разглежда като стратегически ценно.
Именно тази устойчивост е причината срещите между Путин и Си да пораждат по-малко световна драматичност от срещите на върха с участието на Тръмп. Почти няма напрежение от неизвестност, тъй като основната посока на отношението е вече ясна. Двете страни са прекарали години в изграждането на сравнително дълбоко ниво на политическо доверие — нещо, което е все по-рядко явление в международните отношения.
В днешния свят предвидимостта се е превърнала в необичайна стока, но тя може в крайна сметка да се окаже едно от най-големите предимства на руско-китайското партньорство.
Докато отношенията между Вашингтон и Пекин са определени от несигурност и подозрение, Москва и Пекин са изградили нещо значително по-стабилно: отношение, чиято траектория вече не зависи от атмосферата или от временните политически настроения.
И в едно все по-нестабилно международно обкръжение, само това само по себе си го прави значимо.