Саграда Фамилия беше обявена за завършена след 144 години, но строителите остават на обекта още десетилетие
Когато човек погледне отблизо организацията на един голям строителен обект, романтичните приказки за божествено вдъхновение обикновено се изпаряват още при проверката на счетоводните книги и логистичните графици. Историята на Саграда Фамилия в Барселона започва съвсем скромно и даже леко провинциално през 1866 година, когато местният книжар Хосеп Мария Бокабела учредява Асоциацията на почитателите на Свети Йосиф с идеята да вдигне изкупителен храм изцяло с частни дарения. Първата копка е направена на 19 март 1882 година по плановете на епархийския архитект Франсиско де Паула дел Вилар, който залага на стандартна, предвидима неоготическа базилика. Подобен проект е можел да бъде приключен в рамките на две или три десетилетия с наличните за края на деветнадесети век занаятчийски методи, но още на следващата година дел Вилар влиза в остър конфликт с настоятелството заради цената на материалите и напуска обекта. На негово място е назначен тридесет и една годишният Антонио Гауди, който веднага изхвърля неоготическите чертежи в кошчето и обръща целия замисъл с главата надолу.
Гауди решава да премахне традиционните външни контрафорси, които в класическата готика подпират стените като каменни патерици, и ги заменя с вътрешна гора от наклонени, разклоняващи се колони, чиято геометрия се подчинява на хиперболоиди и параболоиди. За да изчисли разпределението на тежестта без съвременни компютри, той прекарва години в работилницата си, окачвайки обърнати с главата надолу макети от канап и малки торбички със сачми, за да наблюдава как гравитацията сама чертае правилните сводове. Този метод обаче има една брутална инженерна цена: нито един камък в сградата не е стандартен, всеки блок изисква индивидуална обработка, а строителството се превръща в кошмар за каменоделците. Когато през юни 1926 година Гауди умира, след като е блъснат от трамвай на улица „Гран Виа де лес Кортс Каталанес“, от целия грандиозен замисъл са издигнати едва около петнадесет процента – криптата, апсидата и само една от четирите камбанарии на фасадата „Рождество Христово“. Тук се натъкваме и на първата сериозна пробойна в романтичния мит за свещения градеж: в продължение на повече от век храмът се строи напълно незаконно от гледна точка на светската администрация, тъй като община Барселона издава официално строително разрешително едва през 2019 година срещу споразумение настоятелството да изплати десетки милиони евро за подобряване на градския транспорт и инфраструктурата около обекта.
Индустриалният обрат и аерокосмическата намеса
Ако строителството беше продължило с темповете и технологиите от времето на Гауди, завършването на сградата щеше да отнеме не един, а поне четири века, при условие че изобщо се намерят достатъчно майстори каменоделци. Десетилетие след смъртта на архитекта, през юли 1936 година, в разгара на Испанската гражданска война, анархистки групировки нахлуват в ателието му в сутерена на храма, опожаряват оригиналните чертежи и разбиват на парчета гипсовите му макети. Следващите четиридесет години преминават в мъчително архивно гробище и опити за сглобяване на хиляди гипсови отломки, докато през осемдесетте и деветдесетте години на двадесети век на обекта не влизат архитектите Марк Бъри и Жорди Боне и Арменгол. Те бързо осъзнават, че класическата строителна индустрия е безсилна пред двойно извитите повърхности на Гауди, и внасят в Барселона софтуер за триизмерно моделиране, разработен първоначално за проектирането на френските изтребители „Мираж“ и совалките на НАСА.
С този ход духът на средновековната гилдия окончателно отстъпва място на тежката индустриална логистика. Днес строителната площадка на Саграда Фамилия няма нищо общо с романтичните представи за длето и чук; тя представлява високотехнологичен монтажен цех, в който огромни гранитни и пясъчникови блокове от кариери в Галисия и Великобритания се режат с автоматизирани машини с цифрово-програмно управление и диамантени триони, след което се сглобяват на място като гигантски конструктор. Вместо да разчитат на бавната каменна зидария, инженерите въвеждат предварително напрегнати стоманобетонни панели, които позволяват на шестте централни кули да растат със скорост, немислима за деветнадесети век. На върха на централната Кула на Исус Христос, издигаща се на точно 172,5 метра – половин метър по-ниско от хълма Монжуик, тъй като Гауди е смятал, че човешкото творение не бива да надвишава природното – е монтиран седемнадесетметров кръст от стомана и стъкло, вътре в който има вита стълба и наблюдателна площадка. Това инженерно решение решава проблема с ветровото натоварване на голяма височина, но същевременно поставя въпроса доколко днешната сграда изобщо е автентично творение на Гауди и доколко представлява съвременна бетонна интерпретация, прикрита под каменна облицовка.
Източник: pogled.info



Post Comment