Смъртоносната биохимия на Арктика и защо полярната мечка носи отрова в тялото си
Когато човек попадне в екстремна среда като арктическия паков лед, физиологията му бързо влиза в режим на оцеляване, при който всяка налична калория изглежда като спасение. Европейските изследователи от епохата на Великите географски открития, както и по-късните полярни експедиции от деветнадесети и началото на двадесети век, носят със себе си хранителните навици на континентална Европа. В техните представи вътрешностите на едрия дивеч са не просто ядливи, а най-ценната и хранителна част от плячката, богата на желязо и жизненоважни елементи. Тази културна инерция се сблъсква челно с безмилостната биохимия на северните екосистеми. Докато инуитите, юпиките и чукчите от хилядолетия спазват желязното правило да изхвърлят черния дроб на бялата мечка в морето или да го заравят дълбоко под камъни и сняг, за да не го докоснат дори впрегатните кучета, пришълците го слагат директно в тигана. Резултатът от тази кулинарна грешка не е обикновено стомашно разстройство, а остро, мъчително отравяне, известно в медицината като остра хипервитаминоза А.
За да разберем защо един напълно здрав орган на едър бозайник действа като тежка химическа атака върху човешкия организъм, трябва да проследим веригата на натрупване на ресурси в студените води. Арктическият океан функционира като гигантска биохимична инсталация за концентриране на вещества. В основата на хранителната пирамида стоят микроскопичните водорасли и фитопланктонът, които през краткото полярно лято синтезират каротеноиди. Зоопланктонът поглъща тези микроорганизми и преобразува каротеноидите в ретинол, известен като витамин А. На свой ред дребните риби и ракообразни изяждат огромни количества зоопланктон, складирайки витамина в своите тъкани. Тюлените, които се хранят изключително с риба през целия си живот, натрупват този ретинол в подкожната си мазнина и вътрешните си органи, за да поддържат метаболизма си в ледените води. На самия връх на тази пирамида стои полярната мечка, чиято диета се състои почти изцяло от тюлени, и по-конкретно от тяхната богата на енергия мас и вътрешности. Всяко следващо ниво в тази верига работи на принципа на дестилацията, при която по-малкото количество вещество от долното ниво се концентрира в пъти в тъканите на хищника.
Биохимичният капан на мастноразтворимите съединения
Човешкият организъм е проектиран да функционира в тесни физиологични граници и не притежава механизъм за бързо изхвърляне на излишния ретинол. За разлика от водоразтворимите витамини, чийто излишък просто се филтрира през бъбреците и напуска тялото с урината, витамин А е мастноразтворим. В нормални условия той е абсолютно незаменим за зрението, тъй като участва в синтеза на родопсин в ретината, поддържа целостта на епителните тъкани и регулира имунния отговор. Когато човек приеме ретинол с храната, черният дроб го поема и го складира в специализирани звездчати клетки, известни като клетки на Ито, където той се свързва със специфични протеини и остава в безопасно, инертно състояние. Проблемът възниква в момента, в който капацитетът на тези клетъчни складове бъде превишен светкавично. При консумацията на мечи черен дроб в храносмилателната система навлиза такова колосално количество ретинол, че транспортните протеини в кръвта се насищат за минути. Свободният, несвързан ретинол започва да циркулира безконтролно в кръвния поток и да атакува директно клетъчните мембрани, действайки като агресивен детергент, който разтваря липидния им слой.
Клиничната картина на това състояние е брутална и се развива в рамките на няколко часа след храненето. Първият удар се поема от централната нервна система, тъй като излишният витамин нарушава абсорбцията на гръбначномозъчната течност и води до рязко повишаване на вътречерепното налягане. Пострадалите изпитват непоносимо, пулсиращо главоболие, придружено от неудържимо повръщане, световъртеж, двойно виждане и тежки халюцинации, които често се бъркат с менингит или мозъчен тумор. Успоредно с неврологичния срив започва разрушаването на епидермиса. Тъй като ретинолът контролира деленето и сцеплението на кожните клетки, неговият токсичен излишък блокира нормалното им свързване. В резултат на това в рамките на едно денонощие кожата на отровения човек започва да се бели на цели пластове, буквално от скалпа до петите, оставяйки след себе си болезнени, кървящи и незащитени от инфекции тъкани. Черният дроб на самия човек претърпява остро токсично възпаление, костите започват да губят плътност и да болят непоносимо, а без спешна медицинска намеса и спиране на приема на токсина настъпват вътрешни кръвоизливи, кома и смърт.
Архивните свидетелства на оцелелите от Нова Земя
Най-подробното и ранно документално свидетелство за този феномен идва от архивите на холандското корабоплаване от края на шестнадесети век. През лятото на 1596 година експедицията на Вилем Баренц, търсеща Североизточния проход към Азия, попада в леден капан край североизточния бряг на архипелага Нова Земя, на координати около седемдесет и шестия градус северна ширина. Корабът е смазан от ледовете и екипажът е принуден да построи зимовище от плавей и дъски от кораба, наречено от тях Сигурния дом. Изправени пред недостиг на прясно месо и постоянна заплаха от скорбут, моряците ловуват полярни мечки. В дневника на експедицията, воден от корабния офицер Герит де Веер и публикуван в Амстердам през 1598 година, е записано как в края на май 1597 година екипажът убива мечка и решава да сготви и изяде черния ѝ дроб. Де Веер отбелязва, че месото било изключително вкусно и всички яли с охота, но още на следващия ден целият екипаж се разболял тежко. Трима от мъжете изпаднали в критично състояние и едва не починали, а абсолютно всички, които опитали от черния дроб, загубили кожата си от главата до петите. Това описание дълго време е смятано от европейските историци за преувеличение или проява на неизвестна тропическа треска, пренесена от пристанищата, докато в началото на двадесети век лекарите, придружаващи полярните експедиции на Дъглас Моусън и Роалд Амундсен, не свързват симптомите с биохимичния състав на мечите вътрешности.
Подобни инциденти продължават да се случват и в по-ново време, когато логистичните вериги на полярните изследователи се късат. По време на Австралийската антарктическа експедиция от 1912 година изследователят Дъглас Моусън и неговият спътник Ксавиер Мерц остават без провизии, след като един от впряговете им пропада в ледена пукнатина заедно с по-голямата част от храната и палатката. Принудени да изминат стотици километри пеша в ледена буря, двамата започват да убиват и изяждат собствените си хъскита, включително техния черен дроб, който също съдържа високи нива на ретинол. Мерц изпада в тежка делириумна криза, коремът му се покрива с язви, кожата му се обелва изцяло и той умира в мъки, докато Моусън оцелява по чудо, но губи ноктите, косата и цели участъци от кожата на стъпалата си. Макар в случая да става дума за впрегатни кучета, биохимичният механизъм е идентичен с този при полярната мечка – хищници на върха на хранителната верига, хранени с морски бозайници и риба, натрупват смъртоносни концентрации на витамин А в черния си дроб, без това да личи по цвета, мириса или вкуса на органа.
Източник: pogled.info



Post Comment