Така го бяха обезобразили, че и дъщеря му не го позна

Димитър Стоянов Баненкин е роден на 31 август 1907 г. в пазарджишкото село Лесичово. През 1927 г. става член на Българската комунистическа партия. Военната си служба отбива в царската гвардия, а когато се прибира в родното село, децата се трупат около него, за да разгледат красивата червена униформа с белите ленти. Съселяните му го помнят като жизнен, усмихнат и необикновено физически здрав човек.
Между 1935 и 1937 г. е член на Районния комитет на БКП в Пазарджик. След казармата отваря гостилница, която скоро се превръща не само в място за хранене, а и в убежище за бедните. На мнозина дава храна на вересия, а на най-нуждаещите се – безплатно. Там редовно пристига и вестник „Работническо дело“. Малцина биха предположили, че зад привидно обикновения гостилничар се крие един от най-дейните конспиратори в района.
След включването на България във Втората световна война Динко Баненкин се превръща в един от организаторите на антифашистката съпротива в Пазарджишкия край. Създава нелегални младежки организации, а от февруари 1942 г. оглавява Военната комисия към Окръжния комитет на партията в Пазарджик. Участва непосредствено в изграждането на бойните групи и партизанските формирования в региона.
По същото време полицията арестува един от ръководителите на РМС в Пазарджишката гимназия – Иван Пашов. Баненкин лично отива при директора на училището, за да се застъпи за него. Докато разговарят, директорът по телефона съобщава на началника на тайната полиция Мачо Генов къде се укрива друг издирван от властите – Методи Хаджийски. Баненкин веднага разбира какво се случва и успява навреме да предупреди Хаджийски, който се изплъзва от предстоящия арест.

Сред най-известните акции, организирани от него, е саботирането на фабрика „Сила“, работеща за нуждите на Вермахта. Именно той организира и бойната група, изпълнила смъртната присъда над началника на тайната полиция Мачо Генов – човек, когото нелегалните обвиняват за жестоките мъчения и убийства на десетки комунисти. След тези акции Баненкин става една от най-издирваните личности в района. Полицията е непрекъснато по следите му, но той успява да се изплъзва всеки път.
Накрая обаче идва предателството. След серия арести и тежки изтезания полицията изтръгва от задържани младежи признания, че основната фигура зад бойните групи е именно Динко Баненкин. Войската и полицията блокират Пазарджик и село Величково. Група агенти нахлуват в дома му. Той не оказва съпротива – децата са се сгушили в него и знае, че всяка престрелка може да ги погуби. Само се обръща към съседката с думите:
„Като дойде жената, кажи й, че съм в полицията. Да ми донесе храна.“
След това го завързват и го отвеждат в подземията на Дирекцията на полицията в Пловдив.
Разследващите вече знаят за ликвидирането на Генов и за саботажа във фабрика „Сила“, но не успяват да разбият връзките му с останалите нелегални структури и с казармата. Подлагат го на нечовешки мъчения. Баненкин дава единствено най-общи сведения. Недоволен, началникът на полицията написва върху показанията му кратка, но показателна резолюция:
„Пълни глупости! Нужен ни е съставът на окръжния комитет на партията, дейността на всеки от членовете на същия и частно – неговата специална работа! Убийството на Генов и саботажът във фабриката!“
Не получава нищо повече.

Последният разпит е през нощта на 13 юни 1943 г. Четири часа по-късно агентите връщат Баненкин в килията, проснат върху одеяло. Главата му е хлътнала в гърдите. Черепът – надупчен. От устата му тече кръв. Не е проговорил.
След смъртта му полицията извиква съпругата му Люба да прибере тялото. Един от полицаите хладнокръвно я предупреждава, че ако не го направи, трупът ще бъде хвърлен в река Марица.
По същото време край Паталеница командирът на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ Георги Ликин, заместникът му Георги Чолаков и още няколко партизани чакат уговорена среща с Баненкин. Ден след ден той не идва. Започват да се тревожат и дори да се упрекват взаимно, че някой е объркал връзката. Накрая пристигат свръзките от Паталеница и разказват какво се е случило.
Настъпва мълчание.
Комисарят Лев Желязков сваля очилата си и дълго ги бърше. Другите навеждат глави. Всеки разбира, че са загубили един от най-смелите си другари.
Погребението на Динко Баненкин в Пазарджик е скромно. Повечето му съратници вече са в Балкана, по затворите или в концлагерите. Децата му не могат да приемат случилото се. Те вярват, че баща им просто спи. Малката му дъщеря, едва възстановила се след тежко боледуване, стои до ковчега и тихо повтаря:
„Татко Динко… Татко Динко…“
Когато повдигат капака, тя изпищява:
„Това не е татко Динко!“
Едва ли има по-точно описание на онова, което изтезанията могат да причинят на един човек. Не само да унищожат тялото му, а да го направят неузнаваем дори за собственото му дете.

Паметта за Динко Баненкин е съхранена по два различни начина. Единият е официалният – името му носят улици в Пазарджишко, както и един популярен в миналото завод. Това е заводът за информационни носители „Динко Баненкин“ в село Драгор край Пазарджик, чието строителство започва през 1970 г. и където години наред се произвеждат аудио- и видеокасети, както и дискети.

Другият е личният – неговият внук, актьорът Димитър Баненкин, носи името на дядо си. Роден на 13 април 1962 г. в Пазарджик, завършил Езиковата гимназия „Бертолт Брехт“, познат на зрителите от сериалите „Скъпи наследници“ и „Недадените“, а днес директор на Драматично-кукления театър „Константин Величков“ в родния си град, той често обобщава семейната история с едно кратко изречение:
„Моят дядо Динко Баненкин – аз съм кръстен на него – е убит от фашистите.“
Сред близките роднини на Баненкин е и Стоянка Кръстенова – инженер, математик, председател на Градския народен съвет в Пазарджик и член на ЦК на БКП, по чието управление в града са изградени 14 жилищни блока и редица обществени сгради. Семейство, дало на Пазарджик едновременно мъченик и строител.
За Динко Баненкин с пълна сила важат думите от „Баладата за комуниста“ на Веселин Андреев:
Не човек, а желязо! —
просъскал агента фашист.
Тихо мъртвият казал:
„Не! Комунист!“