Тодор Живков в смъртоносния капан на Запада за соца

Петър Младенов неволно подсказва на Бон жестокия недъг на СИВ, след което ФРГ конструира гениална примка

През 70-те Първия се държи като брюкселски лобист, настояващ за падане на визите в Европа, но Геншер го парира – трябва да е в двете посоки с влизане и излизане

Наскоро започнахме поредица, посветена на германското досие на Тодор Живков. То е част от Политическия архив на Западна Германия от 60-те до 90-те години – над 8000 стр. Българският лидер попада в полезрението на политиците от ФРГ благодарение на немски индустриалец, впечатлен от идеите му. Още при първите срещи Живков уж неволно подхвърля на западните си партньори план как могат да настроят източноевропейците срещу ГДР и да обединят Германия. Освен това предупреждава Бон, че Джон Кенеди не им е искрен приятел и поддръжник. В Западна Германия дават на Живков „титлата“ Доайена – най-дългогодишния соцлидер в Източна Европа с най-богат опит. С изграждането на доверие политиците от ФРГ редовно се консултират с Живков, защото от него научават какви са действителните намерения на Москва. Дори когато на въпросите им отговаря с мълчание, за Бон това е знак. По този начин те разбират, че с подобна позиция Москва няма да е съгласна.

В този брой продължаваме с историята как доверието и откровеността на Живков и обкръжението му води до смъртоносния капан за Източния блок.

Декември 1973 г. България тихомълком се обръща за помощ към ФРГ. В света върлува опустошителната петролна криза. Два месеца преди това войната Йом Кипур е избухнала и ОПЕК налага петролно ембарго. В резултат на това цената на петрола излита до небесата – поскъпване с 400%. Москва бързо се преориентира. Изкушена да напълни собствената си хазна с валута, започва да изнася черното злато за западните пазари, забравяйки за нарасналите нужди на своите верни сателити. Недоволството сред тях расте, дефицитите в бюджетите им стават все по-брутални и те са принудени да купуват петрол от Близкия изток на 4 пъти по-високи цени. Съвсем логично платежните им баланси излизат на тъмночервено. Не след дълго крехкият икономически модел на соцблока рухва. Причината е, че в генезиса си той е порочен – колос на глинени крака, който залага на евтини енергоносители от СССР, на непрекъснат внос на западни технологии и машини и на износ на готова продукция за пазарите на СИВ. Ако дори един от тези компоненти излезе от строя, соцстраните със светлинна скорост се понасят към фалита. С петролната криза точно това се случва. „Пуделите“ на Москва трупат лавинообразни дългове и спешно трябва да намерят кой да ги финансира, за да оцелеят управляващите им режими. 

Външният министър на ФРГ Валтер Шеел, който е сред най-близките съратници на канцлера Вили Бранд, пристига на 25 март 1974 г. в София. Той не е кой да е, два месеца по-късно ще бъде избран за президент на ФРГ. От докладната на немските дипломати става ясно, че всичко е добре режисиран театър. Живков знае, че събеседникът му е изключително практичен, затова веднага минава на темата, която най-много го интересува – предлага Западна Германия да предостави кредити на България с държавни гаранции. Според Първия това ще допринесе за разширяване на търговския обмен, от което Бон има безспорен интерес.

Шеел отговаря дипломатично, че дефицитите в търговския баланс не са нещо непременно отрицателно, намеквайки, че е наясно с нерадостното ни финансово положение. След което посочва, че при „международна гъвкавост те могат да бъдат изравнени многостранно – преди всичко с услуги и туризъм“. Подтекстът е, че България трябва да направи необходимите отстъпки за Източна Германия. Живков обаче не е вчерашен и започва да опипва почвата: „Ще посети ли канцлерът Бранд СССР, или е отложил плановете си за пътуване? „Отложени са, но не за дълъг срок“, отговаря германецът. „И тогава ще се говори за разногласията около Западен Берлин“, продължава да подпитва Живков. Този подход ще остане негова запазена марка. В документите личи как във всяка ситуация се опитва да научи какви са кроежите на големите играчи. Благодарение на това се стига до срещата му с канцлера Хелмут Шмит. В разговора Първия е забележително самоуверен: „Географията ни е дала важно място в центъра на Балканите, така че поне в този регион нищо не може да се наложи без нашето участие. … Имаме известни добри отношения със Съветския съюз, затова никой не може да ни заобиколи в този район, включително и САЩ“. Но Шмит е подготвен, знае Живков накъде бие и му изнася забележителна лекция по икономика, която може да бъде обобщена в няколко изречения: „Европейската общност ще се развие през следващите две десетилетия в най-голямата и най-значимата индустриална единица в света. Това ще се прояви не само в областта на търговията, но и в кредитната и валутната политика. Ръководителите на соцдържавите имат проблеми с платежния баланс и с валутата, но за съжаление, не участват в международния обмен на мнения. Не участват в Международния валутен фонд. Който развие най-бързо своята икономическа обвързаност в световен план, той ще повиши най-бързо жизненото равнище на своите маси. Нашият висок жизнен стандарт няма тайни, ние също не можем да правим злато. Той се базира на умно използване на световните икономически възможности“.

Живков настоява ФРГ да ни помогне, за да реши проблема си с дефицита, но Шмит хитро отговаря, че това трябва да стане чрез многостранна консолидация с други европейски държави. Тук вече Живков кипва и отбелязва, че няма никакво основание задълженията на България да се обсъждат многостранно.

„България е икономически силна – упорства Първия. – Става дума за търговските ни отношения с ФРГ. С други страни от Европейската общност нямаме проблеми, там всичко върви нормално. Ненормалната ситуация в отношението към ФРГ се базира на големите български покупки. България не е в банкрут.“

Шмит му подхвърля идея: „СИВ би трябвало да създаде конвертируема рубла“. Усещайки, че срещу себе си има костелив орех, Живков оставя двата си най-силни коза за накрая. Той знае, че Западът изпитва неистов ужас от чудовищния ядрен арсенал на СССР и че ФРГ повече от всичко иска да се обедини с Източна Германия.

„Аз съм, тъй да се каже, доайенът на първите секретари, като най-възрастен сред тях мога да кажа, че правим всичко за мира“, отбелязва Първия. След което подчертава, че не определя политиката на отделните членове на СИВ, но е в течение на нея.

„Задачата на източноевропейските държави не е световна революция, а запазването на мира в света. Ако отношенията в Европа се изострят, то България и ФРГ – и двете на границата на съответните пространства (Изтока и Запада – бел. ред.), ще усетят последиците“. След което Живков добавя, че ако има нещо, което искрено трябва да каже, то е, че България „констатира известно ретуширане (смекчаване на недостатъците – бел. ред.) в нашата източна политика““. „Тази политика е голям капитал за ФРГ, тя няма нужда да я ограничава“, подчертава Живков. Шмит отговаря лаконично, че не вижда такава опасност: „Няма повод да се мисли за ограничаване или промяна“, добавя той. Под докладната е отбелязано на 28 ноември 1975 г., че канцлерът още не е одобрил записката. Очевидно е мислил върху думите на Живков. Паралелно с този разговор между външния министър Петър Младенов и колегата му Геншер се развива друг анекдотичен сюжет, който може да бъде определен единствено като театър на абсурда. Младенов настоява, че в новата ситуация и на фона на сключените споразумения в Хелзинки визовият режим може да отпадне.

„България е малка страна, тя не може да застраши ФРГ, ние не се занимаваме с шпионаж, не изпращаме агенти“, подчертава той. Геншер отговаря спокойно, но поставя феноменален капан на Младенов: „ФРГ е отворена страна, в която всеки може да влезе. Също така всеки, който иска, може да излезе. Тази практика съответства на Пакет 3, който има предвид и двете посоки – влизане и излизане“.

Следобед Живков на свой ред започва да се държи като брюкселски лобист, застъпващ се за „свободното движение на хора“ в Европа, за да настъпи същата „мотика“. Пред Геншер той подчертава: „Ние отворихме нашите граници“. На което германецът хладнокръвно отговаря: „Разбира се, но трябва да отваряме в двете посоки – влизане и излизане“. На тази минисцена сякаш е събран целият абсурд на епохата след Хелзинки. Западът е приел, че границите са неприкосновени и с основание се интересува от хората, които искат да ги пресекат. Соцлидерите са наясно, че ще загубят тази игра и мнозина ще хукнат да бягат зад Желязната завеса. Затова надлъгването ще продължи до ноември 1989 г., когато един граничен пункт в Берлин ще бъде съборен с грохот.

През това време търговският ни дефицит с ФРГ расте. За 1974 г. е 532 млн. марки, а за 1975 г. – 555 млн. По този повод държавният секретар на германското външно министерство, отговарящ за икономическите и правните въпроси – Петер Хермес, се среща с Петър Младенов. Българският политик започва разговора с обичайната стратегия на „моркова и тоягата“.

„Този възел има лесно решение – България да намали покупките си във ФРГ“, подчертава той. След което показва „моркова“: „Този възел обаче няма перспектива, защото нямаме намерение да ограничаваме покупките си, германските съоръжения и машини са високотърсени у нас. Другата възможност е България да увеличи износа си за ФРГ. Който купува, трябва да е в състояние и да продава.“

По принцип Младенов е прав, но без да иска, издава жестоката слабост на СИВ – пазарите му не осигуряват достатъчно приходи на страните от Изтока. Затова управляващите търсят излаз на Запад. Именно това дава блестяща идея на стратезите в Бон, която ще се превърне в смъртоносния капан на социализма. Там са наясно, че СИВ е неспособен да създаде върхови технологии и отчаяно ще търси Запада за тях. Същевременно, за да може да ги плати, ще се нуждае от пазарите им. Затова, този момент нататък соцстраните никога няма да получат достъп до тях. Всичко останало ще им бъде давано под формата на заеми и машини, за да се удавят в собствената си задлъжнялост.