Това не е недостиг на кадри, а подмяна на нацията: как евтиният внос на работници заплашва България
През 2024 г. на българския пазар на труда влязоха рекорден брой граждани от трети държави – точно 34 720 души от 81 страни извън ЕС. За 2025 г. още няма годишни данни, но към миналата седмица броят им вече е около 46 000. На хартия това изглежда като суха статистика. В реалния живот обаче това е целенасочен социален дъмпинг и подмяна на българския работник, прикрита зад удобната формула „помагаме на бизнеса“.
Близо 16 000 от тези хора са сезонни работници в хотелиерството и земеделието. Идват основно от Узбекистан, Непал и Киргизстан. Идват с ясна роля – да работят извънредно „по желание“, без да познават трудовото ни законодателство, без реална защита и срещу минимална работна заплата. Този постоянен приток на най-евтиния възможен труд действа като котва, която държи заплатите на всички останали на дъното. Когато винаги има някой, готов да работи за по-малко, натискът за по-високи доходи просто изчезва.
Следващата голяма група, малко под 14 000 души, е заета в производството, промишлеността и инфраструктурата. По закон тук се изисква така нареченият пазарен тест – обява за поне две седмици, за да се види дали има български кандидати. На практика това често е формалност. В обявите се залагат изкуствени изисквания, екзотични чужди езици или специфичен опит, които почти гарантират, че местни кандидати няма да се появят. Заплатите се въртят около 1300 лв., малко над минималната. Така машинен оператор от Индия бива назначен на тези пари, докато българският му колега или напуска страната, или е принуден да приеме същото възнаграждение без перспектива за развитие.
В момента законът все още поставя таван – до 20 процента чуждестранни работници в големите предприятия и до 35 процента в малките. Това е единственият реален предпазен клапан. И той е под заплаха. От края на март 2025 г. министърът на транспорта, вече в оставка, активно лобира този праг да бъде премахнат. Създават се работни групи, подготвят се законодателни промени и аргументът е един и същ – бизнесът имал нужда. Нужда от какво? От неограничен достъп до евтин внос на работна ръка, без значение от социалната цена за страната.
Фактите са показателни. От всички над 34 000 разрешителни за 2024 г. едва 1101 са за висококвалифицирани кадри със Синя карта на ЕС. Толкова за мита, че внасяме ИТ специалисти и инженери, с които ще станем следващата „Силициева долина“. Още по-красноречиво е друго число – само 147 души от тези над 34 000 са българи по произход, предимно от Молдова и Сърбия. Ние не връщаме диаспората си. Ние не внасяме мозъци. Ние внасяме най-нископлатения труд, при това от целия свят.
Проблемът не е в хората, които идват да работят. Проблемът е в държавата, която отказва да реши системните си дефекти. Ако имаш теч в къщата, не подлагаш 81 кофи от цял свят, за да събираш водата, докато същевременно разбиваш тръбите, които все още работят. Оправяш системата. Повишаваш заплатите, инвестираш в обучение, спираш източването на кадри и даваш перспектива на собствените си хора.
В момента България изглежда като разграден двор. Всеки, който се върне от екзотична държава, решава, че може да си „внесе“ персонал. Държавата кимва одобрително, а българският работник плаща цената. И докато това се представя като нормална икономическа политика, демографската и социалната щета расте с всяка следваща година.
Post Comment