Украинците се борят за оцеляването си, но вече и срещу собствената си държава

Пет години след като конфликтът в Украйна прерасна в пълномащабна война, страната е изправена не само срещу противника на фронта, но и срещу огромна вътрешна криза. Недостигът на военнослужещи, все по-тежката мобилизация, дезертьорството, демографският срив, икономическите проблеми и умората на населението са в центъра на обширен материал на Деклан О’Мълруни за The Spectacle.

Авторът започва с лично признание. Когато войната навлиза в пълномащабната си фаза, той е твърдо на страната на Украйна. Спори в интернет с хора, които определя като руски пропагандисти, купува си украинска футболна фланелка и я носи с гордост.

По собствените му думи тогава почти всичко, което знае за Русия и Украйна, идва от големите западни медии.

Пет години по-късно позицията му е коренно различна.

О’Мълруни обяснява промяната с работата си по други международни теми и с постепенното си недоверие към начина, по който западните медии отразяват конфликтите по света. След като започнал самостоятелно да проучва Украйна, стигнал до извода, че западната публика не получава цялостна картина за случващото се.

Според неговата интерпретация се премълчават или представят едностранчиво събитията след 2014 г., конфликтът в Донбас, положението на рускоезичните украинци и ролята на САЩ и Европейския съюз около Майдана.

Още по-малко, твърди той, западната публика вижда какво се случва с обикновените украинци в самата страна през 2026 г.

И именно тук започва основната част на неговия разказ.

„Ловът на хора“

Според автора най-големият проблем пред украинската армия вече е човешкият ресурс.

Първоначалната мобилизация от 2022 г. е съпроводена с огромен патриотичен подем. Има опашки от доброволци пред военните центрове, знамена по гарите и огромна обществена мобилизация след руското нахлуване.

Четири години по-късно картината, която О’Мълруни описва, е съвсем различна.

Доброволците вече са твърде малко, а армията продължава да се нуждае от огромен брой нови хора, които да попълват подразделенията, да заменят загиналите и ранените и да позволяват ротация на войниците, прекарали продължително време на фронта.

В материала са приведени оценки за около 140 000 убити или тежко ранени украински военнослужещи през 2023 г. и близо 500 000 загуби през 2025 г.

Самият автор отбелязва, че точният размер на военните загуби не може да бъде независимо установен в условията на война.

Но според него едно нещо не подлежи на съмнение: Украйна изпитва сериозен недостиг на хора.

Цитиран е украинският депутат Вадим Ивченко, който през март 2026 г. заявява, че под 10% от новопостъпващите се присъединяват доброволно. Именно поради това, според представената позиция, принудителната мобилизация практически не може да бъде прекратена.

При военното положение украинските мъже в мобилизационна възраст подлежат на военна служба, а възможността голяма част от тях да напускат страната е ограничена.

Това според автора създава система, при която държавата все по-често трябва да търси хората, вместо хората сами да отиват в армията.

„Бусификацията“

Така се появява и терминът „бусификация“.

Той идва от микробусите, използвани от служителите на териториалните центрове за комплектуване, известни като ТЦК.

Авторът се позовава на специализиран сайт, в който според материала са архивирани близо 10 000 видеоклипа, представяни като документирани случаи на конфликти между мобилизационните служби и украински граждани.

О’Мълруни подчертава, че показаните от него примери представляват само малка част от всички записи.

Един от клиповете според описанието показва как служител на ТЦК се приближава до велосипедист и го събаря от велосипеда, след което мъжът е задържан.

Друг случай е от Лвов.

Там мобилизационни служители според материала извеждат мъж от детска градина и го качват насила в черен автомобил, докато деца наблюдават случващото се.

Женски глас се чува да моли служителите да спрат заради присъствието на децата.

Те продължават действията си.

Следва историята на мъж от Киев, който подкрепял украинската страна във войната, но не желаел самият той да бъде изпратен на фронта.

По негов разказ бил пресрещнат пред дома си. Казали му да заглуши телефона и да го предаде. Един от охраняващите го предупредил да не го принуждава да използва физическа сила.

Мъжът твърди, че впоследствие бил държан в стая с решетки на прозорците, практически без връзка с външния свят.

След това бил преместен в мобилизационен център, който по неговите думи функционирал по-скоро като затвор, отколкото като военно учреждение.

В Одеса е описан друг необичаен случай.

Мъж отказвал да напусне автомобила си, а мобилизационните служители според материала използвали дим през процепа на вратата, за да го принудят да излезе.

Следват още случаи.

В Лвов жена се опитва да предотврати отвеждането на свой близък и влиза във физически конфликт със служителите.

Запис от охранителна камера във Виница според автора показва как мъж е пресрещнат непосредствено след излизането си навън и е отведен.

В друг клип мъж е преследван от служители на ТЦК през детски парк.

В Луцк мъж е ритан в лицето по време на задържането му.

Друг запис от Виница според описанието показва как служители слизат от автомобил, обграждат мъж и го отвеждат, без видима предварителна проверка на документите му.

Една от най-драматичните сцени показва млад мъж, който е натикан във военен микробус.

Краката му остават да висят навън.

Жена припада наблизо, докато друга крещи и се опитва да се намеси. Служителите я отблъскват и продължават.

В Одеса мъж се разхожда със съпругата си, когато е пресрещнат от мобилизационни служители.

Според описанието те го отвеждат към микробус, докато жена му отчаяно се опитва да го задържи.

Накрая тя остава на асфалта, а съпругът ѝ е откаран.

Авторът подчертава, че това са само няколко примера от хилядите видеоклипове, които според него съществуват.

Какво се случва след отвеждането

Следващият въпрос е какво става с мобилизираните след пристигането им в центровете.

Според материала някои са държани там с дни преди да бъдат разпределени към учебни центрове и военни части.

Авторът описва помещения, които сравнява със заграждения за задържани хора.

В един от показаните записи според него се вижда своеобразен унизителен ритуал в помещение, наричано местно „кокошарник“.

Там били отвеждани принудително мобилизирани мъже преди изпращането им за обучение.

Твърди се, че сред тях има млади, възрастни и хора със здравословни проблеми.

Материалът съдържа твърдения за побои, унижения и заплахи.

Още по-драстични са кадрите, за които авторът твърди, че показват мобилизирани украинци, транспортирани с белезници.

Причината според него е страхът, че мъжете могат да избягат или да дезертират.

Посочва се и името на украински военнослужещ Павло Анатолийович Кондратенко, за когото се твърди, че е заснел един от тези случаи.

Дезертьорство дори по време на обучение в Германия

Проблемът според материала не приключва с извеждането на хората от Украйна за военно обучение.

Авторът посочва случаи на украински военнослужещи, които са напуснали подразделенията си по време на подготовка в Германия.

Само в източната германска провинция Саксония-Анхалт според цитираните в материала данни става дума за повече от 80 души.

Общият брой за Германия бил стотици.

При завръщане и наказателно преследване в Украйна подобни военнослужещи могат да бъдат изправени пред тежки присъди.

Въпреки това те са избягали.

Хиляди жалби срещу мобилизационните служители

Авторът посочва и позицията на комисаря по правата на човека на Съвета на Европа Майкъл О’Флахърти.

Според материала той е изразил сериозна загриженост за твърдения за системни нарушения от украински мобилизационни служители, включително сигнали за изтезания и смъртни случаи.

Посочва се и че украинският парламентарен комисар по правата на човека е получил най-малко 5000 жалби за нарушения от мобилизационни служители от началото на 2025 г.

Но тук, според О’Мълруни, историята започва да придобива нов обрат.

Гражданите започват да отвръщат

Все по-често близки, съседи и случайни минувачи се намесват при опити за мобилизиране на мъже.

Според автора ежедневно се появяват записи на хора, които заобикалят автомобили на ТЦК, опитват се да освободят задържани и влизат във физически конфликти със служителите.

В Кременчук двама минувачи се намесват, когато служители се опитват да задържат велосипедист.

След сблъсъка самият велосипедист използва лютив спрей и палка и чупи предното стъкло на служебния автомобил.

Във Виница двама мъже се притичват на помощ на човек, който крещи по време на опит да бъде отведен.

Според описанието единият използва ритник, а другият лютив спрей.

Мъжът успява да се измъкне.

Авторът обръща особено внимание на факта, че някои украински граждани вече носят лютив спрей именно за подобни ситуации.

Следва още по-тежък случай.

Мъж излиза от дома си с пистолет и стреля срещу мобилизационен служител, дошъл за негов близък.

Авторът използва случката като символ на степента, до която според него е достигнал конфликтът между част от населението и мобилизационната система.

Има още примери.

Във Виница избухва масов физически сблъсък между граждани и служители, докато местни жители се опитват да освободят мъж.

В друг случай възрастен човек се намесва с лопата и успява да попречи на отвеждането на млад мъж.

Описан е и конфликт със земеделци, след като мобилизационни служители влизат в частен имот, за да отведат един от работещите там.

Фермерите се намесват и прогонват служителите.

В Николаев служители идват за бащата на млад мъж.

Синът се намесва физически.

При последвалия конфликт един от служителите изважда пистолет, но в крайна сметка се оттегля.

Друг запис показва цяла местна общност, която се събира и предотвратява отвеждането на човек.

За О’Мълруни тези случаи имат едно общо послание: част от обществото вече не възприема мобилизационните органи просто като представители на собствената държава, а като заплаха за своите близки.

Авторът поставя въпроса какво означава това за държава, която трябва да продължава войната.

Според неговата теза, когато правителството трябва насила да намира хора за армията, а техните съседи и семейства физически се опитват да предотвратят отвеждането им, това показва огромна степен на обществено изтощение.

Мобилизацията може да стане още по-строга

Авторът твърди, че кризата с личния състав може да доведе до още по-драстични мерки.

Той се позовава на информация за подготвяни „радикални“ промени в мобилизационната система.

Посочен е Роман Костенко, секретар на парламентарната комисия по национална сигурност, отбрана и разузнаване, който според материала потвърждава на 22 август, че се обсъждат сериозни промени.

Финансовите стимули не са успели да осигурят необходимия брой новобранци.

Сред възможните сценарии, разглеждани от автора, са намаляване на мобилизационната възраст до 18 години и евентуално разширяване на мобилизацията към жените.

„Заглушаването на една нация“

След мобилизацията материалът преминава към политическата ситуация.

О’Мълруни твърди, че западната аудитория рядко вижда описаните случаи, защото те противоречат на установения разказ за Украйна.

Според неговата оценка през 2026 г. Украйна вече не функционира като нормална демокрация.

Това е политическа оценка на автора, която той аргументира с ограничения върху партии и организации, законодателни ограничения, действия срещу журналисти и активисти и режима на военно положение.

Той връща началото на процеса към 2014 г.

Посочва законодателните промени от 2015 г., довели до забраната на Комунистическата партия и комунистическата и съветската символика.

След това разглежда законодателство, насочено срещу оправдаването на руската агресия.

Според автора формулировките са достатъчно широки, за да могат да бъдат използвани и срещу критики към властта.

След пълномащабното руско нахлуване през 2022 г. военното положение според него допълнително разширява възможностите за ограничения.

Какво става с медиите

Особено критична е оценката му за украинските медии.

Той разглежда „Украинска правда“, която определя като издание с дългогодишна традиция на независима журналистика, но твърди, че критичните материали вече са значително по-ограничени.

Подобна критика отправя и към англоезичните украински медии.

Особено внимание отделя на Kyiv Independent, което според него западната публика възприема като независим източник, но което авторът смята за недостатъчно критично към украинската власт.

Споменава и United24.

Платформата е създадена по инициатива на Володимир Зеленски и се използва за набиране на международна подкрепа и средства за Украйна.

О’Мълруни категорично я определя като държавен инструмент, а не като независима журналистическа медия.

15 години затвор за Богдан Сиротюк

Следва случаят на Богдан Сиротюк.

Авторът го представя като социалистически писател, който е критикувал едновременно Зеленски и Путин.

Според описанието Сиротюк разглежда и двете правителства като авторитарни и смята, че войната обслужва интереси, различни от тези на обикновените хора.

Материалът посочва, че той е осъден на 15 години затвор по обвинения, свързани с оправдаване на руската агресия.

Според автора Сиротюк впоследствие е държан в изолация.

О’Мълруни използва случая като пример за тезата си, че критика и към двете страни във войната трудно намира място в съвременната украинска политическа среда.

Случаят „Гонсало Лира“

Следва Гонсало Лира.

Чилийско-американският блогър живее в Украйна и става остър критик на Зеленски, Майдана и украинската политика.

Той е арестуван през май 2023 г.

Следват месеци на задържане и съдебни процедури, а по-късно Лира умира, докато е в украински арест.

О’Мълруни отбелязва, че самият той не е съгласен с много от възгледите на Лира.

Въпреки това разглежда случая като въпрос за свободата на словото и отношението на държавата към нейните критици.

Според автора, ако подобен случай беше станал в Русия, Китай или Иран, западното медийно внимание би било много по-голямо.

Партии, синдикати и активисти

Критиката продължава с твърдения за разширени правомощия на украинските служби за сигурност, ограничения срещу леви партии и натиск върху синдикални организации.

Материалът посочва и законодателство срещу опити за предизвикване на дестабилизация, което според автора може да бъде използвано срещу активисти и хора, организиращи действия независимо от държавата.

Спомената е и Ukraine Labour Initiative.

Според материала организацията е документирала случаи на украински работници, задържани след съпротива срещу мобилизацията.

Авторът настоява, че тези хора невинаги са привърженици на Русия. Част от тях просто не желаят да бъдат изпратени насила на война.

А изборите?

След това О’Мълруни поставя въпроса за изборите.

Украйна не провежда национални избори при действащо военно положение.

Авторът посочва, че президентският мандат на Зеленски е изтекъл според първоначалния календар, докато той продължава да изпълнява функциите си при условията на война.

Аргументът на украинската страна е, че законовата и конституционната рамка не позволява нормално провеждане на избори при военно положение.

О’Мълруни оспорва политическата логика на това положение.

Според него конституционните правила могат да бъдат променени, ако съществува политическа воля.

Той свързва въпроса и със собствената си интерпретация на Майдана, който определя като преврат, подкрепен от Запада.

Според автора истинският въпрос е дали украинските граждани трябва да получат възможност да гласуват за политически сили, предлагащи различен подход към войната и евентуални преговори.

„Страна, която изчезва“

След политическата част материалът преминава към демографията.

Тук картината е още по-тежка.

Авторът се позовава на украинския министър на социалната политика Денис Улиутин, според когото в териториите под контрола на Киев живеят приблизително между 22 и 25 милиона души.

При обявяването на независимостта през 1991 г. населението на Украйна е около 52 милиона.

Разликата не се дължи само на войната.

Сред причините са дългогодишната емиграция, ниската раждаемост, териториалните промени, бежанската вълна след 2022 г., украинците, преместили се в Русия и европейските държави, както и загиналите през войната.

Според данните, цитирани в материала, през първата половина на 2026 г. в Украйна са родени 73 292 деца.

За същия период са починали 259 853 души.

Това означава приблизително четири смъртни случая на едно раждане.

Година по-рано съотношението е било приблизително три към едно.

О’Мълруни цитира и определение на „Украинска правда“, според което страната бавно се превръща в „страна на мъртвите“.

Спомената е и бившата говорителка на Зеленски Юлия Мендел.

Според представените от нея оценки повече от половината от останалото население се състои от пенсионери или хора с увреждания, а гражданите в трудоспособна възраст са не повече от около 10 милиона.

За автора това поставя фундаментален въпрос.

Дори ако оставим настрана политиката, колко дълго страна с подобна демографска структура може да поддържа мащабна война?

Земеделието и икономиката също са под огромен натиск

Материалът разглежда и икономическото положение.

Украинското земеделие традиционно е един от ключовите отрасли на страната и важен източник на приходи от износ.

Според автора руските атаки срещу корабоплаването, пристанищата и логистичната инфраструктура около Одеса сериозно затрудняват износа.

Посочва се реколта от повече от 28 милиона тона зърно, за която производителите изпитват затруднения да намерят нормален достъп до международните пазари.

Вътрешните цени на хлебната пшеница според материала са спаднали с между 30 и 35%.

Годишните загуби от нереализирана селскостопанска продукция са оценени на приблизително 20,5 милиарда долара.

Авторът описва и проблеми с вътрешното снабдяване.

Според материала удари срещу логистични и разпределителни центрове са нарушили доставките на определени продукти.

Твърди се за намаляващи наличности на продукти като ечемик, елда и захар в някои магазини.

Всичко това допълнително увеличава натиска върху населението.

Какво всъщност искат украинците?

Тук материалът стига до един от основните си аргументи.

О’Мълруни се позовава на социологическо изследване от май 2026 г.

Според цитираните резултати около три четвърти от украинците очакват войната в крайна сметка да приключи чрез дипломатическо, а не чрез военно решение.

Над седем от десет анкетирани според представените данни смятат вариант, включващ руско изтегляне срещу украински ангажимент за невлизане в НАТО, за приемлив или поне заслужаващ обсъждане.

Мнозинство е готово поне да разгледа и вариант за постоянно прекратяване на огъня по сегашната фронтова линия.

О’Мълруни интерпретира тези числа като доказателство за дълбока обществена умора от войната.

Според него това не означава непременно, че тези хора подкрепят Русия.

Неговата теза е друга: голяма част от украинското население просто иска войната да приключи.

Западната помощ и продължаването на войната

В същото време материалът разглежда продължаващата западна военна и финансова подкрепа.

Авторът твърди, че европейските членове на НАТО ще трябва да осигурят огромни допълнителни средства през 2026 и 2027 г., като посочва сума от 70 милиарда евро.

Според неговата интерпретация ролята на САЩ във финансирането намалява, докато Германия поема все по-голям дял.

О’Мълруни разглежда войната като прокси конфликт между Русия и Запада.

Според него Украйна се използва и като място, където се натрупва практически боен опит с дронове, нови технологии и съвременни тактики, които впоследствие могат да бъдат изучавани и използвани от други армии от НАТО.

Неговият извод е, че цената на този геополитически сблъсък се плаща преди всичко от украинското население.

„Какво искате да направи Украйна, просто да се предаде?“

В края на материала авторът сам поставя въпроса, който очаква от своите критици.

Каква е алтернативата?

Трябва ли Украйна просто да спре да се съпротивлява и да позволи на Русия да победи?

О’Мълруни отговаря с две основни тези.

Първата е собствената му оценка за военното положение. Според него Русия вече е постигнала стратегическо преимущество и няма реалистичен начин посоката на войната да бъде обърната без огромна пряка военна интервенция на НАТО.

Той смята, че Крим и контролираните от Русия източни територии няма да бъдат върнати в обозримо бъдеще чрез продължаване на сегашния модел на войната.

Това е оценката на автора, а не независимо установен извод.

Втората му теза е по-важна за целия материал.

Какво всъщност означава „Украйна“?

За О’Мълруни Украйна не е само правителството в Киев.

Тя не е президентът.

Не е парламентът.

Не е НАТО.

Не е Европейският съюз.

Украйна според неговото разбиране са хората, които живеят там.

Работниците, семействата, пенсионерите, мъжете в мобилизационна възраст, жените, които се опитват да спасят съпрузите си от отвеждане, родителите и децата.

И според него именно поведението на тези хора трябва да бъде поставено в центъра на разговора.

Когато мъже се крият от мобилизацията, когато други напускат военните си подразделения, когато семейства блокират микробуси, когато съседи се намесват физически, когато хора използват лютив спрей, лопати и дори оръжие срещу представители на мобилизационните органи, авторът вижда в това симптом на много по-дълбока криза.

Към нея той добавя демографския срив, огромната емиграция и социологическите данни за предпочитание към дипломатическо решение.

Предложението на автора: избори

Затова О’Мълруни предлага конкретен политически изход: избори.

Според него украинците трябва да получат възможност сами да определят дали искат сегашният политически и военен курс да продължи.

Те трябва да могат да избират и кандидати, които предлагат преговори и различен подход към отношенията с Русия и Запада.

Авторът отхвърля аргумента, че конституционните ограничения правят това невъзможно, и настоява, че при достатъчна политическа воля може да бъде намерено решение.

След това отправя и най-острата си критика към украинското ръководство и западните държави.

Според него управляващите и външните партньори на Киев могат да говорят за продължаване на войната, защото не понасят непосредствено същата лична цена като обикновените мобилизирани украинци и техните семейства.

О’Мълруни твърди и че децата на Зеленски и на голяма част от депутатите във Върховната рада се намират на безопасно място извън страната.

Оттук идва и финалната му теза.

В западния политически речник непрекъснато се говори, че Украйна трябва да бъде подкрепяна толкова дълго, колкото е необходимо.

Но според автора истинският въпрос е друг.

Какво искат самите украинци?

Материалът представя една изключително мрачна картина: държава с огромен недостиг на военнослужещи, в която мобилизационните органи издирват мъже по улиците; хиляди видеоклипове показват конфликти около мобилизацията; близки и случайни граждани се намесват, за да предотвратят отвеждания; има дезертьорство; населението се свива; ражданията са многократно по-малко от смъртните случаи; милиони са напуснали страната; земеделието и икономиката са под натиск, а значителна част от обществото очаква дипломатически край на войната.

За автора всичко това показва, че украинската криза вече не може да се измерва единствено с километри фронтова линия, унищожена техника или размер на западната помощ.

Тя трябва да се измерва и с хора.

С мъжа, който се страхува да излезе от дома си.

С жената, която се опитва да задържи съпруга си.

С бащата, за когото синът му влиза във физически конфликт.

С възрастния човек, който се намесва, за да спаси млад мъж.

С фермерите, които защитават свой работник.

С войника, който напуска обучението си в чужбина, въпреки риска от години затвор.

С милионите украинци, които вече живеят извън родината си.

И с децата, които никога няма да бъдат родени заради демографската катастрофа.

Именно затова финалното послание на материала е формулирано около понятието „последният украинец“.

Според О’Мълруни западните правителства и украинското ръководство могат да настояват войната да продължи.

Но той смята, че самите украински граждани все по-категорично показват, че не желаят безкрайно да плащат цената.

Така заглавието на материала придобива пълния си смисъл.

Според неговата теза украинците вече не се борят единствено за оцеляването на държавата си във войната с Русия.

Част от тях се борят и за собственото си оцеляване срещу система, която според автора ги преследва по улиците, отвежда ги насила, изпраща ги на фронта и не им предоставя политически механизъм, чрез който да поискат промяна на курса.

И най-важният въпрос, който остава след всичко описано, е прост:

Колко дълго може да продължи една война, когато държавата все по-трудно намира хора, готови доброволно да я водят?