В памет на една забравена актриса, която стана българската звезда на френското кино

На 1 август 2026 г., само на 56 години, във Франция си отиде Наталия Дончева – актрисата, която започна кариерата си в България, но още на 19 години избра Париж за свой дом. Тя беше от онези български артисти, чиято съдба постепенно се раздели между две държави. У нас останаха първите й роли и споменът за красивото момиче от „Време за път“ и „Адио, Рио“, а във Франция тя изгради кариера с над 50 роли в киното и телевизията и около 20 театрални постановки. Причината за смъртта й не е публично съобщена.

Наталия е родена на 31 декември 1969 г. в София в артистично и необикновено семейство. Баща й е актьорът Пламен Дончев, познат от Сатиричния театър, а майка й Режин Виолет Маргьорит е французойка и бивш дипломат. Именно чрез нея Наталия има връзка с Франция още от детството си. Режин не е просто чужденката в българското семейство – тя е човек с ярко присъствие, което дъщеря й запазва като важна част от своята идентичност. В едно от интервютата си Наталия дори се шегува с характерното френско „р“, което е наследила от майка си.
Актьорството изглежда почти предопределено за Наталия. През 1987 г. тя постъпва във ВИТИЗ, а докато още е студентка, получава първите си сериозни екранни възможности. Сред тях е „Време за път“ – вторият сезон на популярната телевизионна семейна сага „Дом за нашите деца“, режисирана от Неделчо Чернев. Историята продължава живота на голямото семейство Алданови, а Наталия попада сред цяла плеяда от известни български актьори.
За младата актриса това е особен момент. Тя се оказва на екран редом до вече утвърдени имена, а сред партньорите й е Виктор Чучков. „Време за път“ е петсерийна телевизионна продукция от 1987 г., а две години по-късно Наталия участва и в „Адио, Рио“. Същата година зрителите я виждат и в четвъртия сезон на сагата – „Бащи и синове“. Така, още преди да навърши 20 години, тя вече има зад гърба си няколко запомнящи се участия.

Но точно тогава Наталия прави избор, който променя целия й живот.
През 1989 г. заминава за Франция. Това се случва само дни преди падането на Берлинската стена – момент, който тя няма как да предвиди, но който само седмица по-късно ще промени Европа. На 19 години Наталия започва живота си отначало в Париж, в страната на майка си. Между 1989 и 1991 г. учи в Парижката консерватория, а след това постепенно започва да си проправя път в изключително конкурентния свят на френското кино и театър.
Началото не е лесно. Наталия преминава през множество кастинги, малки роли и години, в които трябва да доказва себе си не само като актриса, но и като човек, дошъл от друга страна и работещ на чужд език. Постепенно обаче името й започва да се появява все по-често във френските продукции.
Тя участва в популярни сериали като „Julie Lescaut“, „Une femme d’honneur“ и „Jos?phine, ange gardien“, а между 2011 и 2015 г. има повтаряща се роля в „Doc Martin“, където си партнира с известния френски актьор Тиери Лермит. В киното получава главна роля във филма „Un an“, а по-късно участва и в „Mademoiselle de Joncqui?res“. На театралната сцена работи с Даниел Отьой, а през 2004 г. е част от постановката „Hysteria“ на Джон Малкович – спектакъл, който получава пет награди „Молиер“. Самата Наталия определя този ангажимент като изключителен опит и важен трамплин в кариерата си.
Париж се превръща в нейния дом, но България никога не изчезва напълно от живота й. Тя се връща рядко, предимно когато има професионален ангажимент. През 2010 г. идва у нас за снимките на „Стъклената река“ на Станимир Трифонов – първата й голяма работа с български екип след дългите години във Франция. Самата тя говори за България по необичаен начин – като за своя „мечта и кошмар“, но и като за своеобразен „авариен изход“, ако някога всичко във Франция се обърка.
Личният й живот също е свързан с киното. Във Франция Наталия среща режисьора Арно Селиняк. Двамата прекарват заедно повече от две десетилетия, а тя става изключително близка и с неговите две деца. В старо интервю Наталия разказва, че няма свои деца, но е отгледала неговите. „Някои жени не са родени, за да бъдат майки. Аз съм приела това“, казва тя.
Думите на нейния доведен син Юго Селиняк след смъртта й показаха колко силна е била тази връзка. Юго, който днес е филмов продуцент, се сбогува с Наталия с изключително лични думи. Той й благодари, че в продължение на 25 години се е грижила за баща му, подкрепяла го е, прощавала му е и го е обичала. Но най-тежките думи са свързани с последното десетилетие от живота й.

„След 10-годишна битка най-накрая ще си починеш“, пише Юго. „Наслади се пълноценно; толкова отдавна не си имала този шанс. Ще ми липсваш, моя красива Наталия.“
Тези думи разкриват страна от живота на актрисата, за която публиката почти не е знаела. Каква точно е била тази десетгодишна битка, семейството не съобщава публично. Известно е единствено, че Наталия е била заобиколена от близките си в края – съпруга си, родителите си и брат си. А човекът, когото тя е приела като свой син, избира да не говори за нея само като за актриса, а като за жената, която в продължение на 25 години е била част от неговото семейство.
Така животът на Наталия Дончева изглежда като история за едно момиче, тръгнало от София в един от най-преломните моменти на Европа. Тя заминава за Париж преди да падне Берлинската стена и остава там, докато светът около нея се променя напълно. Започва от нулата, учи, играе, доказва се и постепенно се превръща в разпознаваемо лице на френския екран.
Но за България тя остава и нещо друго – красивото младо момиче от „Време за път“, което зрителите помнят от времето, когато „Дом за нашите деца“ събираше пред телевизора цели семейства.
Наталия Дончева си отиде само на 56. Париж беше станал нейният дом, но началото на историята й завинаги остана в София. А последните думи на Юго Селиняк сякаш казват най-важното – зад десетките роли, филмите, сериалите и голямата френска кариера е имало човек, когото едно семейство е обичало дълбоко.
И човек, който след десет години мъка най-сетне е намерил покой.