В периода 1945–1989 г. в България се изграждат стотици предприятия, фабрики и заводи в почти всички краища на страната – от тежката индустрия в Перник и Димитровград до електроника в Правец и микроелектроника в Ботевград

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

България: Окупация или индустриално и социално изграждане?

През последните десетилетия българското общество е силно поляризирано по отношение на периода 1944–1989 г. Често се използват определения като “окупация”, “диктатура” и “тоталитаризъм”, докато други го наричат “време на съзидание”, “икономически възход” и “социална справедливост”. Истината може би е по средата, но е важно да се основаваме на факти, а не само на идеологически догми.

След Втората световна война България, макар и под силно влияние на Съветския съюз, не е била формално окупирана в класическия смисъл на думата. Страната запази своята държавност, а управлението ѝ премина в ръцете на нова политическа система, която, независимо от споровете около нея, остави значими следи в инфраструктурата, индустрията и обществото.

В периода 1945–1989 г. в България се изграждат стотици предприятия, фабрики и заводи в почти всички краища на страната – от тежката индустрия в Перник и Димитровград до електроника в Правец и микроелектроника в Ботевград. Страната развива мощна енергийна мрежа, включително изграждането на АЕЦ “Козлодуй”, множество ВЕЦ-ове и ТЕЦ-ове. Създадената електропреносна система обезпечава нуждите на бързо растящата икономика.

Селското стопанство също претърпява трансформация – кооперативизацията и механизацията на селата изкореняват вековната бедност на селяните и им дават достъп до образование, здравеопазване и културен живот. За пръв път в историята на България образованието става задължително и достъпно за всички. Масовата грамотност е факт до края на 50-те години, а броят на специалистите и инженерите нараства в геометрична прогресия.

Социалната система – макар и централизирана – осигурява на всеки гражданин работа, медицинско обслужване и социална защита. Престъпността, в условията на строг обществен контрол и бърза правораздавателна система, е на изключително ниски нива в сравнение с днешните реалности.

Днес, почти 40 години след края на тази епоха, България не може да се похвали с построяването на нови големи заводи или значими енергийни мощности. Частната инициатива съществува, но тя не компенсира разрушения индустриален гръбнак на страната. Селското стопанство е сведено до минимум, а обработваемата земя често пустее или е в ръцете на монополи. Бедността, безработицата и емиграцията на млади хора бележат най-големите си стойности от началото на Прехода.

Унищожени бяха не само заводите и научните институти, но и символите на миналото – паметници, архитектурни сгради, дори самият Мавзолей. Вместо конструктивна критика и приемственост, обществото предпочете да руши, вместо да надгражда. А резултатът? Корупция на всички нива, деградация на човешки ценности, упадък на образованието и здравеопазването.

Да, социализмът не беше съвършена система. Имаше репресии, цензура и липса на политически плурализъм. Но е време да говорим и за положителното, което днес липсва: сигурност, труд, съзидание, достъп до основни човешки права. Историята не бива да се пренаписва едностранчиво – нито като апология, нито като демонизация.