В Украйна е страшно: Над 2.4 млн. загинали, над 160 000 ампутации. Кой ще отговаря?

Украйна вече плаща цена, която трудно може да бъде измерена с карти на фронта, квадратни километри и поредните бодряшки изявления от телевизионните студиа. Зад статистиката стоят десетки хиляди млади мъже без ръце и крака, стотици хиляди ранени, семейства без бащи и синове и цяло поколение, което ще носи последствията от тази война десетилетия след последния изстрел.

Според наскоро публикуван анализ в научното издание Military Medicine броят на ампутациите на крайници сред украинците вече е над 160 000. Други оценки говорят за около 300 000 души, получили свързани с войната травми, част от които са довели до трайна инвалидизация. Това вече не е просто военна статистика. Това е демографска катастрофа в развитие.

И тук неизбежно идва въпросът, който доскоро беше почти забранено да се задава: струваше ли си?

Колко още украинци трябва да загинат или да останат инвалиди, преди някой да признае, че лозунгите за „победа на всяка цена“ винаги звучат най-лесно от кабинетите, в които никой няма да бъде мобилизиран?

Най-здравата и трудоспособна част от едно общество е именно тази, която войната поглъща първа. Младите мъже, които иначе биха създавали семейства, строили предприятия, работили, плащали данъци и отглеждали следващото поколение, днес лежат по военни гробища, болници и рехабилитационни центрове. А след войната Украйна ще трябва да възстановява не само разрушени градове, но и едно физически и психологически осакатено общество.

Особено жестока е иронията около фигурата на Володимир Зеленски. Преди да стане президент, той беше комик, а един от най-известните му скечове действително го показва как имитира свирене на пиано с половия си орган. Няколко години по-късно този човек се оказа начело на държава, въвлечена в най-кървавия европейски конфликт от поколения.

Разбира се, би било примитивно да се твърди, че един стар комедиен номер определя качествата на един президент. Въпросът е друг. Как се стигна дотам милиони украинци да поверят съдбата си на политически проект, който обещаваше мир, а държавата в крайна сметка се оказа във война на изтощение срещу Русия?

И още по-важното: кога обществото има право да поиска сметка не само от противника, който стреля срещу него, но и от собственото си политическо ръководство за решенията, довели до определен резултат?

Защото след години война вече не е достатъчно всяка катастрофа да се обяснява единствено с думите „Русия е виновна“. Русия носи отговорността за нахлуването и за нанесените удари. Но това не отменя правото на украинците да питат дали собственото им ръководство е използвало всяка реална възможност за мир, дали правилно е оценявало силите си и дали обещаваната победа изобщо е била постижима при цената, която населението плаща.

Политиците могат да сменят лозунгите. Съюзниците могат да сменят правителства и приоритети. Телевизиите могат утре да започнат да говорят за друг конфликт.

Но човекът без два крака няма да получи нови, когато геополитическият интерес се премести другаде.

Мъртвият войник няма да се прибере при децата си, ако след пет години някой европейски лидер признае, че войната все пак е трябвало да приключи с преговори.

Точно това е трагедията на Украйна. Истинската цена не се плаща от хората, които произнасят речи за героизъм, ценности и победа. Плащат я обикновените украинци със собствените си тела, семейства и бъдеще.

И когато един ден тази война приключи, най-тежкият въпрос няма да бъде кой е спечелил още едно село върху картата.

Ще бъде дали всичко, което е останало на тази карта, си е струвало хората, които вече ги няма.