Валери Йорданов разкри натиска зад кулисите: как невидими сили задушават българското кино

Българското кино се оказа в епицентъра на напрежение, каквото рядко излиза на повърхността. В центъра на тази буря застава Валери Йорданов – актьор и режисьор, чието име дълго време се свързваше с отдаденост, талант и силни творчески послания. Днес обаче той говори не за успехите, а за пречките, които според него системно задушават пътя му към нови проекти. Думите му разкриват картина, която разклаща представите за това как се създава изкуство у нас.

Йорданов твърди, че срещу него стои добре подредена мрежа от интереси, в която ключови роли играят Ники Сотиров и продуцентът Димитър Гочев. Според него става дума не за случайни спънки, а за последователен натиск – финансов и професионален – който цели да ограничи възможностите му да реализира идеите си. Тези обвинения не звучат като личен спор, а като сигнал за по-дълбок проблем в разпределението на ресурси и влияние в киноиндустрията.

Ситуацията, описана от режисьора, носи усещане за безизходица. Той разказва за проекти, подготвяни с месеци, дори години – сценарии, екипи, концепции, всичко готово за старт. И въпреки това, в последния момент се появяват пречки: претенции за права, неочаквани финансови изисквания, забавяне на документи. Според Йорданов тези действия не са случайни, а част от механизъм, който цели да го постави в зависимост и да го принуди да отстъпи.

Натискът не е само административен. Той говори за психологическо напрежение, за разговори, в които му се предлагат условия, които той не може да приеме без да се откаже от принципите си. В този свят, който отвън изглежда бляскав, той описва атмосфера на напрежение и борба, където творецът често е изправен срещу интереси, по-силни от самото изкуство.

Йорданов е категоричен, че действията на Сотиров и Гочев не са хаотични, а координирани. По думите му те работят в синхрон, за да запазят контрола върху процесите и да определят кой ще получи шанс да снима и кой ще остане извън кадър. Това, което той описва, звучи като затворен кръг, в който достъпът до ресурси и възможности се решава не от талант, а от зависимости.

Още по-тревожно е усещането, че подобни практики не са изключение. В кино средите мълчанието често се превръща в негласно правило – компромис, който мнозина приемат, за да продължат напред. Йорданов обаче избира друг път. Той излиза публично с детайли от договори и кореспонденции, рисувайки картина на система, в която границите между професионализъм и зависимост се размиват опасно.

Това решение не е без риск. Самият той признава, че е наясно с последствията и че този ход може да се отрази тежко на бъдещето му в индустрията. Но въпреки това остава твърд в позицията си – да не мълчи и да не се подчинява. За него това не е просто лична битка, а въпрос на принципи и на бъдещето на киното като свободно изкуство.

В края на изявлението си Валери Йорданов заявява, че няма да се откаже. Въпреки усещането, че е поставен в позиция на зависимост, той е решен да защитава правата си по съдебен път и да извади наяве механизми, които обикновено остават скрити. Според него тази борба е важна не само за него, но и за младите творци, които тепърва ще влизат в системата. Защото ако утвърден автор може да бъде поставен в подобна ситуация, въпросът за бъдещето на българската култура става неизбежен – и тревожен.