Вежди Рашидов – от сиропиталището и тежкото детство до „главния мултак“ и върховете на властта

На 14 декември 1951 г. в Димитровград се ражда Вежди Летиф Рашидов – момчето, което ще извърви необикновен път от сиропиталището в Студен кладенец до Художествената академия, от ателието на скулптора до кабинетите на властта. Ще се превърне в един от най-разпознаваемите български творци, ще получи международни отличия, ще бъде министър на културата и председател на Народното събрание. Но животът му ще бъде белязан и от противоречия – от драматичните събития около Възродителния процес, през близостта му с Илия Павлов и „Мултигруп“ до скандалите, които съпътстват политическата му кариера. На 6 ноември 2026 г. Вежди Рашидов си отиде на 74-годишна възраст.

Детството му не предвещава подобна съдба. Баща му работи като миньор, а майка му Кадрие Летифова е известна певица на български и турски народни песни, наричана „Славеят на Родопите“. Семейството се премества от Димитровград в Хасково, а по-късно се установява в Кърджали. Когато Вежди е още дете, майка му умира. Тежката загуба променя живота му. Баща му и брат му работят в мините и момчето е изпратено да живее и учи в сиропиталището в село Студен кладенец край Крумовград. Там прекарва годините до седми клас.

По-късно Рашидов ще описва сиропиталището като място, в което децата се учат да оцеляват сами. Имало побоища, сблъсъци и постоянна борба за надмощие. Според него тези преживявания не успяват да променят емоционалността му, но със сигурност го каляват. Още тогава се оформя характерът на човек, който трудно приема чужда власт над себе си и не се отказва лесно от намеренията си.

Мечтата му е да стане художник. След като напуска сиропиталището, пристига в София, за да кандидатства в Художествената гимназия, но не успява да издържи приемния изпит. Баща му го изпраща в Мадан, където започва да учи в техникум по минна електромеханика. Вежди обаче не се отказва. На следващата година отново заминава за столицата и този път е приет в Художественото училище за изящни изкуства „Илия Петров“.

Ученическите му години в София са изпълнени с лишения. Няма достатъчно пари за квартира и спи на Централната гара, където поне е топло. За да се издържа, работи каквото намери – разтоварва вагони на Сточна гара, занимава се с тежък физически труд и през ваканциите работи в рудниците на Мадан. Едновременно с това търси възможност да се учи от утвърдени художници, чиракува в ателиетата им и наблюдава работата им.

След Художествената гимназия продължава образованието си в Художествената академия в София, където завършва специалност „Скулптура“ през 1978 г. в класа на проф. Димитър Даскалов. Още като студент показва сериозни способности и се откроява с успехите си. След дипломирането печели конкурс за асистент и започва преподавателска работа в Академията. Остава там около десетилетие, но впоследствие се разделя с преподавателското място. Самият той обяснява това с трудния си характер и с конфликтите, които възникват около него.

Междувременно скулптурата постепенно се превръща в неговия истински свят. Рашидов работи портрети, композиции и малки пластики, изграждайки собствен стил, в който се преплитат експресивност, драматизъм и силно въздействие на формата. През 1981 г. получава голямата награда на Ватикана на името на Данте Алигиери в Равена за творбата „Вратата на Рая“. Това е едно от първите големи международни признания за българския скулптор и важен момент в кариерата му.

Но именно през 80-те години личната му съдба се преплита с един от най-мрачните периоди в новата българска история. Вежди Рашидов е етнически турчин и Възродителният процес засяга пряко неговото семейство и близките му. През декември 1984 г. започва насилствената смяна на имената на българските турци. В Кърджалийско са въведени ограничения за придвижване, поставени са полицейски постове и бариери, а хората са подложени на натиск да приемат български имена.

Години по-късно Рашидов разказва пред bTV как научава, че баща му е блокиран в Кърджали и не може да напусне града. Тогава той се качва на своята „Лада“ и тръгва към него. По думите му по пътищата има бариери, полиция и танкове. Успява да стигне до баща си, но на връщане властите не позволяват на възрастния мъж да премине през официалните контролни пунктове. Налага се двамата да заобиколят по черни и каруцарски пътища. Рашидов си спомня как баща му плаче през цялото пътуване. По-късно казва, че никога няма да забрави тези сълзи.

Това е личната му среща с насилието на Възродителния процес – не като участник в държавната кампания, а като човек, чието семейство е засегнато от нея. В интервюто си той разказва и за натиска, който е упражняван върху него от органите на Държавна сигурност. По думите му е бил подтикван да стане сътрудник, включително чрез физически тормоз в Ботевград, но отказал. Впоследствие архивни сведения показват, че службите са проявявали интерес към него и са го наблюдавали заради подозрения в т.нар. протурски национализъм. Тези обстоятелства очертават сложното му положение в онези години – творец с турски произход, който не приема насилствената асимилация, но същевременно е част от художествените среди на социалистическа България.

През 1985 г. Рашидов печели конкурс за престой в парижкия артистичен център Cit? des Arts. Заминаването му обаче не минава безпрепятствено. Според публикувани разкази за живота му първоначално от МВР не желаят да го пуснат, а за пътуването се намесва Георги Джагаров – тогава заместник-председател на Държавния съвет. Рашидов заминава за Франция и остава там по-дълго от разрешения срок. Живее в Париж около година и половина, без да има сигурен статут, но този период се оказва важен за творческото му развитие. Среща се с европейската художествена среда и получава възможност да работи извън ограниченията на българската действителност.

След завръщането си в България постепенно се утвърждава като един от най-известните скулптори в страната. Негови произведения са показвани в редица изложби у нас и в чужбина, а част от тях попадат в музейни и частни колекции. Сред институциите, в които се съхраняват негови творби, са Музеят „Пушкин“ в Москва, Музеят на Израел в Йерусалим и галерия „Уфици“ във Флоренция. Работи портрети, монументални композиции и пластики, а името му става все по-търсено в художествените и бизнес среди.

Именно в годините на прехода обаче около него се оформя и друг образ – този на твореца, близък с новите богаташи и силните фигури на зараждащия се едър бизнес. През 90-те години България навлиза в период, в който икономическата власт често се преплита със силови структури, охранителни фирми и групировки. Сред най-влиятелните играчи е „Мултигруп“ на Илия Павлов. В тази среда Рашидов изгражда близко приятелство с Павлов, което по-късно ще се превърне в една от най-коментираните страни от биографията му.

Скулпторът създава произведения за бизнесмени и компании, а една от най-известните му работи от този период е лъвът пред сградата на „Мултигруп“. Впоследствие журналисти разказват и за куриозното допълване на скулптурата, след като Илия Павлов забелязал, че на лъва липсва определен анатомичен детайл. Историята се превръща в част от фолклора около отношенията между двамата.

Кулминацията на тази близост идва на 14 декември 1996 г., когато Рашидов празнува рождения си ден в столичен ресторант. Сред гостите са президентът Жельо Желев, лидерът на ДПС Ахмед Доган, Иван Славков и други известни личности. Най-запомнящият се момент е появата на Илия Павлов, който връчва на скулптора почетна титла – „Главен мултак на Република България“. Събитието е заснето и показано в предаването „Как ще ги стигнем…“ на Тодор Колев. Самият Рашидов приема отличието с чувство за хумор и произнася реплика, която ще остане завинаги свързана с името му: „По-добре мултак, отколкото калтак“.

Така един от най-успешните български скулптори се оказва символично вписан в света на „мутренските години“. Важно е обаче да се направи разграничение: няма установени данни Рашидов да е бил член на силова групировка или да е участвал в престъпна дейност. Връзката му с този свят е преди всичко чрез близкото му приятелство с Илия Павлов, поръчките и публичната му принадлежност към бизнес средата на „Мултигруп“. Самият той многократно подчертава, че не е работил във фирмата на Павлов, а е бил негов приятел. Но снимките, публичните жестове и титлата от 1996 г. остават част от биографията му и не могат да бъдат отделени от атмосферата на онова време.

През следващите години Рашидов продължава да поддържа отношения с влиятелни фигури от бизнеса и политиката. Сред хората, с които е близък, е и Ахмед Доган. По-късно обаче отношенията му с ДПС се влошават. Той започва публично да критикува партията, обвинявайки ръководството й, че използва травмата от Възродителния процес за политически цели, без да търси реална справедливост за пострадалите. Въпреки турския си произход Рашидов не се превръща в политически представител на ДПС и постепенно се ориентира към други политически среди.

Преди да влезе в голямата политика, името му попада и в полицейска хроника. Като общински съветник в София е арестуван по обвинение за причиняване на телесна повреда на полицай. По-късно е оправдан. Случаят е показателен за темперамента му – човек, който трудно овладява гнева си и често влиза в остри конфликти, но и който не се отказва от позицията си, когато смята, че е прав.

През 2009 г. Вежди Рашидов прави решителна крачка към политиката и става народен представител от ГЕРБ. Успява да спечели мандат от Кърджали – регион, в който ДПС традиционно има силно влияние. В първото правителство на Бойко Борисов е назначен за министър на културата и заема поста от 2009 до 2013 г. Връща се на същата позиция и във второто правителство на Борисов, от 2014 до 2017 г. През 2022 г. е избран за председател на 48-ото Народно събрание.

Политическата му кариера е съпътствана от множество скандали, остри изказвания и конфликти. Неговият темперамент, който в ателието може да изглежда като част от артистичния характер, в политиката често се превръща в проблем. Въпреки това Рашидов остава влиятелна фигура в културните и политическите среди, а близостта му с Бойко Борисов и други представители на управляващия елит е добре известна.

През годините получава редица отличия, сред които орден „Стара планина“ – първа степен, а през 2004 г. е избран за член-кореспондент на Българската академия на науките. В творческата му биография има десетки самостоятелни изложби и произведения, които остават част от обществени пространства и музейни колекции.

Вежди Рашидов си отиде на 74 години, оставяйки след себе си противоречиво наследство. За едни той ще остане талантлив скулптор, който с много труд и упоритост е преодолял тежкото си детство и е достигнал до международно признание. За други ще бъде политикът с остър език, човекът на „Мултигруп“ и приятелят на Илия Павлов, който никога не се дистанцира напълно от символите на мутренския преход. Между тези две оценки стои една сложна биография – на момчето от сиропиталището, което мечтае да стане художник, на твореца, преживял насилието на Възродителния процес в собственото си семейство, и на общественика, който се оказва в самия център на българската власт.