Може и да е наивно, но би било добре да дойде такава власт – не „реформаторска“, не „експертна“, не „евроатлантическа“ – а власт с памет. Власт, която ще отвори един списък и ще каже:

„Всички вие – народните избраници, които години наред взимахте решения за чуждия живот – заповядайте да поживеете в него.“

Всички. Без изключение.

Директно в най-затънтеното северозападно село. Там, където пътят не свършва географски, а политически. Там, където асфалтът е спомен, а един личен лекар обслужва пет села. А линейка, ако изобщо успее да прескочи дупките и да дойде навреме е цяло чудо.

Пенсионерите от тях – на масовата пенсия. Нека си „оптимизират разходите“. Да направят месечен план: хляб, ток, лекарства… и после да изберат кое от трите ще отпадне. Да вземат „кредит“ не от банка, а на вересия от кварталния магазин.

И да дадат пресконференция пред аптеката.

Пардон – пред мястото, където някога е имало аптека.

Да обяснят как сме в „клуба на богатите“, докато броят стотинки и се чудят дали да си купят хляб или да си платят тока. Да покажат как „икономическият растеж“ се побира в празен портфейл.

Работоспособните – на пазара на труда. Не в онзи стерилен пазар в комисии и бордове. Истинския.

С обяви тип: „Търсим 20-годишен с 10 години опит. Минимална заплата. Осигуровки на четири часа.“

Да си напишат CV-то. Да чакат. Да чуят:

„Ще ви се обадим.“

Или по-честното: „Това са условията. Ако искаш.“

После – да застанат пред огледалото. Не пред медиите. И да обяснят колко прекрасно се живее в „клуба на богатите“. Да го кажат бавно. Да го повторят. Ако трябва – докато сами си повярват.

Или поне докато не им заседне в гърлото.

Без камери. Без студиа. Без контролирана среда и водещи, които им се говори в слушалките.

И понеже обичат цифрите – нека си сметнат: ток, вода, храна, транспорт, лекарства… После да добавят „непредвидени разходи“.

Да видим как ще вържат бюджета без магическия ред: „други приходи“.

Да отидат и в болницата. Не в частната. Не във VIP крилото. В онази, където:

„няма направление“,

„няма места“,

„няма човешки отношение“,

„донесете си консумативите“, или директора на болницата да ви води за ръчичка от кабинет в кабинет, като бебета!

Да разберат как системата „работи“, когато ти си частта, заради която скърца.

След това да ги заведат и до затвореното училище или това, каквото е останало от него. Да им дадат тебешир. И да напишат на дъската:

„Приоритет: образование.“

И после да се обърнат към празния двор и да обяснят защо децата ги няма!!!

Да минат през магазина – онзи с половин рафт и двойни цени. Да си купят „евтино“ и да усетят колко скъпо излиза бедността.

Защото да – бедността е най-луксозният разход. Плащаш повече, получаваш по-малко и никой не ти връща разликата.

И накрая – да застанат пред хората. Не пред журналисти, а пред хора, които всеки път ги баламосват – с Еврозона, НАТО, ЕС, Шенген, евроатлантическа линия…

Да извадят любимите си думи:

„стабилност“,

„растеж“,

„европейски път“.

Да ги кажат бавно. Ясно.

И да чуят как звучат, когато няма аплодисменти!

Да обяснят как сме в „клуба на богатите“.

Онзи клуб, в който мнозинството плаща, а малцинството вдига наздравици.

И ако им остане грам честност – да признаят че са сгрешили.

А че никога не са живели с последствията от собствените си решения.

Защото истинският проблем не е бедността.

Проблемът е, че някой нагло ти обяснява, че това е просперитет.

И оттам нататък вече не говорим за политика.

Говорим за нагла подигравка граничеща с геноцид.

Системна.

Добре облечена.

И дълго време – безнаказана!

Periyan Nebi