За Украйна пачки, за нашите деца събираме капачки!

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Докога ще се правим, че не виждаме позора?

В България умират деца. Не в измислени новини. Не някъде далеч, а тук – в нашите градове и села, в нашите болници, в нашите ръце. И докато ние събираме пластмасови капачки, за да спасим живот, държавата ръси милиони в чужди войни. Това ли са приоритетите на една уж суверенна и уж демократична държава?

Няма нищо по-жестоко от това майка да гледа как бебето ѝ се бори за живот, а болницата да няма кувьоз. Апаратът е остарял. Медицинският персонал – на ръба. Средствата – „няма“. Но за Украйна има. За танкове, генератори и куршуми – има. За нашите деца – бутилки и капачки.

Цифри, които боли да четем

От началото на войната в Украйна, България е отпуснала над 1.2 милиарда лева под формата на помощ – включително пари, оръжие, гориво и оборудване.
В същото време, Министерството на здравеопазването отделя по-малко от 10 милиона лева годишно за детско и неонатално оборудване за цялата страна.
Според проучване от 2023 г., 1 от всеки 8 кувьоза у нас е над 20 години – техника, която в Европа отдавна се бракува.
Благодарение на инициативата „Капачки за бъдеще“ до момента са събрани над 1 200 000 лева и дарени над 50 кувьоза – не от държавата, а от хората.

Държавата абдикира, народът проси

Не е нормално здравето на българските бебета да зависи от дарителски кампании, организирани от отчаяни, но събудени хора. Не е нормално да се разчита на народната съвест, докато онези, които би трябвало да защитават обществения интерес, обслужват чужди. Не е нормално кувьоз в Ямбол да бъде дарен от събрани капачки, докато в същото време България праща бойни машини и боеприпаси за фронта.

През 2024 г. кметът на малко градче в Северна България преряза лента на нов кувьоз, купен с дарения от ученици. Сълзи на радост? Не. Това трябваше да е ден на срам. Срам, че деца спасяват деца. Че властта гледа и ръкопляска, но не прави нищо.

За кого е България?

Чия е тази държава? На лобисти, на чужди фондации, на геополитически кукловоди? Или на децата ни, които още с първия си дъх плащат цената на нечия бездушност?

Докога ще мълчим, докато ни залъгват с PR кампании, в които политици позират пред апаратура, закупена не от бюджета, а от капачки, събирани от пенсионери, ученици и майки с колички?

Това вече е война. Война за живот.

Да, това е война – и тя се води всеки ден в реанимациите, в родилните зали, в беззвучния плач на семейства, които никога няма да чуят „мама“ и „татко“ от своето дете. Това е война на лицемерието срещу човечността. На принизения народ срещу горделивата държавна апатия.

Не капачки – справедливост!

Хората не просят, защото искат – а защото са принудени. Защото системата ги е оставила. Защото политици, които никога не са стъпвали в родилно отделение в провинцията, определят къде да отидат милиардите. Защото по-важно е да се харесат на Брюксел и Вашингтон, отколкото на една майка, държаща празна пелена.

Заключение: Или се събуждаме, или умираме като общество

Ако не можем да се погрижим за децата си, не заслужаваме да се наричаме държава. Ако ще се кланяме на външни господари, а вътрешно ще ни е срам – не сме народ, а колония.

„За Украйна пачки, за нашите деца капачки“ – звучи като проклятие. Но все още можем да го обърнем. Ако поискаме. Ако наистина ни пука. Ако вдигнем глава.