Забравената трагедия от 9 септември 1950 г.

Девети септември 1950 г., национален празник на България ознаменуващ победата на Деветосептемврийското въстание през 1944 г.. По софийските улици преминава огромна манифестация, която трябва да покаже пред цяла България колко единен и сплотен е народът около новата власт. Хиляди и хиляди хора са изкарани по улиците, знамената се веят, лозунгите са навсякъде, а пред официалната трибуна преминават военни части. В продължение на часове София е превърната в сцена на политически спектакъл. Но зад фасадата на празника този ден остава и една трагедия, за която дълго почти не се говори.

През 1950 г. Деветосептемврийската манифестация вече е утвърден ритуал на новия режим. Годишнината от идването на Отечествения фронт на власт трябва да бъде отбелязана с невиждана масовост. Манифестацията продължава около четири часа, а според наличните сведения в нея участват около 250 000 души. Пред мавзолея на Георги Димитров партийното и държавното ръководство приема шествието, докато военни колони демонстрират силата на новата държава. Архивни снимки запазват картината от този ден – море от хора, знамена, портрети и военна техника, преминаваща пред официалната трибуна.
Сред техниката е и танкова колона. По предварителния план машините трябва да преминават пред трибуната с определена скорост, а след това да ускорят, като запазят строя си. Именно при преминаването през площад „Народно събрание“ обаче става нещо, което превръща празничния спектакъл в смъртоносна сцена.

Командирът на един от танковете забелязва, че неговата машина се е приближила опасно до предната. Той нарежда на водача да намали скоростта. Водачът се опитва да забави танка, но без да премине на по-ниска предавка. Машината поднася и се отклонява от траекторията си. Удря леко постамента на паметника „Цар Освободител“, а след това се врязва в група хора, намиращи се в непосредствена близост.
Трима души загиват на място. Други седем са тежко ранени и са откарани в болница. Най-зловещото е, че колоната не спира. Водачът не разбира веднага мащаба на случилото се и танковете продължават движението си. Празничната манифестация трябва да продължи.
И тук вече разполагаме с нещо много по-силно от по-късни разкази или спомени. На 14 септември 1950 г., само пет дни след трагедията, Политбюро на ЦК на БКП разглежда официално въпроса за пострадалите при „злополуката по време на манифестацията на 9 септември“. В протокола е записано, че са взети решения за отпускане на помощи и пенсия на пострадалите. Документът е запазен в Държавния архив и днес е публикуван в дигиталния архив на протоколите на Политбюро.

Този документ има особена стойност. Той категорично показва, че трагедията не е измислена десетилетия по-късно и не е само семейна мълва, предавана от поколение на поколение. Самата власт признава съществуването на злополуката и обсъжда последиците от нея само дни след случилото се. В протокола обаче няма подробно описание на самия инцидент – той е назован просто като „злополуката по време на манифестацията“.

Последвалото разследване разглежда и възможността инцидентът да е бил саботаж с политически мотив. Проверява се лоялността на командира и водача на танка. След като не са открити основания за подобна версия, хипотезата е изоставена. Отговорността е насочена към организацията на мероприятието и към обстоятелството, че хората са се приближили прекалено близо до танковата колона.
Тъкмо тук трагедията придобива особено неприятен оттенък. Вместо въпросът да бъде поставен единствено върху безопасността на гражданите при преминаването на тежка военна техника през препълнен площад, обяснението се свързва и с прекалено големия ентусиазъм на множеството. Милицията не успяла да поддържа достатъчно разстояние между хората и танковете.

За официалния празник обаче инцидентът не променя сценария. Танковете продължават по маршрута си, а манифестацията – също. Само пет дни по-късно висшето партийно ръководство вече обсъжда помощи и пенсии за пострадалите.
Днес от този ден са останали архивните снимки на тържествената София и един сух запис в протокола на Политбюро. Зад него обаче стоят хора – трима загинали и други седем, които оцеляват, но са тежко ранени. А документът от 14 септември 1950 г. оставя едно важно свидетелство: трагедията на Деветосептемврийската манифестация не е легенда. Самата власт е записала за нея в собствените си архиви.