Западът остана без фабрики, без специалисти и без време: започва голямото отрезвяване

Това е мрачната теза на Дж. Матсън Хайнингер, който предупреждава, че Съединените щати и останалата част от Запада вече не разполагат с достатъчен интелектуален, институционален и индустриален капацитет, за да реагират достатъчно бързо на поредица от взаимно свързани шокове.

Според него проблемът не е липсата на политическа воля. Проблемът е, че инструментите, хората, фабриките и дори икономическото мислене, необходими за подобна реакция, постепенно са били изгубени.

Веригата, която той описва, е проста и именно затова звучи толкова тревожно.

Война в стратегически морски коридор повишава риска за корабоплаването. Застрахователите се оттеглят или вдигат цената на покритието до нива, при които плаването престава да има икономически смисъл. Корабите започват да изчезват от маршрутите.

Когато корабите не плават, петролът не достига до потребителите.

Когато петролът не достига, идва недостиг на горива.

След него идват проблеми с производството на торове, нефтохимикали, хелий и редица други продукти, които стоят невидимо зад функционирането на модерната икономика.

Следващите звена са храните, полупроводниците, автомобилният транспорт и индустриалното производство.

После идват фалитите.

След тях безработицата.

След безработицата спада търсенето.

А това поражда нови фалити.

Така един първоначално локален проблем започва да се движи през цялата икономическа система като падащи плочки на домино.

Според представената от Хайнингер картина този процес вече не е само теоретичен риск. Той посочва драстичен спад на трафика през Ормузкия проток, рязко поскъпване на застраховките срещу военен риск, оттегляне на застрахователи от цели сегменти и стотици компании, които вече предприемат защитни мерки чрез увеличаване на цените или ограничаване на производството.

Точно тук според него започва истинският проблем.

Западните правителства са свикнали да отговарят на икономически кризи с инструментите на централните банки.

Намаляване на лихвите.

Повече ликвидност.

Финансови стимули.

Трансфери към домакинствата и бизнеса.

Но Федералният резерв може да създава долари. Не може да създава барели петрол.

Не може да рафинира дизел.

Не може да построи корабостроителница.

Не може да произведе трансформатор.

Не може да създаде завод за редкоземни елементи за няколко седмици.

И не може с решение за лихвения процент да произведе поколение инженери и техници.

В това се състои централната теза на анализа: паричната политика може да влияе върху търсенето, но не може да премахне физически недостиг.

А когато кризата е на страната на предлагането, печатането на пари дори може да направи ситуацията още по-болезнена, защото повече пари започват да преследват същото или по-малко количество реални стоки.

Според Хайнингер западната икономическа система е загубила и друг важен инструмент: способността да мисли в категории като индустриална мобилизация, разпределение на ресурси, стратегическо производство и дългосрочно планиране.

В продължение на десетилетия икономическата ортодоксалност поставя централните банки и паричната политика в центъра на управлението на кризите.

Проблемът е, че една централна банка не може да произведе това, което физически не съществува.

И дори ако политиците осъзнаят грешката, възниква още по-голям въпрос: какво точно ще мобилизират?

Американската производствена заетост достига своя исторически връх още през 1979 г. През следващите десетилетия огромни части от производствените вериги са изнесени извън страната.

Корабостроенето е само един пример.

Днес Китай, Южна Корея и Япония разполагат с несравнимо по-големи корабостроителни мощности.

При фармацевтичните активни съставки, редкоземните елементи, трансформаторите, машинните инструменти и специализираните химикали зависимостта от външни доставчици също е огромна.

Това означава, че дори едно правителство внезапно да реши да върне производството у дома, то се сблъсква с най-неприятния фактор от всички: времето.

Фабрика не се строи за седмица.

Корабостроителница не се създава за месец.

Инженер не се обучава за половин година.

Изчезнала производствена екосистема не се възстановява с указ.

Четиридесет години аутсорсинг не могат да бъдат обърнати за четиридесет дни.

Именно това прави прогнозата на Хайнингер толкова песимистична.

Шоковете могат да се разпространят за седмици и месеци.

Възстановяването на индустриална база може да отнеме десетилетия.

Следователно двете времеви линии просто не съвпадат.

Когато кризата пристигне, обществото може да разбере какво е трябвало да направи. Но вече да е прекалено късно да го направи.

Авторът отива и по-далеч.

Според него икономическият срив няма да остане само икономически.

Когато средната класа губи доходите и сигурността си, когато институциите изглеждат безпомощни, когато държавата не може да осигури основни стоки и когато обществото не разбира защо всичко това се случва, започва политическа радикализация.

Историята многократно е показвала подобен механизъм.

Точно затова Хайнингер прави паралел с Ваймарската република. Германия тогава разполага със силна индустрия, впечатляваща научна общност и образовано население, но икономическият и политическият срив въпреки това създава условия за възхода на нацизма.

Неговото предупреждение е, че общество, което няма дори индустриалния фундамент на тогавашна Германия, може да се окаже още по-уязвимо.

Хората, останали без работа, доходи и перспектива, рядко реагират с безкрайно търпение.

Те започват да търсят виновник.

А политическата система започва да им го предлага.

Оттук авторът стига до най-крайната си теза.

Западът може да бъде принуден да избира между радикална икономическа мобилизация и продължителен упадък.

Първият вариант би означавал повече държавно планиране, приоритетно разпределение на ресурсите, връщане на стратегическо производство, ограничения върху част от потреблението и огромни инвестиции в индустриален капацитет.

Такъв модел вероятно би означавал и по-нисък стандарт на живот поне за определен период.

Вторият вариант е да се запази сегашният модел и да се приеме, че зависимостта от чужди производствени центрове ще продължи, независимо от геополитическите рискове.

В анализа няма обещание за лесен изход.

Напротив.

Най-силното му предупреждение е, че политиците могат да се окажат в ситуация, при която отлично знаят какво трябва да бъде направено, но вече нямат времето, хората и фабриките, с които да го направят.

Защото парите могат да бъдат създадени за секунди.

Индустриалният капацитет не може.

Може би именно това е най-голямата слабост на съвременната западна икономика: десетилетия наред тя оптимизираше производството за ниска цена, ефективност и глобални доставки, но не и за оцеляване при продължителен геополитически шок.

И ако тази система бъде прекъсната едновременно на няколко ключови места, истинският въпрос вече няма да бъде колко висока ще бъде инфлацията или какво ще направи Федералният резерв.

Въпросът ще бъде много по-прост.

Кой все още може да произвежда?

Кой има енергия?

Кой има суровини?

Кой има инженери?

Кой има фабрики?

И колко време ще бъде необходимо на останалите да ги създадат отново?

Според Дж. Матсън Хайнингер отговорът е най-малкото едно поколение.

А неговото заключение е безмилостно: когато кризата се измерва в седмици, а решението в десетилетия, проблемът вече не е само икономически.

Проблемът е времето.