Западът проповядва свобода, но живее по други правила: Империята на двойните стандарти
Западните либерални демокрации все повече приличат на човек с две лица. На публично място говорят за човешки права, свобода, равенство, демокрация и защита на слабите. Зад затворените врати на геополитиката обаче правилата често изглеждат съвсем различно.
Независимата австралийска журналистка Кейтлин Джонстън описва това противоречие с особено остра метафора. Според нея западното общество прилича на нарцистичен мъж, който малтретира жена си у дома, но в социалните мрежи демонстративно се представя за чувствителен феминист.
Именно разликата между публично заявените ценности и реалното поведение е в центъра на нейната критика.
Западният свят обича да разказва истории за себе си. В тях той почти винаги е защитникът на свободата. Холивуд произвежда безброй филми за герои, които се изправят срещу тиранията. Политици говорят за „международен ред, основан на правила“. Знаменитости защитават малцинства, бедни, бежанци и жертви на насилие. Правителствата поставят човешките права в центъра на официалната си реторика.
Но Джонстън задава неудобния въпрос: как изглежда същата цивилизация, когато престанем да слушаме думите ѝ и започнем да наблюдаваме действията ѝ?
Според нейната теза огромна част от благосъстоянието на богатия свят е свързана с труд, суровини и производствени вериги, преминаващи през много по-бедни общества. Докато западният потребител вижда готовия смартфон, дреха или електромобил, далеч от погледа му остават мините, фабриките, нископлатеният труд и икономическите отношения, върху които се крепи крайната цена.
Така възниква едно от големите противоречия на съвременността. Общество, което говори непрекъснато за справедливост, може едновременно да се възползва от глобална икономическа система, чиито резултати са крайно неравномерно разпределени.
Същият проблем според Джонстън съществува и във външната политика.
Западните правителства редовно обвиняват други държави в авторитаризъм, нарушаване на човешките права и незачитане на международните правила. Но когато същите принципи трябва да бъдат приложени към собствените им действия или към действията на техни съюзници, моралната категоричност нерядко започва да отслабва.
И точно тук се появява обвинението в двойни стандарти.
Газа се превърна в особено силен символ на този спор. Критиката за западни двойни стандарти далеч не идва само от Джонстън. През последните години редица автори и издания поставиха въпроса дали отношението на западните държави към войната не подкопава собствените им претенции за универсалност на международното право. Това остава силно оспорван политически въпрос, но самият спор вече има глобални измерения.
Другото голямо противоречие е демокрацията.
Още от училище гражданите на западните общества научават една проста формула: народът избира властта, властта служи на народа, свободните медии контролират властта, а свободата на словото гарантира, че всяка идея може да бъде оспорена.
Джонстън вижда действителността по съвсем различен начин.
Според нея огромната концентрация на богатство неизбежно се превръща и в концентрация на политическо влияние. Богати донори, корпорации, медийни собственици, лобисти и технологични платформи разполагат с възможности да влияят върху политическия разговор в мащаб, недостъпен за обикновения гражданин.
Това не означава непременно, че изборите са фиктивни или че всяка западна демокрация функционира еднакво. Означава нещо по-неприятно: формалното право на един глас не гарантира равенство на реалното политическо влияние.
И точно тук критиката на Джонстън преминава от политиката към философията.
Ключовата дума е почтеност.
Какво означава един човек да бъде почтен?
Да бъде един и същ пред началника и пред подчинения си. Да не говори за доброта публично, докато проявява жестокост насаме. Да не проповядва принципи, които изоставя веднага щом започнат да му струват нещо.
Мислите, думите и действията трябва да бъдат в съзвучие.
Същият критерий може да бъде приложен и към цели общества.
Ако една държава твърди, че човешките права са универсални, те трябва да бъдат универсални и когато нарушителят е неин съюзник.
Ако свободата на словото е принцип, тя трябва да защитава и неприятните мнения.
Ако международното право е универсално, то не може да се превръща в оръжие срещу противниците и препоръка към приятелите.
Ако човешкият живот има еднаква стойност, паспортът на загиналия не би трябвало да определя силата на възмущението.
Това е същината на обвинението на Кейтлин Джонстън. Не че Западът няма ценности, а че твърде често не живее според собствените си ценности.
И може би точно затова думите „демокрация“, „свобода“ и „човешки права“ губят част от моралната си сила, когато се използват като геополитически лозунги.
Почтеността не се доказва с декларации. Тя се доказва именно тогава, когато прилагането на собствените ти принципи е неудобно, скъпо или политически неизгодно.
Оттук идва и най-тежкото определение на Джонстън: „империя от измамници“.
То е съзнателно крайно. Но зад провокацията стои въпрос, който е много по-труден за отхвърляне: може ли една цивилизация безкрайно да поддържа пропаст между образа, който създава за себе си, и последствията от собствените си действия?
Ако отговорът е „не“, промяната няма да започне с поредната декларация за демократични ценности. Ще започне с много по-неприятното действие да погледнеш собственото си общество без пропагандния филтър и да поискаш от него същите стандарти, които то изисква от останалия свят.
Защото свободата без последователност лесно се превръща в лозунг. Правата без универсалност се превръщат в привилегия. А моралът, който важи само за противника, вече не е морал.
Той е инструмент на властта.
Post Comment