Жълтите павета и новият елит: кой решава кой е „умен“, „модерен“ и „правилен“

Политическият живот в България отдавна не се води само с аргументи, програми и идеи. Все по-често той се превръща в битка на етикети, при която принадлежността към „правилната“ страна може да се окаже по-важна от качествата, образованието или поведението на самия човек.

Това е основната теза в остър авторски коментар на Никола Вранов, публикуван в „Свободно слово“ под заглавие „Светеното масло на жълтите павета“. Текстът е насочен срещу средите около ПП-ДБ и част от столичния градски елит, които авторът описва с подчертано сатиричен и саркастичен език.

Според Вранов в съвременната политическа среда съществува своеобразен механизъм, при който човек може да получи публична легитимност не толкова заради личните си качества, колкото заради принадлежността си към определен политически и обществен кръг.

В неговата метафора това е „светеното масло“ на жълтите павета. Веднъж приет за част от „правилната“ общност, човек започва да бъде представян като представител на гражданското общество, реформатор или носител на модерни европейски идеи, независимо от предишната му биография или реалните му способности. Това е авторска оценка и част от полемичния стил на текста.

Вранов насочва критиката си конкретно към ПП и ДБ, като твърди, че политическата принадлежност може да действа като своеобразна „интелектуална амнистия“. Според неговата теза определени личности получават позитивен публичен образ, стига да използват правилния политически речник и да защитават приемливите за съответната общност позиции.

Авторът използва думите „реформи“, „евроатлантизъм“ и „путинисти“ като символи на този политически език. Според него повтарянето на подобни послания понякога е достатъчно, за да бъде даден човек възприет като принципен и обществено ангажиран, докато същите негови качества биха били оценени съвсем различно, ако принадлежеше към друг политически лагер.

В центъра на коментара стои и по-широк въпрос, който не се отнася само до една партия: доколко политическите общности са склонни да прощават слабостите на „своите“, докато оценяват далеч по-строго същото поведение при опонентите.

Именно тук текстът преминава от конкретната атака срещу ПП-ДБ към критика на самия начин, по който функционира политическата идентичност.

Авторът описва свят, в който след като някой бъде определен като „наш човек“, неговите недостатъци започват да се интерпретират като качества, а действията му получават по-благоприятно обяснение. Обратно, човекът от другата страна се оценява през политическия етикет още преди да бъде чут аргументът му.

Сарказмът в текста е насочен и към част от столичната среда около центъра на София, която Вранов свързва с определен начин на живот, политическо самочувствие и претенции за морално превъзходство. Това е литературно-публицистична картина, изградена чрез преувеличение и ирония, а не социологическо описание на конкретна обществена група.

Финалната теза на автора е, че проблемът възниква тогава, когато политическата принадлежност започне да се възприема като доказателство за интелектуално или морално превъзходство.

Тогава спорът вече не е между различни идеи, а между „правилни“ и „неправилни“ хора.

И точно в този момент политиката престава да бъде състезание на аргументи и започва да прилича на затворен клуб, в който най-важният въпрос не е какво казваш, а към кого принадлежиш.