На 6 септември 1885 г. нашите предци правят решителна крачка за обединение на разкъсаното от Берлинския договор Отечество
На преден план в програмите на българските партии след Освобождението са „… тежненията на народа ни за обединение…“
Още през лятото на 1879 г. решенията на Берлинския конгрес предизвикват масовото недоволство на нацията – и в свободните, и в неосвободените български земи. В Княжество България и автономната провинция Източна Румелия се разгаря движение за съединение на двете освободени части на Отечеството и за освобождението на Македония, чието олицетворение са комитетите “Единство”. Първият план е още в началото на 1880 г. Обнадеждени от идването на власт в Лондон на правителството на Уилям Гладстон, защитник на българите след Априлското въстание, делегати от Източна Румелия се събират в Сливен. Избран е таен Централен народен комитет с председател Константин Величков, а с мисия в Лондон е изпратен Стефан Панаретов, преподавател в “Робърт колеж” в Цариград. Акцията няма успех, тъй като Великобритания не желае усложнения. След ред спорадични прояви през следващите години съединисткото движение се разгаря отново през 1984-а. Начело са дейците на румелийската Народна партия, която изпраща делегация начело с Иван Гешов в столиците на “Великите сили”.
Уви, и този път резултат няма… Идвайки на власт обаче, партията се отказва от прокламираното скорошно съединение, което є “печели” подигравателното прозвище “лъжесъединисти”. Политическите боричкания мотивират дейците на националната революция отпреди Освобождението да вземат нещата в свои ръце. Инициативата е на македонския българин Спиро Костов, някогашен “хъш” и сътрудник на Любен Каравелов. На 10 февруари 1885 г. Захарий Стоянов и Иван Андонов учредяват Български таен революционен централен комитет (БТРЦК). Председател е самият Захарий, апостол на Априлското въстание, придобил популярност с книгата си за Васил Левски (1883 г.) и първия том на “Записки по българските въстания” (1884). В комитета влизат “стари” поборници и представители на младото гражданско общество в областта.
Първоначалната цел е “… освобождението на Македония чрез оръжие или постигането на какво-годе подобрение съдбата на населението…” Програмата и уставът следват традициите на БРЦК за „… освобождение на българский народ чрез революция морална и с оръжие…” Създадени са местни структури в Чирпан, Хасково, Сливен, Ямбол, Бургас и други градове и селища.
Предвид международната обстановка БТРЦК извежда на преден план по-реалистичната цел за съединение на автономната област с Княжеството. На 11 май 1885 г. Опълченско дружество в Сливен превръща празника на св. св. Кирил и Методий в гражданска акция в името на Съединението. В същия дух протичат всенародните чествания в памет на Христо Ботев в Пловдив и на Хаджи Димитър на Бузлуджа. Под натиска на турското правителство, недоволно от ставащото, управляващите в Пловдив извършват арести и уволняват съединистите на държавна служба. В отговор БТРЦК с участие на съмишленици от Княжеството на 25 юли 1885 г. провежда събрание в Дермендере (дн. Първенец), на което е решено Съединението да бъде обявено на 15 септември. Към движението са привлечени мнозина офицери от румелийската милиция (войската на областта), сред които изпъква бесарабският българин майор Данаил Николаев, командир в Опълчението през Руско-турската война. Установени са още по-тесни връзки със съмишлениците в Княжеството и самия княз Александър. В навечерието на събитията князът, завръщайки се от обиколка в Европа, пристига в Шумен за свиканите по негова заповед военни маневри. Целта е войската да е подготвена за подкрепа на сънародниците на юг от Балкана при военна намеса на Османската империя.
Събитията изпреварват плановете на БТРЦК. На 2 септември в Панагюрище, центърът на Априлското въстание девет години по-рано, ученици организират демонстрация под лозунга “Долу Румелия!” Инициаторите са арестувани, но под звъна на църковните камбани се събира почти целият град, а полицията освобождава младежите. На следващия ден БТРЦК насрочва главния удар в областната столица на 5 срещу 6 септември. Приет е план за действие с участието на извиканите за маневри войскови части и насочили се към града чети. Най-известната от тях е Голямо-Конарската, водена от подофицера Продан Тишков от Габрово, известен с прякора Чардафон Велики. Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич нарежда на администрацията и полицията да действа “много благоразумно” и фактически се отказва от съпротива срещу въстаналия народ. Арогантните опити на руските дипломати в Пловдив да саботират движението се провалят. Резиденцията на генерал-губернатора е обсадена от четниците на Чардафон и войската, водена от майор Николаев. От името на БТРЦК Захарий Стоянов и Иван Андонов съобщават на Кръстевич, че е свален. За съжаление, заслужилият борец за църковна независимост е подложен на унижение – “охраняван” от Недялка Шилева, годеницата на Чардафон, огорченият Кръстевич споделя: “И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тази минута…” Мнението, че Съединението протича безкръвно по принцип е вярно, но все пак са дадени жертви – в престрелка падат петима убити от Чирпанската чета, а в Пловдив, макар и без връзка със събитията, е убит заслужилият поборник майор Райчо Николов. Съставено е временно правителство, оглавено от д-р Георги Странски, с членове от БТРЦК. За главнокомандващ войската е назначен майор Данаил Николаев, който мобилизира всички налични военни сили в областта.
Пловдивските събития заварват княз Александър във Варна, откъдето заминава за старата столица Търново и заедно с премиера Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов официално декларира, че ще бъде “княз на Северна и Южна България”. На 9 септември князът вече е в Пловдив, посрещнат с бурни овации. Атмосферата на всеобщо одобрение, въодушевление и единство на институциите е изключителна! Правителството на д-р Странски е преобразувано в Княжеско комисарство, а администрацията продължава да функционира при пълно запазване на обществения ред.
С акта на Съединението, извършен самостоятелно от българите, драстично е нарушен Берлинският договор и е пренебрегната волята на “Великите сили”. Най-ощетена е Османската империя, която наред със загубата на приходи и територия получава сериозен удар върху своя престиж. Подозирайки руски замисъл, останалите “Велики сили” осъждат нарушаването на решенията от Берлин, но призовават за преодоляване на кризата по дипломатически път. До голяма степен неочаквана – и за европейската дипломация, още повече за българите, – е враждебната реакция на Русия. Император Александър III уверява Османската империя, че „… ще окаже своята лоялна помощ за възстановяването на реда и за запазването на правата на султана…” Петербург отзовава “своя” военен министър в правителството в София ген. Кантакузин и руските офицери на българска служба, с което в критична степен лишава войската на Княжеството от команден състав… В опит за неутрализиране на руската реакция още на 6 септември княз Александър изпраща послание до императора, но отношението на официален Петербург отново е враждебно. С поведението си управниците на империята предоставят възможност на Великобритания за ограничаване на руското влияние в България и на Балканите. Лондон прави внушения в подкрепа на Съединението, а на 24 октомври в Цариград започва работа конференция на посланиците на държавите, подписали Берлинския договор. Пътят до международното признание на мирната революция в Пловдив е труден, усложнен още повече от сръбската агресия през есента на 1885 г. И все пак, предците ни поставят “Велики сили” и света пред свършен факт – Съединението. И обратен път няма!
Post Comment