Българската либерална русофобия и агонията на еднополюсното мислене
Разпадането
на една представа за света понякога се
преживява по-драматично от разпадането
на самия политически ред. Държавите
разполагат с дипломатически и икономически
инструменти, чрез които могат да
приспособят поведението си към промененото
съотношение на силите. Политическите
общности, изградили своята идентичност
върху убеждението за историческата
непогрешимост на определен център на
властта, много по-трудно приемат подобна
промяна. За тях тя поставя под въпрос
не просто правилността на някогашните
решения, а смисъла на собствената им
обществена биография.
В
българския публичен живот от години
съществува течение, което превръща
отношението към Русия в универсален
критерий за политическа благонадеждност.
В неговия речник оценката на руската
държава нерядко предхожда анализа на
конкретните обстоятелства. Международните
събития се подреждат според това дали
потвърждават представата за Русия като
източник на заплахи и за Запада като
единствен възможен носител на исторически
прогрес. Тази разновидност на либералната
русофобия се оказва особено уязвима в
момент, когато самите западни държави
преоценяват своите отношения с останалия
свят.
Понятието
русофобия не бива да се разпростира
върху всяка критика на руската политика.
Български гражданин може да осъжда
войната в Украйна, да се противопоставя
на действията на Кремъл и същевременно
да има реалистична представа за
международното значение на Русия.
Предмет на настоящия анализ е онзи
идеологически механизъм, при който
отрицателното отношение към Русия
придобива самостоятелна ценност и
започва да измества преценката за
българския национален интерес.
Поколението
на окончателните истини
Политическата
социализация на значителна част от
българския следпреходен елит протече
в необичайна историческа среда.
Разпадането на Съветския съюз, отслабването
на Русия, американското военно
превъзходство и разширяването на
европейските институции създадоха
впечатлението, че проблемът за бъдещото
устройство на света вече е решен.
Предстоеше останалите общества да се
приспособят към модел, чиято универсалност
се приемаше почти безусловно.
Фукуямовата
идея за края на историята беше далеч
по-сложна от популярното си политическо
тълкуване. В ежедневната идеология на
прехода обаче тя се превърна в убеждение,
че историческите алтернативи са
изчерпани. За малките държави политическият
успех започна да се измерва чрез степента
на приобщаване към победилия център.
Стратегическото мислене постепенно
отстъпи пред усвояването на институционални
правила и политически норми, създадени
другаде.
За
България присъединяването към НАТО и
Европейския съюз имаше конкретни
основания, свързани със сигурността,
икономическата интеграция и възможностите
за развитие. Отделен въпрос е превръщането
на тази ориентация в доктрина, според
която принадлежността към съюз освобождава
националния елит от задължението да
разсъждава самостоятелно. Договорните
ангажименти не съдържат готов отговор
на всеки въпрос от стопанската, енергийната
или дипломатическата политика на една
държава.
Антикомунизмът,
характерен за първите години на прехода,
постепенно придоби и геополитически
измерения. Съветското минало, съвременната
руска държава, руската култура и
историческите отношения между България
и Русия започнаха да се смесват в общ
отрицателен образ. Войната в Украйна
придаде нова острота на тези нагласи,
като същевременно породи действителни
опасения за европейската сигурност.
Различаването на историческата памет,
съвременните заплахи и конкретните
държавни интереси стана още по-необходимо,
но публичната полемика често тръгна в
обратната посока.
Човек,
прекарал професионалния си живот в
среда, която награждава определен прочит
на международните отношения, трудно би
се отказал от него единствено поради
промяна на международната конюнктура.
Натрупаните контакти, авторитетът и
принадлежността към интелектуални
общности създават инерция, която
надживява обстоятелствата, които са я
породили. Политическият възглед се
превръща в социална позиция, а корекцията
му може да има цена, далеч надхвърляща
неудобството от признаването на
аналитична грешка.
Светът,
който не зависи от американските избори
Една
от най-съществените особености на
съвременната геополитическа промяна
е нейният структурен характер. Възходът
на Китай се опира на десетилетия
индустриално развитие, натрупване на
капитал, инфраструктурно строителство
и технологично усъвършенстване. Неговата
тежест в международната търговия не
произтича от отношението на американския
президент към Пекин. Тя е резултат от
материални процеси, които продължават
при различни политически администрации
във Вашингтон.
Русия
също не може да бъде оценявана единствено
през размера на номиналния си брутен
вътрешен продукт. Нейният ядрен потенциал,
природните ресурси, географският мащаб,
военното производство и мястото ѝ в
Съвета за сигурност на ООН придават на
руската държава значение, което никоя
американска администрация не може да
отмени с политическа декларация. Това
не изключва сериозните демографски,
технологични и икономически ограничения
пред Москва, нито човешката и стопанската
цена на войната. Реалистичната оценка
предполага едновременно познаване на
силата и слабостите на дадена държава.
Индия,
Бразилия и редица други страни разширяват
възможностите си за самостоятелно
международно поведение. Те не образуват
единен антизападен блок и интересите
им често се разминават. Общото между
тях е нежеланието автоматично да
възприемат приоритетите на великите
сили като свои собствени. Международните
отношения постепенно се организират
около по-сложна система от партньорства,
съперничества и ситуативни съвпадения
на интереси.
Понятието
многополюсност не означава непременно
по-справедлив или по-мирен свят.
Разпределението на мощта между повече
центрове може да увеличи опасността от
конфликти, да разшири възможностите за
натиск върху малките държави и да
затрудни международното сътрудничество.
Неговото признаване е аналитична
необходимост, а не задължително
политическо одобрение. Българската
дискусия би спечелила много от
освобождаването си както от носталгията
по западното превъзходство, така и от
романтичната представа, че всеки негов
противник непременно носи историческа
справедливост.
Европейската
слабост и българската увереност
Европейският
съюз разполага с огромен икономически
потенциал, значителен научен ресурс и
способност да влияе върху международните
регулаторни стандарти. Да бъде обявен
за окончателно изчезнал глобален фактор
би било пресилено. Неговият проблем е
несъответствието между икономическата
тежест и способността да формулира и
провежда единна стратегическа политика.
Европейската зависимост от американските
гаранции за сигурност и различията
между националните интереси на държавите
членки ограничават тази способност.
Европа
не е единен геополитически субект в
същия смисъл, в който са Съединените
щати или Китай. Решенията за война и
мир, отбранителните бюджети и голяма
част от дипломатическите инструменти
остават в ръцете на националните
правителства. Съчетаването на различните
им приоритети изисква време и компромиси,
които не винаги съответстват на скоростта
на международните събития. Европейското
влияние е реално, но не е еднакво във
всички области.
Българският
парадокс се състои във възможността
част от политическия елит да демонстрира
по-голяма увереност в непроменимостта
на трансатлантическия модел, отколкото
самите общества, върху които той се
крепи. Във Вашингтон се водят спорове
за цената на външнополитическите
ангажименти, а в Европа – за стратегическата
автономия, индустриалната конкурентоспособност
и бъдещето на отбраната. У нас подобни
спорове нерядко се свеждат до проверка
на лоялността на участниците в тях.
Подобна
политическа култура превръща България
в наблюдател на процеси, в които би
трябвало да участва чрез европейските
институции и двустранната си дипломация.
Държавата може да има малък относителен
дял в световната икономика, но това не
я освобождава от необходимостта да
оценява последиците от решенията на
големите. Колкото по-непредвидима е
международната среда, толкова по-висока
става цената на интелектуалната
зависимост.
Тръмп
и удобната персонализация на историята
Обясняването
на международните промени чрез личността
на Доналд Тръмп предоставя на привържениците
на стария ред психологически удобна
перспектива. Ако разрушаването на
установените отношения е дело на
конкретен президент, отстраняването
му от властта би могло да възстанови
предишното равновесие. Не се налага
преоценка на собствените убеждения,
защото историческата промяна е сведена
до временно политическо отклонение.
Американският
завой към Азия обаче беше ясно формулиран
още по време на администрацията на Барак
Обама. При първия мандат на Тръмп
съперничеството с Китай придоби остра
търговска и технологична форма.
Администрацията на Джо Байдън запази
значителна част от ограниченията и
разшири контрола върху износа на
чувствителни технологии, като същевременно
подкрепи вътрешното производство на
полупроводници. Различните подходи към
съюзниците не отмениха приемствеността
в оценката на китайското предизвикателство.
В
американската политика действат
противоречиви интереси. Отбранителната
индустрия, технологичните корпорации,
финансовите институции, индустриалните
предприятия и избирателите имат различни
очаквания от външната политика.
Президентът може да промени приоритетите
и инструментите, но не може произволно
да премахне тези противоречия.
Съперничеството между демократи и
републиканци е важно, без да изчерпва
стратегическите основания на американското
поведение.
Евентуалното
завръщане на демократите в Белия дом
може да доведе до по-тясна координация
между САЩ и европейските съюзници, до
по-твърда политика спрямо Москва или
до различно отношение към международните
институции. Възможно е дори част от
европейската стратегическа слабост да
бъде компенсирана чрез възстановяване
на доверие и общи отбранителни инициативи.
Нито една от тези промени обаче не
гарантира възстановяване на съотношението
на силите от последното десетилетие на
ХХ век.
Очакването
американските избори да върнат историята
назад разкрива особен провинциализъм
в политическото мислене. Светът се
разглежда като продължение на вътрешния
конфликт между две американски партии.
Стотици милиони хора, огромни производствени
системи и независими държавни стратегии
се оказват второстепенни спрямо въпроса
кой ще обитава Белия дом. Подобен възглед
надценява дори възможностите на самите
Съединени щати.
Между
убеждението и невъзможността да признаеш
грешката си
Дали
представителите на българската либерална
русофобия действително вярват в
завръщането на еднополюсния свят? Единен
психологически отговор не съществува.
Различните публични фигури могат да
имат различни мотиви, а техните
действителни убеждения не са непосредствено
достъпни за наблюдение. Възможно е обаче
да се анализират механизмите, които
правят определени политически позиции
устойчиви дори при неблагоприятни за
тях обстоятелства.
Теорията
на Леон Фестингър за когнитивния дисонанс
обяснява напрежението, възникващо при
несъответствие между убежденията на
човека и информацията, с която той се
сблъсква. Намаляването на това напрежение
може да настъпи чрез промяна на
убежденията, но и чрез отхвърляне или
избирателно тълкуване на новите сведения.
Колкото повече усилия и обществен
авторитет са вложени в защита на дадена
позиция, толкова по-трудно може да бъде
нейното изоставяне.
В
политическата среда подобен механизъм
има и колективно измерение. Публичните
възгледи носят признание в определени
общности, а отклонението от тях може да
бъде санкционирано чрез загуба на
доверие или принадлежност. Човек може
да допусне насаме, че светът е по-сложен,
отколкото публично е твърдял, но да не
разполага с езика и обществената свобода,
необходими за открито признаване на
това обстоятелство.
Бурдийовото
понятие за символен капитал помага да
се разбере обществената страна на
проблема. Авторитетът, натрупан в
определено политическо поле, има стойност
дотолкова, доколкото другите участници
признават качествата, които са го
породили. Ако дадена общност възнаграждава
преди всичко демонстративната
геополитическа лоялност, способността
за преоценка може да се окаже по-малко
полезна за индивидуалната кариера от
последователното възпроизвеждане на
познати позиции. Това е възможен социален
механизъм, а не доказателство за корист
или външна зависимост на конкретни
хора.
Съществуват
и либерални критици на Русия, които
напълно осъзнават преразпределението
на световната мощ, но смятат, че то не
променя необходимостта България да
защитава принципите на държавния
суверенитет и международното право.
Тяхната позиция не съдържа задължително
противоречие. Проблемът възниква тогава,
когато моралната оценка се превърне в
заместител на анализа на възможностите,
ограниченията и последиците от
политическите решения.
Държавата
не е идеологическа общност
България
не може да избира географското си
положение според предпочитанията на
управляващите. Черноморският регион,
близостта до конфликтни пространства,
зависимостта от международни транспортни
и енергийни мрежи и ограничените
демографски ресурси очертават относително
трайни условия на нейното съществуване.
Правителствата се сменят много по-бързо
от тези условия.
За
една малка държава дипломатическите
контакти са ресурс. Те не означават
съгласие с политиката на събеседника,
нито отказ от международните ангажименти.
Способността да се разговаря с държави,
с които съществуват остри противоречия,
е част от професионализма на дипломацията.
Обратното разбиране превръща прекъсването
на комуникацията в самоцел, без
предварително да е изяснено какви
конкретни резултати би постигнало то.
Българският
интерес в Черно море включва сигурността
на корабоплаването, предотвратяването
на военни инциденти, устойчивостта на
инфраструктурата и ограничаването на
риска от разширяване на военните
действия. Тези цели не могат да бъдат
постигнати единствено чрез декларации
за принадлежност. Те предполагат надеждна
отбрана, съюзническа координация и при
възможност дипломатически механизми
за намаляване на напрежението. Всяко
предложение следва да бъде оценявано
по неговата приложимост, а не по това
дали удовлетворява предварително
установени идеологически очаквания.
Същата
рационалност е необходима в икономическата
политика. Диверсификацията на доставките
може да намали опасната зависимост от
един доставчик, но не трябва да се
превръща в замяна на една монополна
зависимост с друга. Развитието на
отношенията с Китай може да създава
възможности за инвестиции и търговия,
но предполага преценка на технологичните,
финансовите и стратегическите рискове.
Националният интерес не е синоним на
автоматична ориентация към която и да
било велика сила.
Историческата
зрялост на българския политически елит
Макс
Вебер разграничава етиката на убеждението
от етиката на отговорността. Политикът
не може да бъде освободен от отговорността
за последиците на собствените си решения
чрез аргумента, че е действал в името
на правилни принципи. Неговото
предназначение е да свърже ценностите
с действителността, в която тези ценности
трябва да бъдат защитени. За държавника
чистотата на намерението не е достатъчно
оправдание за лошия резултат.
Българската
политическа зрялост ще проличи в
способността да се води разговор за
бъдещето на страната без непрестанното
раздаване на удостоверения за
геополитическа благонадеждност.
Русофобията не може да бъде заменена
механично с русофилство, защото подобна
замяна би запазила същия модел на външна
зависимост на мисленето. Въпросът е
дали българските институции могат да
изградят трайна аналитична способност,
която не се разпада при всяка смяна на
международната конюнктура.
Историята
не обещава на никого завръщане към
удобното минало. Съединените щати могат
отново да изберат президент демократ,
Европа може да преодолее част от
стратегическите си слабости, Русия и
Китай могат да се сблъскат със сериозни
вътрешни затруднения. Световният ред
остава открит процес, а не предварително
написан сценарий. България няма интерес
да залага бъдещето си върху очакването,
че някой отвън ще възстанови политическата
среда, в която нейният елит се е научил
да се чувства сигурен.
Най-тежката
последица от идеологическата русофобия
би била не грешната прогноза за съдбата
на Русия, а неспособността на България
да разпознае собствените си възможности
в променящия се свят. Докато у нас
политическата правота се измерва чрез
силата на отрицанието, други държави
ще измерват успеха си чрез постигнати
договорености, запазени икономически
ресурси и предотвратени конфликти. Те
няма да чакат българският публичен
дебат да приключи спора си с миналото.
Източник: pogled.info



Post Comment