Генералът, спасил Стоичков от затвора

Добри Маринов Джуров е роден на 5 януари 1916 г. в троянското село Врабево – от онези балкански места, където планината сякаш възпитава хората в две крайности: да служат на Бога или да се бунтуват срещу света. Джуров избира второто. Постъпва в семинарията, но е изключен заради комсомолска дейност – ранен знак за характера, който по-късно ще му позволи да управлява армия, министерство и спортни клубове с еднаква увереност в продължение на десетилетия.
През 1937 г. завършва Търговската гимназия в София. Същата година получава и едногодишна присъда затвор. На едва 21 години вече има зад гърба си членство в РМС от 1932 г., бъдещо членство в БРП от 1938 г. и досие, което би стигнало за цяла една биография. Животът очевидно не е смятал да му поднася спокойни години.
По време на Втората световна война Джуров е партизанин и командир на бригада „Чавдар“ – едно от най-емблематичните формирования на комунистическата съпротива в България. След 9 септември 1944 г. участва в Народния съд – трибунал, чиято историческа оценка и днес разделя обществото. Независимо от гледната точка, този период остава неотделима част от неговата биография и от сложния исторически пейзаж на епохата.
Следва стремителна военна кариера. Завършва Военната академия „Фрунзе“ в Съветския съюз и постепенно се изкачва по всички стъпала на армейската йерархия.
На 17 март 1962 г. застава начело на Министерството на народната отбрана. Напуска поста едва на 22 ноември 1990 г.
Двадесет и осем години, осем месеца и пет дни.
Рекорд, който нито един друг български военен министър не е успял да подобри – нито преди него, нито след него.
През тези почти три десетилетия България преживява Пражката пролет, разрива между Москва и Пекин, петролните кризи, брежневския застой и накрая разпадането на съветския блок. А Джуров остава неизменно на поста си – армейски генерал от 1964 г., член на Политбюро от 1977 г. и една от най-влиятелните фигури в държавата.
През ноември 1989 г. активно участва в отстраняването на Тодор Живков – ход, който изглежда немислим само дни по-рано. На 10 януари 1991 г. напуска парламента по собствено желание и постепенно се оттегля от обществения живот. Не крие разочарованието си от посоката, в която вижда да поема страната.
Дъщеря му, проф. Аксиния Джурова – учен с международна репутация, директор на Центъра за славяно-византийски проучвания и вицепрезидент на Международната асоциация за изследване на славянските култури към ЮНЕСКО – по-късно разказва, че баща й буквално се е сривал, когато е виждал бивши офицери да ровят в контейнерите за боклук.
Това е от онези човешки детайли, които казват повече от дълги политически анализи.
Но извън голямата политика и военната история Добри Джуров има и друга роля – далеч по-близка до сърцата на хиляди българи.
Той е човекът зад армейския спорт.
И човекът зад ЦСКА.

Под негово влияние и с личната му намеса армейските клубове се превръщат във фактор не само у нас, но и на международната сцена. Спортистите знаят, че зад емблемата стои фигура, която не просто подписва документи, а е готова лично да се намеси, когато сметне, че е необходимо.
Историята с Христо Стоичков отдавна е преминала границата между факт и легенда.
След напрегнат мач между Тракия и ЦСКА през 1987 г. Камата е обсипан с обиди от трибуните. Тръгва към феновете. На пътя му застават милиционери. В изблик на ярост Стоичков скъсва пагона на майор – деяние, което в онези години съвсем реално може да завърши със затвор.
Футболистът е задържан.
Ситуацията е сериозна.
Тогава се намесва Добри Джуров.
Той успокоява страстите, урежда освобождаването на Стоичков и след това го вика в кабинета си. Разговорът е кратък и пределно ясен:
„Това да ти е за последно! Повече няма да те спасявам! Ако не бях аз, щеше да си вече в затвора!“
Стоичков изслушва мъмренето, свежда глава и си взема поука.
Останалото е история.
„Златната топка“, четвъртото място на България на световното първенство през 1994 г. и превръщането на Христо Стоичков в едно от най-разпознаваемите имена в световния футбол.
Понякога съдбата на цели спортни епохи се решава от един телефонен разговор, проведен навреме.
Не по-малко показателен е и разказът на Лъчо Танев.
През лятото на 1986 г. ръководството на ЦСКА подготвя треньорска смяна. Вместо Димитър Пенев трябва да бъде назначен украинецът Олег Базилевич – човек с впечатляваща визитка и носител на Купата на европейските шампиони с Динамо Киев.
Танев, тогава капитан на отбора, настоява за среща с Джуров.
Рано сутринта, след традиционната тенис тренировка на генерала, двамата разговарят на стадион „Българска армия“. Капитанът излага позицията на футболистите. Джуров слуша внимателно, преценява ситуацията и в крайна сметка не допуска рокадата.
Резултатът?
ЦСКА завършва сезон 1986/1987 г. като шампион на България и носител на Купата на България.
Години по-късно Танев обобщава случилото се с едно изречение:
„Давам този пример, защото по-младите поколения не знаят, че и в ония години се намираха свестни хора.“
Добри Джуров умира на 17 юни 2002 г. в София. Изпратен е с военни почести и в присъствието на хиляди граждани.
Личност, която и до днес предизвиква различни оценки. За едни е герой на своята епоха. За други – част от система, към която гледат критично. За трети е държавник с безспорен организационен талант.
Но има една група хора, чието мнение остава удивително последователно през годините.
Спортистите от армейските клубове.
Когато ги попитат за Добри Джуров, те рядко говорят за партийни конгреси, военни доктрини или политически решения. Спомнят си друго – че е държал на думата си, че е заставал зад хората си и че е умеел да поема отговорност в моментите, когато всички останали предпочитат да се скрият.
Затова и десетилетия след смъртта му най-често използват една дума, която рядко се чува по адрес на политическите фигури от онази епоха:
почтен.