Гражданската война в Йемен придобива регионален и глобален характер

Йемен
е една от най-старите държави в Близкия
изток. Сведенията за това се съдържат
в много исторически документи, включително
и в библията и историята на Савската
царица.. Но Йемен много рядко е бил една
единна държава. Това се дължи на голямото
етническо и културно разнообразие на
племената и народите, населяващи
страната. До 1990 г. съществуваха 2 държави
– Северен Йемен със столица Санаа и
Южен Йемен със столица Аден. Разделението,
освен териториално, беше и по отношение
на политическата ориентация. Северен
Йемен беше тясно свързан със западния
свят, докато в южната част на страната
на власт беше про-съветска партия.
Обединението се случва през 1990. Президент
става Али Абдула Салех, а за столица е
определена Санаа. След обединението
отношенията между двете части остават
напрегнати. През
1994 г. южните сепаратисти правят опит за
отделяне, който е потушен от армията на
президента Салех. Последният започва
да консолидира властта в своите ръце,
често с цената на жестоки репресии.
Недоволството сред населението нараства.
В рамките на Арабската пролет, обхванала
Северна Африка и Близкия Изток, започват
масови протести в страната срещу
управлението на президента. Постепенно
те прерастват в политическа криза и
насилие. През
ноември Салех подписва споразумение
за предаване на властта; през 2012 г.
президент става Абд Раббу Мансур Хади.
2012–2014
г. се характеризират с неуспешен
политически преход.
Националният диалог цели да договори
нова конституция и бъдещото устройство
на страната, но не успява да разреши
споровете за властта, регионалното
представителство и икономиката.

На
тази база на преден план излизат
регионалните, етнически и религиозни
противоречия.

Северната
част от страната е заселена предимно с
шиитско население и по тази линия е
тясно свързана с Иран. Хутите или Ансар
Аллах са въоръжено политическо движение,
възникнало в тази част от страната.
Чувството за пренебрегнатост и отделяне
от останалата част от страната сплотява
голяма част от населението в подкрепа
на хутите. Те имат подкрепа от Иран —
оръжия, технологии и други форми на
военно съдействие, макар че хутите имат
и собствена политическа програма и не
са просто „марионетка“, управлявана
от Техеран. Те превземат Сана
през 2014 г.
и постепенно установяват контрол над
голяма част от северен и западен Йемен.

След
падането на столицата международно
признатото правителство, представяно
от Президентски лидерски съвет (ПЛС) се
премества в южната част от страната със
столица Аден. То е подкрепяно основно
от Саудитска
Арабия.
Идеята му е Йемен да остане една
държава,
а хутите да бъдат изтласкани от
териториите, които контролират.

На
този фон в играта се появяват и двама
нови играчи, които се опитват да заемат
централна роля в Йемен.

През
2017 г. се оформя т.н. Южен преходен съвет
(ЮПС). Той се превръща в политическия
център на значителна част от южното
сепаратистко движение. Целта на ЮПС е
Южен Йемен
отново да бъде отделна държава.
Това го отличава от международно
признатото йеменско правителство, което
официално защитава единството на Йемен.
Парадоксът е, че ЮПС дълго време воюваше
на същата страна като правителството
срещу хутите,
макар да има различна крайна политическа
цел. Основният външен покровител на ЮПС
са Обединените
арабски емирства.
ОАЕ обучават и въоръжават южни
формирования, включително силите,
свързани с ЮПС. Тук се появява още един
важен елемент от йеменската война:
Саудитска
Арабия и ОАЕ са съюзници срещу хутите,
но имат различни интереси в Южен Йемен.
Саудитите подкрепят запазването на
единна йеменска държава, докато ОАЕ са
подкрепяли южните сили, които искат
автономия/независимост.

Четвъртият
играч в тази обстановка се явява Ал
Кайда на Арабския полуостров (АКАП). Тя
се подкрепя, макар и не винаги, от
салафитски групировки в източната част
от страната (салафитите или уахабитите
са борци за „чистотата на исляма“ и са
най-радикалната част от мюсюлманите).
АКАП се възползва от слабия държавен
контрол, огромните пустинни пространства,
племенните мрежи, контрабандата и
политическата фрагментация. Характерно
за АКАП е, че тя не контролира постоянно
определени територии, но има силни
позиции в Хадрамаут и Ал-Махра, макар
че за известен период от време владее
дори и столицата на Хадрамаут Ал-Мукала.

От
горепосочените факти става ясно, че
конфликтът в Йемен не може да се представи
само като противопоставяне на хутите
срещу останалата част от населението
на религиозна основа. На лице е най-малко
триъгълник, подкрепян от различни външни
играчи с коренно противоположни интереси.
Отново се доказва максимата, че в
политиката врагът на моя враг не винаги
е мой приятел, като Саудитска Арабия и
ОАЕ подкрепят борбата срещу хутите, но
са с коренно различни цели и интереси.

Ето
развитието на събитията през последните
години:

Както
вече подчертахме, през 2014 г. хутите
завладяват столицата Санаа.

–
2015 г. — намеса на коалицията, водена от
Саудитска Арабия.
По искане на международно признатото
правителство Саудитска Арабия оглавява
военна коалиция, която започва въздушна
кампания срещу хутите. Конфликтът се
задълбочава и се свързва с регионалното
съперничество между Саудитска Арабия
и Иран.

–
2015–2021 г. — продължителна война и
хуманитарна катастрофа.
Фронтовете се променят, а страната
остава разпокъсана между различни
въоръжени и политически сили. Югът е
особено фрагментиран: Южният преходен
съвет, подкрепян от Обединените арабски
емирства, се сблъсква с правителствени
сили. Блокади, разрушена инфраструктура,
недостиг на храна и болести водят до
една от най-тежките хуманитарни кризи
в света.

–
2018–2020 г. — опити за спиране на боевете.
Споразумението от Стокхолм от 2018 г. цели
да намали сраженията около пристанищния
град Ходейда и да улесни хуманитарния
достъп, но изпълнението му е непълно.
През 2019 г. споразумението от Рияд се
опитва да уреди спора между правителството
и Южния преходен съвет.

–
2022 г. — примирие на ООН.
През април започва примирие, което
значително намалява боевете, макар да
изтича през октомври без официално
подновяване. Въпреки това относителното
затишие до голяма степен се запазва.

–
2023 г. — дипломатически опити за уреждане.
Саудитска Арабия и хутите водят преки
разговори, а ООН продължава да търси
всеобхватно политическо решение.
Страната обаче остава разделена, а
ключови въпроси — разпределението на
властта, заплатите на държавните
служители и контролът над приходите —
остават нерешени.

–
От края на 2023 г. — разширяване на конфликта
към Червено море.
След началото на войната в Газа хутите
започват атаки срещу кораби в Червено
море и Аденския залив. САЩ и Великобритания
нанасят удари по цели в Йемен. Така
местната война се преплита още повече
с регионалното напрежение и международното
корабоплаване.

До
началото на 2026 г. основната линия между
хутите и международно признатото
правителство беше практически замразена
след примирието от 2022 г. През декември
2025 – януари 2026 г. обаче се разпадна и
вътрешният баланс в лагера, противопоставящ
се на хутите: Саудитска Арабия подкрепи
преструктурирането на южните сили и
фактически отстрани/разби доминирането
на Южния преходен съвет, подкрепян от
ОАЕ. Това е важно, защото през 2026 г. хутите
вече не се изправят просто срещу една
добре консолидирана „анти-хути“ армия.
Южният лагер остава съставен от различни
формации с различни интереси.

Тук
има важна промяна в стратегията: не
става дума само за ракетна война със
Саудитска Арабия или за Червено море.
Хутите започват отново да търсят
териториален пробив вътре в Йемен.

Септември
е кулминацията на лятната/ранно есенната
офанзива. От началото на септември
хутите започнаха мащабни операции в
Таиз
и по западното крайбрежие,
след което бързо разшириха контролираната
територия. Те достигнаха Моха
(Mokha)
и района на Баб
ел-Мандеб,
а на 11 септември според Reuters достигнаха
и стратегическия остров Перим
в самия пролив. По този начин те получиха
много по-силен контрол върху западния
бряг, възможност да заплашват
корабоплаването между Червено море и
Аденския залив, по-добра позиция спрямо
Таиз, потенциален натиск към южната
столица Аден
и стратегически коз срещу Саудитска
Арабия и международното корабоплаване.
Именно затова септемврийското настъпление
предизвика толкова силна реакция.

Но
през октомври настъпи обрат. В
началото на октомври силите на международно
признатото правителство, подкрепени
от масирани саудитски въздушни удари,
започнаха контраофанзива
по западното крайбрежие.
На 5 октомври правителствените сили
заявиха, че са пробили до района на Баб
ел-Мандеб и са отвоювали позиции в
Дхубаб, а след това са достигнали района
на Моха.

Но
това не
означава, че хутите са разгромени.
Самите хути отричат да са загубили
значителните си териториални придобивки.
А към 7 октомври има съобщения за нови
техни придвижвания към Таиз
и атаки в посока Аден.
Тоест в момента има по-скоро динамичен
фронт,
отколкото еднопосочен колапс на хутите.

В
момента най-важният фронт е Таиз. Той е
клин между хуситския север и южната
част на страната. Ако хутите успеят да
установят траен контрол над провинцията,
те биха затегнали
връзката между северните си територии
и западното крайбрежие, биха
получили
по-добър достъп към юга и
поставили
Аден под много по-силен натиск, както и
консолидирали
почти непрекъснато хуситско пространство
от Санаа до Червено море.
Именно затова правителствените сили
нанесоха например 20
въздушни удара само за три часа в Таиз
на 2 октомври.

Хуманитарната
цена на кризата вече е огромна. Само
между 6 август и 18 септември ООН/СЗО
отчита 122
000 разселени,
674 загинали и почти 3 000 ранени.

Към
7
октомври
оценката вече е над
200 000 новоразселени,
като Таиз е сред най-тежко засегнатите
райони. Това показва колко бързо
конфликтът е преминал от ограничени
сблъсъци към истинска фронтова война.

Какво
е бъдещето на конфликта? На този етап
трудно може да се прогнозира. От една
страна хутите активизираха максимално
своите настъпателни възможности. На 8
октомври те отново бомбардираха летищата
в Аден и Риад със значителен брой жертви
и ранени. От друга страна Саудитска
Арабия активизира договора от Мека и
предстои дислокация на пакистански и
турски войски на нейна територия. Не
престават и ударите на саудитските
военно-въздушни сили по позициите на
хутите, като в тези свои действия те
активно се подпомагат с разузнавателна
информация от САЩ. Всичко това подсказва,
че бързо разрешаване на конфликта и
обезопасяване на корабоплаването през
Баб ел-Мандеб няма да бъде бърза и лесна
задача.